Пола Маклейн
Лейди Африка (51)

50

През следващите няколко месеца се опитвах да мисля само за конете ни — особено за Месинджър, който с всеки изминал ден ми се съпротивляваше все по-малко. Никой не би го нарекъл опитомен, но някои сутрини, когато го яздех, усещах в закръглената гладкост на гърба му нещо, наподобяващо снизхождение. Едва ли ме харесваше или дори приемаше, но си мислех, че полека-лека започва да проумява какво искам от него и постепенно да иска същото.

Една сутрин току-що го бях предала на коняря му, за да го поохлади, когато срещнах Ема с шапка, широка колкото чадър.

— Добре ли се чувстваш? — попита ме тя с особено изражение на лицето. Типично в неин стил. Дори не се бе сетила да ме поздрави.

— Разбира се — отвърнах аз, но още същата вечер, докато Мансфилд беше в града по работа, получих мощен пристъп на гадене и едва успях да стана от леглото, за да повърна.

Когато си дойде, Мансфилд ме завари превита одве на пода, без сили да се надигна.

— Дали да не отидем на лекар в града? — засуети се уплашено той.

— Не. Сигурно съм яла нещо. Трябва просто да полегна.

Той ме пренесе в леглото, постави мокри кърпи на челото ми и спусна завесите. Но след като ме целуна нежно по дланта и излезе заднешком от стаята, аз дълго време не заспах, унесена в мисли. Разбира се, бях бременна. Усещането беше същото като навремето, в Лондон. По някакъв начин Ема го бе доловила преди мен.

Знаех, че трябва да съобщя на Мансфилд, но след онази случка с Месинджър и ужасната смърт на Мая Карбъри не смеех да му кажа. Бременността ми само щеше да засили страховете му. Това беше очевидно. Ами ако решеше да ме затвори вкъщи и да не ми дава да припаря до конете? Какво щях да правя тогава?

Докато се измъчвах от тревоги и съмнения, Мансфилд се досети сам.

— Не се ли радваш, миличка? — попита той, като ме държеше за ръцете и се взираше в очите ми.

— Ние едва започваме — опитах се да обясня аз. — Толкова много работа трябва да се свърши, за да тръгне една ферма, за да подредим конете…

— Толкова ли ще е ужасно да си починеш малко? Конете няма да ти избягат, когато си готова да се върнеш при тях.

Двамата лежахме един до друг в тъмното. Бялото горнище на пижамата му се издигаше и спускаше пред очите ми.

— Не искам да спирам работа, Мансфилд. Моля те, не ме карай да го правя.

— Поне спри да яздиш… най-малкото докато се роди детето. Трябва да се грижиш за себе си.

— Аз така се грижа за себе си, не разбираш ли? Ако ще имаме това дете, трябва да работя, както и преди. Не знам друг начин да живея.

— Ако ще го имаме?! — Той се дръпна назад и погледът му стана суров. — Ти едва ли го поставяш под въпрос, нали?

Трябваше да отстъпя.

— Боя се единствено от промяната.

— Промяна ще има, разбира се. Все пак става дума за нашето дете, Берил. Някое сладко момченце или момиченце, което за всяко нещо ще разчита на нас.

Говореше толкова разпалено, че усетих как всичко около мен започна да се върти. Той сякаш не разбираше, че самата идея да се откажа от познатия си начин на живот ме изпълва с ужас. Много жени биха се отдали на семейството си, на нуждите на своите съпрузи и деца, без да се замислят. Някои всъщност жадуваха за тази роля, но аз никога не бях усещала вкуса на семейния живот. Дали бях годна за него?

— Ще се научиш да бъдеш добра майка — каза той, след като дълго време бях мълчала. — Човек се научава на какво ли не.

— Дано да си прав.

Затворих очи и сложих ръка върху гърдите му, опипвайки с върха на пръстите си гладките копчета на пижамата, фината тъкан, изящните кантове на яката, ушити толкова добре, че никога да не се разпорят.