Пола Маклейн
Лейди Африка (59)

58

Много неща се бяха случили с Том Кемпбъл Блек от онази наша крайпътна среща в Моло. Беше си купил аероплана, за който бе мечтал, бе овладял умението да лети и сега беше директор и главен пилот на „Уилсън Еъруейз“ в Найроби — една чисто нова авиокомпания, возеща пътници срещу заплащане и извършваща куриерски услуги. Освен това в последно време името му се бе появило във вестниците като спасителя на един световноизвестен немски пилот от войната, Ернст Учет, чийто самолет паднал в пустинята. Когато го потърсих за уроци, той изобщо не се изненада, че ме вижда отново. Каза ми:

— Винаги съм знаел, че един ден ще летиш. Прочетох го по звездите.

— Аха, ясно. И затова произнесе онази дълга помпозна реч за аеропланите и свободата, и облаците. Всичко това е било заради мен?

— Какво? Не ти ли приличам на мистик?

— Стига да се съгласиш да ме учиш — казах през смях аз, — можеш да си бъдеш колкото щеш мистичен.

Започнахме рано една сутрин, докато долу под нас Найроби още спеше кротко. По онова време аеродрумът беше толкова примитивен и разнебитен, колкото самото Найроби трийсетина години по-рано — купчина от ламарина, стъкло и надежда, кацнала до пущинака.

Том никога преди не беше летял с ученик, но в известен смисъл това нямаше значение. Като цяло летенето със самолет е инстинкт и интуиция плюс някои правила, без които си мъртъв. Едно от тях гласеше: „Разчитай на компаса си“.

— Собствената ти преценка понякога ще те подлъже. Хоризонтът също лъже, когато го виждаш. Това е едва ли не задължително. Но тази стрелка тук — и той я посочи не без известен драматизъм, — тя ти казва накъде би трябвало да се движиш. Не къде си. Довери й се и в един момент ще наваксаш останалото.

Самолетът, който ползвахме, беше учебен. Можех да изучавам бордните уреди, да усетя щурвала с ръцете си, докато той беше наблизо да улавя и поправя грешките ми. Имахме и слушалки, с които да разговаряме помежду си, но скоро Том престана да ги ползва.

— Искам от теб да откриваш собствените си грешни ходове — каза ми той. — Аз мога и занапред да те поправям, но къде е тук удоволствието?

И, разбира се, беше прав. Дроселът, ъгълът на щурвала, опашният стабилизатор, елероните и задкрилките — всеки елемент трябваше да стане моя втора природа, нещо, което да знам и усещам интуитивно, дори да бъркам, особено в началото. Понякога моята пеперуда натежаваше във въздуха, губеше височина, виждах как избелялата от слънцето трева и скалите се издигат към мен и се стрелкат назад с голяма скорост. В близост до планините имаше непредсказуеми въздушни ями. Витлото можеше във всеки миг да се закашля и да загуби дъх или пък изневиделица да ни връхлети буря. Можехме да кацнем в гора от кактуси, които да разкъсат крилата ни на парцали, или машината да поднесе и да изкриви шасито. Можеше колелата ни да се заплетат в коренища, да попаднат в дупка на диво прасе или друго препятствие, което за дълго да извади самолета от строя, ако не и по-лошо. Колкото и да се упражняваше човек, колкото и вярно да разчиташе знаците, винаги можеше да направи фаталната грешка. И все пак тези предизвикателства ми бяха точно по мярка. Те ме връщаха към живота по начин, който отдавна не бях изпитвала.

— Искам пилотско свидетелство категория B — казах аз на Денис, когато се прибра в Найроби. — Може да се окажа единствената жена професионален пилот в Африка.

— Доста си скромна в желанията си — засмя се той. — Но ти и като треньор на коне беше покорила нови територии, доколкото си спомням.

— Да речем. Тук е различно обаче. Горе сме само аз и инструкторът, нали? Това е предизвикателство, което всеки път ми изглежда по нов начин. — Помълчах няколко мига, после инстинктивно насочих разговора към една тема, за която едва в последно време бях започнала да си давам сметка: — След случилото се с Жервас постоянно се питах дали някога отново ще намеря пътя си в живота.

— Скоро ще видиш детето си — каза тихо той. — Мансфилд не може да те спира вечно.

— Няма да му позволя. Никога няма да се откажа от Жервас така, както майка ми се отказа от мен. Просто не мога.

— Понякога болката ти помага да се облегнеш на нещо, което може да поеме теглото ти.

Кимнах.

— Просто ми обещай, че ще внимаваш, като летиш.

— Обещавам — казах аз. — Знаеш ли, Рута направи крачката, без изобщо да се замисли. Изглежда поне толкова въодушевен от тази история, колкото и аз, а според Том от него щяло да излезе чудесен механик.

Слънцето беше залязло и аз запалих ветроупорния фенер; в това време Денис измъкна от торбата си книга, изтегна се на стола и кръстоса дългите си крака. Зачете ми на глас, докато аз се сгуших до него в топлия кръг от светлина. Близо десет години бях чакала точно това. Наистина ли е тук? — запитах се аз. Наистина ли сме заедно? Денис четеше, гласът му се издигаше и спускаше като мелодия, а една нощна пеперуда, която се беше оплела в завесите на прозореца, внезапно намери пролука и усети, че е свободна.