Пола Маклейн
Лейди Африка (49)

48

Денис и Мансфилд още не се бяха срещали. Когато в един слънчев следобед, скоро след завръщането ни от Англия, отидохме в „Мбогани“, бях на тръни, питайки се как ще реагират един на друг. Пътувахме с яркожълтия ролс-ройс, който бяхме докарали от Лондон; аз бях с рокля от „Уърт“ и дълга перлена огърлица от „Аспри“. Имаше нещо перверзно в желанието ми Денис и Карен да видят всичко това. Вече не бях бездомница, нито пък дете. Но когато пристигнахме, заварихме в къщата само Фара, иконома на Карен.

— На разходка са, мсабу — каза радушно той. — Качиха се до Ламвия да си видят гробовете.

— Живи и здрави са си — казах аз на Мансфилд, който ме погледна въпросително. — Така им се струва по-романтично.

— Няма проблем — отвърна той. — Романтиката е хубаво нещо.

Той отвори задната врата и на ливадата изскочиха трите кучета, които бяхме взели със себе си — един борзой, един симпатичен червеникав сетер и една млада синкава хрътка, която бяхме купили от Англия за Карен. Докато тичаха наоколо и джавкаха, радвайки се на свободата си, аз не преставах да поглеждам към билото на хълма; питах се дали Карен и Денис ни виждат и кога ще се приберат у дома.

— Добре изглеждаш, Берил — каза по-късно Денис на верандата. Роклята ми беше омачкана от седене, чувствах се уморена и леко притеснена от срещата ни. Той ме целуна бързо по бузата — Честито!

Мансфилд беше с цяла глава по-нисък от Денис, но толкова по-нисък беше и Бъркли навремето. Улових се, че се надявам Денис да разбере какво съм видяла в Мансфилд и какво той в мен.

— Разгледахме Националната галерия — казах аз и усетих, че лицето ми е пламнало. — Освен това гледахме балета на Болшой театър в Рим.

Нямах търпение да им разправя за всичко, което бяхме правили, да им покажа колко съм се променила.

— Чудесно — каза на няколко пъти Денис с равен глас, докато аз продължавах да дърдоря. — Браво и на двама ви.

Но в думите му нямаше емоция. Изглеждаше учтив, но безразличен към всичко, което разказвах.

Карен беше запленена от новата си хрътка, която имаше сиви очи и остри като тел косми около дългата муцуна.

— Сладурана е. Много мило от твоя страна, че си се сетила, особено сега, когато съм толкова самотна без Минерва. — Оказа се, че само преди месец симпатичната й малка сова се заплела в шнура на дървените щори и я намерили удушена. — Не бива да обичаме толкова много животните — добави тя. — Опасно е.

— Доколкото виждам, животните изобщо не се интересуват от нас — каза Денис, удобно изтегнат в креслото си.

— Разбира се, че се интересуват — сопна се тя и посегна към меката влажна муцуна на хрътката. — Минерва беше ужасно привързана към мен, както и кучетата ми.

— Като удари гонгът за вечеря, те тичат. Това е здрав разум, а не обич. Нито пък вярност, скъпа.

— Отново е в кисело настроение — обясни ни тя, сякаш него го нямаше.

— Докъде е следващото ти пътуване? — попитах го аз, колкото да сменя темата.

— До Реджаф. Ще водя клиенти надолу по Нил.

— Колко екзотично — каза Мансфилд, като дръпна от пурата си. — Звучи като холивудски филм.

— Комарите бързо ще те убедят в противното.

— Винаги съм искала да видя Нил — казах аз.

— Едва ли ще се премести скоро — каза той, после се надигна от креслото си и влезе в къщата.

Карен повдигна вежди. Кисело настроение, казваше погледът й, но аз се почувствах така, сякаш ми е ударил плесница. Десетки пъти по време на пътуването с кораба обратно за Кения се бях подготвяла мислено за тази среща, питах се как ли ще се чувствам, като го видя в новото си положение.

Бях омъжена, а и други неща в мен се бяха променили. Бях твърдо решена да постигна щастие и исках и Денис да го знае, но той се държеше странно и студено с всички.

Нищо не вървеше според плана ми.

— Значи ще си купувате земя? — попита ни Карен. Гласът й звучеше някак напрегнато.

— Да, може би някъде горе край Елбургон.

— Чак толкова навътре в планините?

— Цената е добра, а има и хубава градина. Мансфилд харесва добре поддържаните градини.

— Вярно си е. — Той се усмихна и стана да ни налее бренди от кристалната гарафа; явно се чувстваше у дома си сред красивите вещи на Карен. — Ще ида да потърся Денис. Едно питие може да му дойде добре.

— Е, сега си лейди Маркам — каза Карен, когато той излезе. — Как ти понася титлата?

Струваше ми се, че долавям в погледа й нещо ново, може би някакъв неизказан въпрос: истински ли е бракът ми с Мансфилд или фиктивен.

— Ами добре, предполагам. Засега не съм чула някой да ме нарича така освен теб.

— Е, изглеждаш чудесно.

— От перлите е — казах аз.

— И преди си носила перли.

Явно имаше предвид, докато бях с Франк Гресуълд, не че би проявила лошия вкус да го каже на глас. Но сигурно разбираше, че Мансфилд не е просто поредният мъж, готов да ми плаща разноските. Не ми беше благодетел — ужасната дума на Коки, — а съпруг.

Кучето изскимтя насън в краката й, размърда се и размаха лапи.

— Готови сме на всичко в името на любовта, нали?

А дали? — помислих си аз, докато Карен успокояваше животното с едната си ръка като майка бебето си. Но не й отговорих.