Пола Маклейн
Лейди Африка (3)

2

На суахили миуанзо означава начало. Но понякога първо всичко трябва да свърши и да му се сложи кръст, преди да дойде новото начало. За мен раздялата с майка ми беше нещо такова, макар че не го бях разбрала веднага. Дълго след това се чувствах объркана и наранена, и ужасно тъжна. Родителите ми все още ли бяха женени? Майка ми още ли ни обичаше, липсвахме ли й? Как бе могла да ме изостави? Не бях готова да се обърна към татко с всички тези въпроси. Той не беше от разнежващите се бащи, пък и аз не знаех как да споделя толкова съкровени и наранени чувства.

И тогава се случи нещо. В нашите земи, край гористия склон Мау, в кирпичени колиби с огради от тръни бома живееха няколко семейства от племето кипсиги. Без да ги бях молила, те се бяха досетили от какво имам нужда. Една от стариците ме вдигна на ръце, ломотейки под носа си някакви странни заклинания, и тържествено върза на кръста ми пъстра раковина. Провесена на тънка кожена каишка, тя приличаше на затворената раковина между краката ми; обяснено ми бе, че служи да прогонва злите духове. Всеки път, когато в племето се раждало момиче, те постъпвали по този начин. Аз бях бялата дъщеря на техния бял бвана, но с мен се било случило нещо неестествено, което трябвало да се поправи. На една африканска майка не би й минало и през ум да изостави детето си. Все пак аз бях здраво и жизнено момиче, не някое болнаво или сакато. И така, те сложиха кръст на миналото ми и ми дадоха ново начало, наричайки ме Лаквет, което означаваше „малко момиченце“.

Бях тънка като тръстика, с изпъкнали колене и вечно разрошена сламеноруса коса, но новото ми име и място ми помогнаха да заякна и да се каля. От тичане нагоре-надолу по склона до селото на племето, ходилата ми скоро заприличаха на подметки от гьон. Участъци от земята ни, които доскоро ме бяха карали да се страхувам и да ги избягвам, изведнъж ми станаха толкова познати, колкото зебровите кожи, с които бе застлано леглото ми. Щом паднеше здрач, аз се мушвах под кожените завивки и наблюдавах как домашният ни прислужник се промъква безшумно в стаята с босите си нозе, за да запали ветроупорния фенер. Понякога внезапното проблясване и изсъскване на фитила караше дребните гущерчета, които пълзяха по стените на колибата ни, да се разбягват панически из цепнатините; шумът от малките им крачета беше като от насекомо, оплетено в слама. Това беше сигналът за смяна на караула: дневните насекоми — стършели и диви пчели — се скриваха в гнездата си, издълбани в извитите глинени стени на стаята ми, докато на тяхно място щурците настройваха цигулките и подхващаха своите тайнствени ритми. Изчаквах така час или малко повече, загледана в сенките, виещи се над мебелите в стаята ми, повечето от които бяха изработени от стари насмолени сандъци и бяха напълно еднакви, докато сенките не им придадяха различни заоблени форми. Заслушвах се в шумовете на нощта и щом престанех да чувам гласа на баща ми, се измъквах през отворения прозорец в мастиления мрак, за да поседя с моя приятел Кибии до ниския огън в средата на колибата му.

Майката на Кибии и останалите жени от селото пиеха мътен чай от коприва и дървесна кора, докато си разказваха случки от живота и всякакви небивалици. Научих суахили главно от слушане на разговорите им. Бях жадна за техните приказки — как хиената окуцяла или защо хамелеонът е толкова търпелив. Или за вятъра и дъжда, които някога били човешки същества, но не успели да изпълнят важна задача, възложена им от боговете, и били натирени на небето. Самите жени от селото бяха сбръчкани и беззъби старици или пък обратното — млади девойки с гладка като полиран абанос кожа и дълги мускулести крака под избелелите шуки. Обичах ги, обичах да слушам приказките им, но повече от всичко исках да съм с Кибии и останалите момчета, които се готвеха да стават войни, млади морани.

Ролята на момичетата в селото беше изцяло домакинска. Моето собствено положение бе различно — аз бях рядък случай, неподчинена на традиционните порядки, определящи ролите в семейството на Кибии, а и в моето. Поне за момента старейшините на племето ми даваха да тренирам заедно с Кибии — да хвърлям копие и да ловя глигани, да се уча как да дебна плячката незабелязано, както Кибии се учеше от баща си арап Майна, който беше главният воин на селото и моят идеал за сила и храброст. Така след време можех сама да направя лък и да стрелям по гривяци, копринарки и яркосини скорци, да плющя с камшика от кожа на носорог и да мятам дървения боздуган с поразяваща точност. На ръст бях колкото Кибии, дори по-висока, и тичах наравно с него през високите треви, докато краката ни се покриеха с фина като брашно прах.

Двамата с Кибии често излизахме да се разхождаме в тъмното, отвъд окосената ливада около фермата ни, и нагазвахме във високите свежи треви, които мокреха хълбоците ни с нощна роса; заобикаляхме Зеления хълм и стигахме до края на гората, която ни привличаше неудържимо. Нощем в нея бродеха леопарди. Баща ми ги подмамваше, използвайки за стръв жива коза, докато ние залягахме на безопасно място върху резервоара за вода; щом подушеше голямата котка, козата почваше да трепери, а баща ми се прицелваше с пушката си и се молеше да улучи от първия път. Навсякъде дебнеха опасности, но ние познавахме всички звуци на нощта и техните послания — на цикадите и дървесните жаби или на дебелите, подобни на едри плъхове дамани, които се оказаха далечни роднини на слоновете. Понякога чувахме и истински слонове, които газеха напряко през храсталаците в далечината, макар че се бояха от миризмата на коне и рядко се приближаваха до фермата. Змии трептяха като струни в дупките си. Онези, които живееха в клоните на дърветата, можеха да се спускат отгоре, разсичайки въздуха като камшик, или едва-едва да се отъркат в кожата на човека с гладките си като полиран махагон коремчета.

Години наред с Кибии се радвахме на тези дивни нощи, на дългите, лениви следобеди, създадени само за езда или лов, докато постепенно — с мачете, въжета, човешки стъпала и много пот — пущинаците отстъпиха място на истински ниви. Баща ми засяваше пшеница и царевица, които вирееха добре и даваха богата реколта. Със събраните пари той си купи на старо две парни машини. Завинтени здраво за вкопани в земята опори, те бяха пулсиращото сърце на нашата мелница, а фермата ни се превърна в главната артерия на Джоро. Не след дълго, ако човек застанеше на билото и погледнеше отвъд терасираните ниви и високата царевица, можеше да види върволица от волски каруци, които докарваха зърно за мелницата ни. Тя функционираше денонощно, като броят на работниците ни се удвои, после се утрои — мъже от племената кикую, кавирондо, нанди, кипсиги, както и холандци, които плющяха с камшиците си, за да подкарват воловете. Металните навеси бяха съборени, на тяхно място израсна конюшня, после още няколко, новопостроените ясли се зареждаха с прясно сено и скоро се изпълниха с най-добрите породи коне в цяла Африка, а според баща ми — в целия свят.

Преди да заспя, все още си мислех за мама и Дики, заслушана в шумовете на нощта, които напираха от всички посоки, сливайки се в един непрестанен клокочещ звук. Те нито веднъж не ни писаха — поне не на мен, — тъй че опитите ми да си представя живота им бяха истинско изпитание. Знаех, че старият ни дом е продаден. Там, където се бяха установили, звездите и дърветата със сигурност бяха много различни от тези, които имахме в Джоро. Вероятно и дъждът, както и цветът и топлината на слънцето следобед. Всички следобеди на всички месеци ние бяхме разделени.

Постепенно ми ставаше все по-трудно да си спомня лицето на мама, нещата, които ми е казвала, дните, прекарани заедно. Но повечето от дните ми бяха пред мен, далече напред, по-далече, отколкото виждаха очите ми или исках да си представя, както равнината се простираше в безкрайността чак до назъбения ръб на вулкана Мененгай или до острия син връх на планината Кения. Струваше ми се някак по-безопасно да гледам напред и да изтласкам майка ми в периферията на съзнанието си, откъдето да не може да ми причинява повече болка, или пък да си представям, че отпътуването й е било необходимо. Това беше каляване на духа и първото ми важно изпитание като Лаквет.

Едно нещо поне бе сигурно: мястото ми беше във фермата и в пущинаците. Бях станала част от чадъровидните акации и от скалните ридове, надвиснали над нивите ни; от обраслите с гъста растителност хълмове; от дълбоките падини между тях и от високите, груби като царевични стъбла треви. Тук се чувствах жива, сякаш се бях родила повторно, този път по-истински. Тук беше моят дом и макар че един ден всичко това щеше да изтече като червеникава прах между пръстите ми, поне докато траеше детството, това беше моят рай, направен специално за мен. Мястото, което познавах като петте си пръста. Единственото на света, за което бях създадена.