Пола Маклейн
Лейди Африка (61)

60

Макар да очаквах тази гледка, почувствах как стомахът ми се свива, а коленете ми омекват при вида на прекрасните мебели на Карен, струпани на ливадата пред къщата, и на книгите й, опаковани в кашони. Тя разпродаваше или раздаваше почти всичко, а аз се борех със спомена за „Зелените хълмове“, за покъщнината ни, разграбена парче по парче, докато стоях и гледах безпомощно. Сега, когато земята й принадлежеше вече на друг, Карен търсеше един малък участък за хората от племето кикую, които се бяха заселили в имота й, за да имат къде да живеят, без да бъдат прогонени. Заварих я с цигара в уста да обикаля нервно около вещите си. Беше притеснена за тези бездомници.

— А, ето те и теб — каза тя, като ме видя. — Толкова гости, толкова сбогувания, вече сълзи не ми останаха.

Бялата й рокля падаше свободно на гърдите и хълбоците, а сламената й шапка лежеше на един стол. Изведнъж ми се стори странно подмладена.

— Мога да плача вместо теб — казах й аз. — Не е нужно голямо усилие.

— Ти знаеш ли, че ще правят нгома в моя чест? — Тя размаха ръка да прогони синкавия дим. — Страхотно, нали? Само дето няма да има вечеря като онази за принцовете. Всичките ми неща са опаковани.

— Не се съмнявам, че и така ще бъде прекрасно. Те искрено държат да ти отдадат почит. Оставила си тук следа, която няма скоро да бъде забравена.

— Напоследък сънувам Дания или как съм застанала на кърмата на грамаден, величествен кораб и гледам смаляващата се в далечината Африка.

— Дано да се върнеш някога.

— Никой няма привилегията, или бремето, да знае какво е писано да се случи. Но едно ще ти кажа. Никога не съм вярвала, че мога да си тръгна оттук. Мисля, че това означават моите сънища: не аз си тръгвам от Африка, а Африка бавно изтича от мен.

Преглътнах със свито гърло. Масата й от воденичен камък беше изтеглена в края на верандата. За мен тази маса винаги бе представлявала сърцето на „Мбогани“. Старата гранитна повърхност беше изпъстрена с дребни драскотини и неравности от безбройните чаши чай или коняк, от дъната на фините й порцеланови сервизи от Севър и Лимож, от обувките на Денис, седнал с крака на масата и книга в ръка. Бях я виждала стотици пъти на тази маса как си пали цигара, разтръсква клечката, за да я угаси, и гледа напрегнато в една точка, за да събере мислите си. След което придърпва вълнения шал около раменете си, преди да вземе думата.

Чувствах се някак странно в компанията на Карен насред останките от фермата й след всичко случило се между нас — и онова, което ни сближаваше, и онова, което ни разделяше. Но със сигурност щеше да е още по-странно, ако не бях дошла.

Двете седнахме една до друга на ниските ратанови кресла, загледани към петте хълма на Нгонг, приличащи на кокалчета на свит юмрук.

— Чувам, че се учиш да летиш — каза Карен.

— Да, за мен това е много важно, прави ме толкова щастлива…

— Ти си на двайсет и осем, нали?

Кимнах.

— Аз бях на толкова, когато отплавах за Кения, за да се омъжа за Брор. Какви обрати ни поднася животът, а? Случват ни се неща, които не бихме могли да предвидим или да допуснем, че са възможни. А те ни променят завинаги. — Пръстите й галеха връхчетата на тревите с плавни безшумни движения. — Винаги съм искала да имам крила, знаеш ли! Може би повече от всичко друго. Когато Денис ме взе със себе си за пръв път, минахме ниско над хълмовете ми, после завихме към езерото Накуру, където сянката на самолета ни разпръсна хиляди зебри.

— Не е ли това най-изчистеното усещане за свобода? — попитах аз.

— Да, и за абсолютна яснота. Казвах си: Сега вече виждам. Чак сега. От такава височина се разкриват всякакви неща, които иначе остават скрити. Дори ужасните неща притежават форма и красота. — Тя улови погледа ми с дълбоките си черни зеници. — Знаеш ли, Берил, ти никога няма да притежаваш Денис изцяло. Не повече, отколкото аз. Той не може да принадлежи никому.

Сърцето ми спря.

— О, Карен! — Търсех отчаяно думите, но те ми бягаха.

— Винаги съм знаела, че го обичаш, но дълго не смеех да го призная пред себе си. Както, предполагам, и ти.

Беше ужасно, че тя е узнала тайната ми, пазена с години; ужасно, но и необходимо. Добре е да си казваме истината една на друга — помислих си аз. Ако не повече, поне това сме заслужиш.

— Не съм искала да ти отнемам каквото и да било — казах накрая.

— И не си ми отнела. Не, боговете ме наказаха, задето исках прекалено много.

Тя отново вдигна поглед към върховете на хълмовете — нейните хълмове, — после извърна глава към вещите си, струпани на поляната.

— За такова щастие винаги се плаща висока цена, но съм готова да я платя още веднъж или колкото пъти се наложи. Не бих желала да пропусна нито един миг, дори ако така бих си спестила болка.

— Ти си най-силната жена, която познавам — казах аз. — Ще ми липсваш.

Наведох се и я целунах по бузата — там, където сълзите й си бяха проправили пътечка през пудрата.