Пола Маклейн
Лейди Африка (24)

23

Няколко седмици след тази случка Ди ме извика и ми подаде телеграма. Предположих, че е вест от баща ми или някакъв ултиматум от Джок, но на плика имаше размазан обратен адрес в Лондон. Обърнах се с гръб към Ди и разчупих печата, пронизана от вледеняващ страх.

СКЪПА БЕРИЛ — пишеше вътре, — ХАРИ ПОЧИНА ТЧК С МОМЧЕТАТА СЕ ВРЪЩАМЕ В КОЛОНИЯТА ТЧК БИ ЛИ НИ ПОТЪРСИЛА КВАРТИРА НИКОГО НЕ ПОЗНАВАМЕ А ТРЯБВА ДА ПЕСТИМ ТЧК МАМА.

Мама? Думата ми подейства като плесница през лицето. Много отдавна бях изтрила от съзнанието си всякакви спомени за нея, поне така си мислех, но изведнъж те се събудиха, като от дълбок сън. Очите ми пробягаха отново по няколкото изречения. Гърлото ми беше сухо като пясъка в пустинята.

— Всичко наред ли е? — попита Ди.

— Клара се връща в Кения — казах аз, вцепенена.

— Божичко! Мислех си, че се е изгубила веднъж завинаги.

— Явно не е така. — Подадох му листчето, сякаш в него се съдържаха всички обяснения. — Кой е Хари?

— Хари? — Той помълча малко, докато четеше телеграмата, после въздъхна тежко и прокара пръсти през косата си. — Я да си капнем по едно, а?

Не бе никак лесно да му измъкна цялата история, но брендито му развърза езика, както и моя. След около час знаех в общи линии какво се е случило междувременно. Хари Къркпатрик бил капитан, с когото майка ми се запознала през втората си година в Кения, на танци в Найроби след поредните конни състезания. Връзката им трябвало да остане в тайна, но такива тайни трудно се опазваха. Когато дошло време да отпътуват за Лондон, отвеждайки Дики със себе си, скандалът в колонията вече бушувал.

— Очевидно в един момент тя се е омъжила за него — каза Ди. — Макар да не знам точно кога. Бяхме загубили всякаква връзка помежду си.

— Защо никой не ми каза истината?

Ди стисна чашата с бренди в шепата си, помисли и каза:

— Всички искахме да те предпазим от най-лошото. Флорънс беше най-непреклонна. Твърдеше, че това само би усложнило нещата.

Спомних си как един ден бях отворила атласа на лейди Ди и се бях вторачила в картата на Англия, а тя ми каза, че би могла да ми разправи разни неща за майка ми, стига да искам да ги знам. Дали идеята й бе да ме залъже с една съчинена от край до край история или поне със силно редактирана версия на истината? Или пък беше започнала да се убеждава, че с време да разбера какво се бе случило? Вече можех само да гадая кое от двете е било вярно.

— Значи цялата история за това колко й било трудно тук на Клара, е била измислица?

— Майка ти беше ужасно нещастна, Берил. По онова време в „Зелените хълмове“ цареше пълен хаос. Клът беше вложил всичките си сили, за да сложи някакво подобие на ред. Мисля, че затова тя се вкопчи толкова отчаяно в Къркпатрик. Може би е видяла в него спасението си.

— Но тя е имала отговорности — избухнах аз. — Трябвало е да мисли и за нас. — Под което разбирах мен; Дики беше избраникът, за него нямаше нужда да се притеснявам. — А що за човек беше този Хари?

— Доста приличен на вид, доколкото си спомням, при това я обграждаше с внимание. Майка ти беше красавица, нали разбираш?

— Наистина ли? — Баща ми бе успял да скрие или изхвърли всичко, което да ни напомня за нея, всякакви снимки и вещи, особено откакто на сцената се бе появила Ема. Той бе изкоренил Клара от живота ни толкова успешно, сякаш никога не бе съществувала, и аз чак сега разбирах защо. Тя бе избягала с друг, с което го бе наранила и опозорила, точно както бях постъпила и аз с Джок, но ние поне нямахме деца, за които да мислим. — Защо не е могъл да ми каже истината?

— Баща ти направи това, което му се струваше най-добро за теб. А понякога е трудно да се каже кое е то.

Преглътнах сълзите, които напираха в мен; мразех майка си, задето все още успяваше да ме разплаче след всичките тези години. Но не можех да потисна чувствата си. Те ме заливаха като отприщен бент, преодоляваха съпротивата ми толкова лесно, че в един момент цялата история със заминаването на Клара ми се стори като сън. Ами ако онзи прилив на сила и непобедимост от онова време — дръзките ми подвизи, ловът на леопарди, ездите с Пегас през саваната — се окажеха само тънък слой слама върху бездна? Чувствах се така, сякаш краката ми висяха в празното пространство.

— Наистина ли от мен се очаква да се преструвам на любезна и да я развеждам наоколо, сякаш нищо не се е случило?

— Ох, Берил, не знам какво да ти кажа. Тя си има своите недостатъци, но кой ли ги няма? — Ди пристъпи към мен и ме стисна за раменете с мазолестите си длани. — Постъпи така, както сметнеш за добре.

Макар Ди да беше убеден, че нещата постепенно ще ми се изяснят от само себе си, аз си имах своите съмнения. Телеграмата на Клара ме бе разтърсила дълбоко, теглейки ме назад във времето. Чувствах се странно, че едва сега научавам при какви обстоятелства е напуснала колонията; същината на въпроса бе останала неясна за мен десетилетия. И макар да не бях учудена, че баща ми е крил истината и е стаявал чувствата си зад тежкия фермерски труд, не можех да не си мисля, че би било по-добре, ако ми беше казал. В крайна сметка тя и мен бе изоставила. Отпътуването й бе променило целия ми живот, а сега искаше да се върне. Нямаше логика. Кое я караше да си мисли, че отново би могла да намери опора под краката си в Кения — страната, която бе напуснала едва ли не в паническо бягство? И как бе събрала куража, по-скоро нахалството, да ме помоли за помощ?

Бях гневна и объркана и изпитвах неустоимо изкушение да пиша на Клара, че с нищо не съм й длъжна, да се оправя сама, но тя не беше единствената, с която трябваше да се съобразявам. В телеграмата не се казваше нищо за Дики, но небрежното споменаване на „момчетата“ ми говореше, че с капитана имаха деца. И сега тези деца бяха останали без баща и им предстоеше да попаднат в един чужд свят. Как ли щяха да се почувстват?

Докато си блъсках главата с молбата й, изведнъж се сетих за Денис. Преди по-малко от седмица той ми бе споменал, че в имението на баронесата имало необитаема къщичка. Явно бе имал предвид, че мога да я ползвам, ако отида да го навестя като приятел, но внезапно ми хрумна, че това е една възможност, която ми се явява тъкмо навреме. И макар още да не бях сигурна дали искам да й помогна, решението се появи едновременно с възникването на проблема, сякаш цялата ситуация се бе развивала през годините по някаква скрита, но безупречна логика. Сякаш някаква невидима ръка държеше отново да ни събере. Беше едва ли не неизбежно.

Казах на Бой и Ди, че ще отсъствам няколко дни, и отидох да оседлая Пегас; чувствах се толкова добре, колкото не помнех да се бях чувствала от доста време насам. Все още не можех да си представя какво би означавало за мен Клара да се върне в колонията и в живота ми, но вече отивах да се срещна с Денис и вероятно да му разкажа една история. Беше топъл следобед, яздех красив и силен кон и имах план.