Пола Маклейн
Лейди Африка (11)

10

Найроби се бе разраснал неимоверно от времето, когато бях ходила там на училище. В това градче, кацнало на ръба на обраслото в шубраци плато Ати, с неговите дюкяни с ламаринени покриви, кръчмите и шумния многоцветен пазар, живееха вече двайсет хиляди души. Дори и толкова цивилизация беше истинско чудо по тези места. Градът се бе създал случайно, като страничен продукт от строежа на железопътната линия между Момбаса и езерото Виктория през 1899 г. Най-напред се бе появила паянтовата сграда с офисите на железопътната компания, до нея — тенекиената барака, наричана от работниците клуб „Крайна гара“; постепенно наоколо бяха изникнали още бараки и навеси, а когато най-после линията бе продължила нататък, зад нея бе останало малко градче.

Но дори тогава никой не бе предполагал колко важна ще се окаже един ден тази линия за Британската империя и за пелия континент. Изграждането на трасето бе струвало скъпо, а поддръжката му — още повече. Тогава колониалните власти измислили схема за привличане на бели заселници в региона, като им предлагали да придобият парцели земя почти без пари. Пенсионирани военни като баща ми и лорд Ди получили допълнителни участъци като част от пенсията си. И така се бе създала колонията — човек след човек, ферма след ферма, с Найроби като нейното ритмично пулсиращо сърце.

През 1919 г. на хълма в центъра на Найроби вече се издигаше Резиденцията на губернатора с бална зала в нея, а наблизо имаше хиподрум и три прилични хотела. За да стигнем до града, от нас се искаше само да се качим на влака и да изминем сто и осемдесетте километра през прахоляк, червена пръст и блата с високи по няколко метра тръстики. Един цял ден, прекаран в покритата със сажди, подрусваща се желязна клетка, заради възможността да застана в наетата зала на хотел „Ню Стенли“, издокарана в рокля с цвят на яйчен крем.

Роклята може би беше хубава. Ема лично ми я бе избрала и твърдеше, че е идеална за случая, но коравата дантелена яка прежулваше шията ми и предизвикваше обрив, който нямаше как да почеша. Имах и венче от рози на главата — жълтеникаво пембени пъпки, съшити в кръг. Често се поглеждах в огледалото, питайки се как ли изглеждам отстрани, като се молех да не е чак толкова зле.

— Какво мислиш, ама честно? — попитах Дос, която беше застанала зад мен по фуста и вадеше фиби от вдигнатата си на кок коса.

— Прекрасна си, само престани да се чешеш. Хората ще си помислят, че имаш бълхи.

По това време Дос още учеше в лицея на госпожица Секъм в града и двете не си приличахме по нищо. Тя беше нисичка и смугла и изглеждаше съвсем дребна в синята си дантелена рокля, но пък умееше да поддържа разговор, имаше приятни обноски и не се стесняваше в компания. Аз бях слаба като вейка, с цяла глава по-висока от нея дори с равни обувки, и ми беше по-лесно да общувам с кучета, отколкото с хора. Бяхме толкова различни, колкото изобщо могат да бъдат две шестнайсетгодишни момичета, но аз все така си я обичах и се радвах, че е дошла на партито ми.

Точно в десет вечерта според глупавата британска традиция хванах баща ми под ръка и двамата застанахме на стълбището. Бях свикнала да го виждам само по светли работни дрехи и тропически шлем, с който се пазеше от слънцето, но сега тъмният фрак и бялата риза му стояха като излети, напомняйки за живота, който бе водил в Англия. Ако бяхме там, щях да бъда официално представена на краля заедно с цяла процесия момичета от добри семейства, наконтени с перли и ръкавици, накичени с щраусови пера, правещи реверанси до умопомрачение. Но в тази запокитена накрай света колония, където суверенитетът беше знаме и идея и понякога две-три строфи от „Боже, краля ни пази“, които можеха да разплачат всички наоколо, мен ме бяха довели в този хотел, пълен с фермери, бивши военнослужещи и африканери, всички до един изкъпани със сапун и наполовина спиртосани. Малък духов оркестър подхвана „Ако ти бе единственото момиче на света“ като знак, че е наш ред с баща ми да излезем на дансинга.

— Ей сега ще почна да те настъпвам — предупредих го аз.

— Нищо. Няма да правя физиономии и да те издавам.

Той танцуваше великолепно, а пък аз полагах всички усилия да вляза в ритъм, като не отделях поглед от тъмносивия му вълнен фрак, още миришещ на кедровата ракла, от която бе изваден предишния ден. Трябваше леко да се сниша, за да не стърча над него, от което се чувствах още по-неловко, ако това изобщо беше възможно.

— Нали разбираш, тъкмо за трудните неща в живота няма упътване — каза ми той, когато оркестърът забави темпото. — Аз може би невинаги знаех как да постъпвам като баща, но от теб все пак излезе свястно момиче.

Преди да бях успяла да осъзная чутото, да се насладя докрай на момента, той отстъпи крачка назад, подавайки дясната ми ръка на лорд Деламиър.

— Я каква си станала, Берил! Хубава като кобилка!

Ди се бе върнал от фронта състарен с поне десет години. С дълбоки бръчки около очите, напълно побелял след остър пристъп на треска, той беше жив по чудо. Напоследък рядко се виждахме. Все още беше собственик на ранчо „Екватор“, но беше пренесъл бизнеса си на юг, край варовиковите брегове на езерото Елментейта.

— Трябваше и Флорънс да е тук — каза той. — Така щеше да се гордее с теб…

Усетих как сърцето ми се свива от нежния тон, с който Ди произнесе името й, и му казах, че все още си мисля за нея всеки ден.

— Не е справедливо, че си отиде така — казах аз.

— Никак даже. — С тези думи той ме целуна по бузата и ловко ме подаде на следващия кавалер.

Минаха няколко танца, преди да преодолея внезапно обзелото ме мрачно настроение, но партньорите ми сякаш не го забелязваха. В продължение на повече от час се въртях в някаква преса от гладко избръснати лица, силни ръце, а също и някои влажни длани, добри и не дотам добри танцьори. Усещах остатъчен вкус на шампанско в устата си, когато самотен тромпет поде мелодията, чиито стихове знаех, но никога не бях пяла:

Райска градина, създадена само за двама,

без нищо, което да помрачи радостта ни.

Бих ти казал най-красивите думи,

бихме правили най-прекрасните неща,

ако ти бе единственото момиче на света.

И тогава отнякъде се появи Джок — Първис, както му викаше баща ми, — значително по-чист и спретнат, отколкото когато го бях видяла да опасва с тел оградата си, и доста по-красив отблизо. Когато ме завъртя и притисна до себе си, усетих лек дъх на пудра за бръснене и джин и макар да нямах ни най-малък опит с мъжете или с пристъпи на еуфория, по погледите, които ми хвърляше Дос, докато минавахме покрай масата й, можех да преценя, че е крайно време да почна да се уча.

В града имаше доста мъже в положението на Джок — бивши войници, решили да купят на безценица земя с получените при уволнението суми, за да си намерят смислено поприще, но малцина бяха красавци като него. Целият му вид излъчваше сила — и широките рамене, и квадратната челюст, и волевата брадичка. Така трябва да изглежда един мъж, казах си аз, ако можеш да го направиш по свой вкус, да го разработиш като девствена земя.

— Оградата ти още ли не е паднала? — попитах го аз.

— Защо да пада?

— По най-различни причини — казах и се засмях. — На първо място от побеснели стада слонове.

— Ти май ми се присмиваш.

— Не… — започнах, но не довърших изречението си.

— Само един побъркан човек може да дойде в Африка и да строи огради. Това ли си мислиш?

— Какво разбирам аз? — изтърсих, без да му мисля. — Та аз съм едва на шестнайсет.

— Ти никога не си била на шестнайсет.

Той ме ласкаеше, но нямах нищо против. Бях вече на три чаши шампанско и всичко ми изглеждаше прекрасно — и тъмното сако на Джок под дланта ми, и оркестърът в нишата си срещу бара. Тубата беше размазано златисто петно. Тромпетистът сякаш ми намигаше. Покрай нас минаваха други момичета с копринени рокли, водени от партньорите си, с гардении, затъкнати в косите.

— Откъде се взеха всички тези момичета? — попитах аз. — Половината не съм ги виждала през живота си.

Той се огледа наоколо.

— Никоя не може да се мери с теб.

Във фермата нито веднъж не ми се бе случвало да флиртувам с някого. Не знаех как да се държа, за да бъда привлекателна за един мъж, затова просто казах първото, което ми дойде на устата, дори с риск да изглеждам неуверена в себе си.

— Ема казва, че не си слагам правилно грима.

— Всичкият този руж и пудра трябва да се маха в един момент. Може би е по-добре, че не го слагаш правилно. — Половин минута танцувахме мълчаливо, после той каза: — Както и да е, тези градски момичета са като бонбони от една и съща кутия. Мисля, че все пак ще се оженя за теб.

— Какво? — едва не извиках от изумление.

Той се ухили с блестящите си квадратни зъби.

— И без това си с бяла рокля.

— О! — възкликнах аз и се отпуснах в ръцете му замаяна.

* * *

Малко по-късно отидох да седна при Дос. Тя беше подпряла глава с длан, а в свободната си ръка държеше чаша джин с тоник.

— Чудесен е — каза.

— Тогава ти танцувай с него. Мен ме кара да се чувствам неловко.

— Той изобщо не ме поглежда.

— Откъде знаеш?

Тя се изсмя.

— Ох, Берил, нищо не разбираш.

— Какво има да се разбира? — изгледах я гневно аз. — Всичко тук е толкова глупаво. От половината мъже капе пот, другата половина гледат над рамото ми, сякаш ме няма. Поне тези, които са достатъчно високи, за да не стърча над тях.

— Извинявай — каза тя, внезапно омекнала. — Просто исках да те подразня. Ще се научиш полека-лека.

Направих гримаса и подръпнах яката на роклята си.

— Искаш ли да пушим?

— Ти върви. Докато те няма, може пък някой да погледне и към мен.

— Изглеждаш страхотно!

Тя се усмихна.

— Ще изглеждам по-добре, докато те няма.

 

 

На улицата беше тъмно, както може да бъде само в Африка. Вдишах дълбоко нощния въздух, усещайки в устата си вкус на прах и евкалипт, и подминах хвърлящите мътна светлина фенери на верандата. Алеите в малката градинка през улицата бяха застлани със счукана печена глина като пудра захар върху сладкиш, а покрай тях в прави линии бяха насадени евкалипти джуджета. Найроби се опитваше да промени представата за себе си, но отвъд него се простираше огромна пустош, готова да ни погълне до последния конец от дрехите ни. Именно това ми харесваше в Африка и се надявах никога да не се промени. Усещах как нещо тъмно ме тегли към себе си, усещах приятния сърбеж да изскоча от тази рокля, после и от кожата си.

— Приличаш на Диана — чух да казва някой на английски и се обърнах стресната.

Зад гърба ми по средата на улицата бе застанал мъж с ушит по мярка костюм, който се белееше в нощта като луната.

— Моля?

— Ловджийката — поясни той. — Римската богиня.

Дадох си сметка, че е пиян, но от това не ми стана антипатичен. В ръката му се поклащаше тумбеста бутилка с вино, а когато ми се усмихна, видях, че има прекрасно лице, или поне така ми се стори в тъмното.

— Казвам се Финч Хагън… или може би Вирбий.

— И той ли е от римската митология?

— Ами да. — Мъжът ме огледа внимателно, наклонил глава на една страна. Беше по-висок от мен, което беше рядкост дори сред мъжете. — Имаш вид, сякаш се връщаш от парти.

— Ти също. Това парти е в моя чест — казах аз, като посочих с глава към хотела.

— Да не се омъжваш?

— Не — засмях се. — Представят ме в обществото.

— А, добре. Никога не се омъжвай. Диана не го е направила.

Той се приближи няколко крачки, така че можех да видя лицето му под периферията на тъмното бомбе. Очите му бяха големи, с прихлупени клепачи. Имаше изпъкнали скули и фин остър нос.

— И какво, чувстваш ли се готова да влезеш в обществото? — попита той.

— Не съм сигурна. Може ли някой да ти каже кога си достатъчно пораснала?

Иззад ъгъла излезе друга мъжка фигура и се насочи към нас. Пристъпваше като принц, имаше гъсти сресани мустаци и червеникава коса без шапка.

— Най-после, Денис — обяви той с драматична въздишка. — Убих се да те гоня. — Той се поклони по начин, който вероятно му се струваше забавен. — Бъркли Коул, на вашите услуги.

— Берил Клътърбък.

— Дъщерята на Клът? — Бъркли се взря учудено в мен. — Да, усещам известна прилика. С баща ви се знаем от конните състезания. Няма човек, който повече да разбира от коне.

— С госпожица Клътърбък обсъждахме опасностите на брака.

— Ти си пиян, Денис — каза Бъркли, като се изсмя гърлено, преди отново да насочи вниманието си към мен. — Не му се оставяйте да ви наплаши.

— Ни най-малко не съм уплашена.

— Видя ли? — каза Денис, надигна бутилката с вино и после обърса устата си с длан. — Виждала ли си някога такива звезди? Няма как да си виждала. Вече никъде не ги правят такива.

Небето над главите ни приличаше на ковчеже със скъпоценности. Някои звезди сякаш искаха да се откъснат от мастиленочерния свод и да се посипят по раменете ми и макар това да бяха единствените звезди, които познавах, аз на драго сърце повярвах на Денис, че са най-красивите. В този момент, макар току-що да се бяхме запознали, бях готова да повярвам на всяка негова дума. Той имаше такова въздействие.

— Познаваш ли Кийтс? — попита той след няколко минути неподвижно мълчание. И след като видя объркания ми вид, добави: — Той е поет.

— О, нищо не разбирам от поезия.

— Бъркли, я издекламирай нещо за звездите!

— Хм — замисли се Бъркли. — Какво ще кажеш за Шели?

Обвий си снагата във мантия сива,

обляна в звезди.

Деня ослепи със своите коси,

срази го с целувка, която опива…^[1]

— Срази го с целувка, която опива — повтори Денис. — Това е най-хубавата част, нали, а Бъркли рецитира толкова добре.

— Да, чудесно.

Понякога татко ми четеше класиците на светлината от огъня, но тогава се бях чувствала като ученичка. А сега изпълнението на Бъркли ми прозвуча като песен, сякаш ме подканваше да полетя в небето, сама с мислите си. Беше особено усещане.

Докато думите на Шели още витаеха призрачно във въздуха, Денис зарецитира нещо напълно различно, тихичко, сякаш на себе си:

Това е твоят час, Душа, волният ти полет

в безсловесното, далеч от книги и изкуство.

Денят изтрит е, урокът приключил.

И ти се появяваш, смълчана и замислена,

погълната от своите любими теми:

нощта, сънят, смъртта, звездите.

Думите звучаха естествено, изречени без никакво усилие. А бяха толкова трудни за научаване. Дори и аз усещах това и изведнъж се почувствах някак малка и незначителна.

— И това ли е Шели?

Той ми се усмихна.

— Всъщност Уолт Уитман.

— Трябва ли да ме е срам, че не съм чувала за него? Вече ти казах, че нищо не разбирам от поезия.

— Въпрос на упражняване. Ако искаш да се научиш, направи го. Поглъщай по малко поезия всеки ден.

— Както хинина против малария — добави Бъркли. — Чаша добро шампанско също помага. Не знам какво точно не е наред с Африка, но тук шампанското е просто задължително.

Без повече церемонии Денис повдигна шапката си за „сбогом“, после двамата си тръгнаха, завиха зад ъгъла и изчезнаха от погледа ми. Може би отиваха на друго парти или пък ги очакваха бели жребци, за да ги отнесат в техния омагьосан замък. Не бих се учудила и на вълшебно килимче или на какъвто и да било друг приказен атрибут. Толкова бяха прекрасни, а бяха изчезнали също така внезапно, както се бяха и появили.

 

 

— Да не си пияна? — попита ме Ема, когато се прибрах вътре.

— Възможно е.

Тя издаде леко устни, но ме остави и се отдалечи, когато видя Джок да идва към мен.

— Търсих те навсякъде — заяви той.

Без да кажа и дума, аз посегнах към чашата с шампанско в ръката му и я изпих на един дъх. Беше леко мелодраматично, но в главата ми все още се въртяха стихове, подобно на млечни следи от падащи звезди. И образът на двама красиви мъже с бели сака в нощта, както и съзнанието, че светът е далеч по-голям, отколкото си го бях представяла, пълен с всевъзможни изненади. Вече бяха започнали да ми се случват нещата, които щяха да променят живота ми завинаги, дори и засега да не разбирах какво точно означават. Мигът беше пълен с обещания, също толкова опияняващи, колкото и мехурчетата шампанско, танцуващи по езика ми. Задължително, както то бе нарекъл Бъркли Коул.

— Я да си налеем още по едно — казах на Джок, като повдигнах чашата му. И докато си проправяхме път към бара, го попитах: — Ти знаеш ли някакви стихотворения?