Пола Маклейн
Лейди Африка (64)

Епилог

4 септември 1936 г.

Нямам никаква представа колко ниско съм слязла над хищните бездни на Атлантика, когато двигателят най-сетне потръпва, закашля се и оживява. Звукът реже ушите ми. Стряскам се, сякаш внезапно съм изтръгната от сън. Сякаш съм спала с години, което може и да е истина. Давам докрай газ и дърпам полека лоста назад, за да се отдалеча от ледените вълни. Самолетът навирва нос нагоре, отново се подчинява на командите ми. Започва да се изкачва, бавно и мъчително, дращейки по лицето на бурята. Аз се изкачвам с него, сякаш изплувам от някаква мъгла вътре в мен, от някаква сковаваща слепота.

Едва след като отново съм се хоризонтирала и пръстите ми са спрели да треперят, си позволявам да се запитам колко време двигателят ми е мълчал и доколко съм била готова за неизбежното падане, когато загубя скорост. Никога не съм се бояла от края, но винаги съм имала здрав вътрешен компас. Има неща, които откриваме само когато животът ни е поставил в долна мъртва точка. Идеята за крила, после и самите крила. Един океан, който си струва да се пресече, километър по километър, в пълен мрак. Цялото небе. А всичко, което изстрадваме по пътя си, е необходимата цена на тези чудеса.

* * *

Черният дъжд не престава дълги часове. Движа се по ръба на безкрайната нощ, едва ли не бълнуваща от изтощение, но и по-будна от всякога. Накрая забелязвам призрачния светлик на зората — или може би това е късче суша? Върху стъклата на кабината се е образувала ледена коричка, пред очите ми е мъгла, но не след дълго вече знам, че не си въобразявам. Сиво-черното платно под мен е вода, ясно виждам бели вълни, после растящия силует на скалист нос, приличащ повече на разкъсан облак. Достигнала съм Северна Америка, залива Сейнт Лорънс и Нюфаундленд. С всяка изминала минута размазаните петна идват на фокус и стават все по-реални. Това е мястото, за което съм тръгнала.

Планът е да спра в Сидни, близо до Кейп Бретон, за да заредя с гориво, а оттам да продължа на юг — вече изцяло над земя — към Ню Брънзуик и горния край на щата Мейн, а после към Ню Йорк. Но все още съм на осемдесет километра от сушата, когато двигателят започва да кашля и да се дави, да губи тяга, заплашвайки всеки миг да угасне отново. Последният ми резервоар е три четвърти пълен, така че най-вероятно помпата е засмукала въздух. Както и преди, напипвам лостчето на вентила и го завъртам няколко пъти напред-назад, а моторът реагира със задавени хрипове. Губя стремително височина и надеждите ми катастрофират заедно с мен. След пет хиляди километра в пълен мрак и игра на криеница със смъртта, да се проваля точно сега, когато съм вече толкова близо? Ужасна мисъл, от която ми причернява. Отново и отново въртя ръбестото лостче, от пръстите ми потича кръв. И ето че самолетът внезапно се съживява, моторът е запалил, изкачвам се нагоре… но той отново угасва. Витлото се върти по инерция като вятърна мелница, заледените прозорци отразяват слънцето като безмилостно огледало и ме заслепяват.

В продължение на десет-петнайсет минути пърхам като ранена птица, жадна за гориво, но напредвам към назъбения ръб на скалистия нос. Скоро виждам големи заоблени камъни насред торфено тресавище, което прилича на шоколадов пудинг. Когато се опитвам да променя за последно курса, колелата ми допират земята и моментално затъват, носът на самолета се забива надолу, седалката ме хвърля напред. Главата ми се удря в стъклото, челото ми е мокро от кръв. Намирам се на някакви си триста метра от водата и безкрайно далече от Ню Йорк. И все пак — успях!

Толкова съм уморена, че едва се движа, но се движа. Блъсвам тежката врата и се насилвам да сляза. Тресавището ме дърпа надолу, ботушите ми затъват, кръвта се стича в очите ми. Подпирам се на ръце и скоро започвам да пълзя, сякаш след толкова време сред облаците съм забравила да ходя. Сякаш тепърва трябва да узнавам закъде съм тръгнала и къде — колкото и да е невероятно — съм била.