Пола Маклейн
Лейди Африка (17)

16

През всичките години в саваната нито веднъж не се бях разболяла от малария, тропическа треска или някаква друга ужасна болест. Сега обаче бях покосена от нещо не по-малко страшно — боледуваше духът ми. Не се хранех, не можех да спя, нищо не бе в състояние да ме направи щастлива. Нищо нямаше смисъл за мен. Междувременно Джок се блъскаше като луд, изпълнен с планове за фермата. Беше купил мелницата на баща ми — едно от последните му притежания, обявени на търг, и я бе взел почти без пари. Макар той да се радваше на изгодната сделка, за мен мисълта, че се бяхме възползвали от фалита на баща ми, че нашият успех се градеше върху костите на „Зелените хълмове“, бе непоносима.

Единственото нещо, което се сещах да направя, бе да насоча цялото си внимание към конете. Намерих отнякъде черен тефтер, същия като на баща ми, и започнах да си записвам всичко, което се случваше в конюшните през всеки отделен ден — излизанията на езда, графика за хранене, надниците на конярите, поръчките за оборудване. Обзаведох си малка канцелария в единия ъгъл на конюшнята, точно като на баща ми — с миниатюрно бюро, лампа и стенен календар, на който ограждах в кръгче датата на следващото състезание. Всеки ден ставах призори, за да присъствам на сутрешната езда, но и това не ми стигаше. Усещах звъна на някаква камбана вътре в мен. Тя ме будеше рано сутрин, понякога посред нощ. Какво си причиних? Мога ли все още да го поправя? Мога ли да бъда свободна?

Повечето дни с Джок само си пречехме и сякаш си правехме на инат. Колкото и усърдно да работех, той се държеше така, сякаш му отнемам нещо. Мисля, че просто очакваше от мен да желая същото, което и той, да вложа всичките си сили за постигане на неговите цели, без да имам право на свои. Понякога го чувах да пуска на фонографа „Ако ти бе единственото момиче на света“, солидно почерпен. Беше купил плочата малко след сватбата ни под предлог, че иска да запази спомена от първия ни танц. Тогава жестът му ми се стори много мил, но сега я слушаше, за да ми натяква, че не съм момичето, за което е мислел, че се жени. Аз разбирах това, но не знаех какво да направя по въпроса.

Една вечер облякох пеньоара си и отидох в дневната, където го заварих с кой знае коя поред чаша в ръка да си тананика фалшиво:

Райска градина, създадена само за двама,

без нищо, което да помрачи радостта ни.

Бих ти казал най-красивите думи,

бихме правили най-прекрасните неща…

— Утре ще те цепи главата. Спри това и ела да си лягаме.

— Не ме ли обичаш, Берил?

— Разбира се — смотолевих дървено аз.

Ако трябваше да сравнявам Джок с баща ми или с арап Майна — двамата мъже, от които най-много се възхищавах през живота си, — той просто не беше в категорията им. Но не за всичко винях него. Бях си наумила, че мога да се омъжа за напълно непознат и всичко да се нареди магически. Подобно на къщата, в която живеехме, обещанията ми към него бяха изникнали насред гола поляна. Бях се хвърлила слепешката на шията му и сега си плащах за грешния избор.

— Изпий едно кафе или идвай да спим.

— Не ме заблуждавай. — Песента бе свършила и плочата стържеше на място. — Повече обичаш онова куче — добави той и стана да премести иглата отначало.

Пред очите ми Булър се бе превърнал в грохнал залитащ старец. Освен сляп беше и глух и пристъпваше така, сякаш костите му бяха от стъкло. Баща ми щеше да го застреля и вероятно щеше да бъде прав. Аз обаче не можех и чаках заедно с него смъртта, шепнейки му неща, които нямаше как да чуе — колко е бил безстрашен навремето и все още е.

— Та той умира — отвърнах с разтреперан глас.

Но дори на прага на смъртта Булър се бе оказал по-смел от мен. Близо година вече аз се криех зад прибързаното си решение, като се опитвах да не мисля за бъдещето и за миналото. Но те бяха при нас, в дома ни, и онази ужасна камбана в мен току започваше да бие. Знаех, че няма да млъкне, докато не се измъкна с нокти и зъби от кашата, в която се бях набутала, каквото и да ми струваше това. Друг начин просто нямаше.

— Искам да работя при Деламиър — изтърсих аз, без да му мисля. — Мога да се науча да тренирам коне. Преди да замине, баща ми ме посъветва да го направя и си мисля, че е разумен ход.

— Какво? Ами че ние си имаме наши! За какво ти е да ходиш другаде?

— Не е само заради работата, Джок. Между нас нищо не е наред. И ти знаеш това не по-зле от мен.

— Ние едва започваме. Да си дадем малко време.

— Времето няма да ни помогне. Намери си подходяща съпруга, Джок. Такава, която да те обича, да ти роди деца и тъй нататък. Това не съм аз.

Той се извърна към мен с чашата в ръка и чертите му се изопнаха. Някакъв зъл демон се събуди в него, видях го толкова ясно, както виждах далечните планини на хоризонта в ясен ден.

— Значи ти наистина не ме обичаш — каза той с ясен студен глас.

— Та ние дори не се познаваме! Не мислиш ли?

Устните му бяха притиснати една в друга, побелели, тънки като цепнатина.

— Никога през живота си не съм се предавал. Не ми е в характера да се предавам. Как би изглеждало това отстрани?

— Как би изглеждало? Ами честно например. Не е ли по-добре да бъдеш честен пред себе си?

Той поклати глава почти недоловимо — по-скоро тик, отколкото съзнателно движение.

— Ще ми се смеят в града! Ще си кажат: едно момиче го направи на глупак! Семейството ми ще бъде ужасено. Унизено. Длъжни сме да браним името си, разбираш ли?

Това бе очевиден намек за баща ми и скандала с фалита му, но дори той не ме спря да се хвърля с главата напред.

— Ами оправдай се с мен тогава. Разправяй, че за всичко съм виновна аз. Нямам какво да губя повече.

— Не съм убеден, че е така.

Когато тази вечер затръшна вратата и отиде да си легне, аз все още не знаех как ще се развият събитията. Останах да спя пред камината, като се мятах и въртях, понеже ми ставаше ту топло, ту студено. Надявах се още на сутринта да си изясним нещата, но останахме скарани цели три дни. Каквито и планове да кроеше Джок, очевидно възможността да ме загуби го тревожеше далеч по-малко от удара върху репутацията му; най-много се боеше какво ще си кажат хората за този негов провал. Разбирах го. Той се бе оженил за мен просто защото му бе дошло времето за женитба. Семейството му бе очаквало това от него като задължително допълнение към образа му на улегнал и заможен мъж. И той определено нямаше намерение да ги разочарова. Беше твърде горд и винаги успяваше да се справи с дребните, но досадни неща, които му тровеха живота — било някой дълбоко вкоренен пън в нивата или голям камък на мястото, където бе намислил да прави градина. Нахвърляше се върху всяко препятствие с груба сила и находчивост, но по отношение на мен тези два елемента едва ли щяха да му помогнат. Или може би се лъжех?

На третата вечер Джок най-после седна на масата срещу мен; очите му бяха студени и безизразни като парченца кремък.

— Това не е нещо, което можеш да заровиш в пясъка и да забравиш за него, Берил. Иди да работиш за Деламиър, ако толкова искаш, но да знаеш, че си оставаш моя съпруга.

— Предлагаш да се преструваме, значи? И докога така?

Той вдигна рамене.

— Не забравяй, че ти също имаш нужда от мен. Конете на баща ти са наполовина мои, а и ти няма да можеш да ги гледаш с просяшката си заплата.

— Вземаш конете в залог, така ли? Господи, Джок, знаеш колко много означават те за мен!

— Тогава не изпитвай търпението ми. Не желая да изглеждам като някакъв тъпак, а и ти не можеш да си позволиш откупа. — Гласът му звучеше като на непознат; възможно беше през цялото време да си бяхме останали непознати един за друг. Тъй или иначе, аз вече усещах, че между нас всичко е свършено. — Нали ми натякваш, че всичко трябва да е честно? — продължи той. — Е, това достатъчно честно ли ти се струва?