Пола Маклейн
Лейди Африка (22)

21

— Смяташ ли, че Джок ще тръгне да ми отмъщава? — попита Бой, когато след завръщането си в „Сойсамбу“ му разказах цялата случка. — Сега, като вече знае за нас?

— От къде на къде? Та той най-много държи на привидността — всичко да изглежда наред отстрани, да не става обект на клюки. Ако изобщо предприеме нещо, за да ме накаже, то ще е да се заинати още повече относно развода.

Бяхме в бунгалото ми след свечеряване. Беше прохладно и аз топлех дланите си върху стъклото на ветроупорния фенер, а лицето на Бой изглеждаше угрижено. Беше тревожен и се чувстваше неловко, макар че десетки пъти бе идвал в стаята ми.

— Ами ние? — попита накрая той.

— Какво искаш да кажеш? Досега се забавлявахме добре, не смяташ ли? Защо трябва да променяме каквото и да било?

— Просто се питам. — Той се покашля и придърпа сомалийското одеяло върху раменете си. — Има жени, които биха желали мъжът в един момент да постъпи мъжки и да предприеме нещо.

— Това ли те притеснява? Аз не мога да се отърва от сегашния си съпруг, камо ли да мисля за нов! И изобщо това, което ме интересува, е какво би било да мога да се оправям сама. Искам да кажа… не като нечия дъщеря или съпруга, а като самостоятелен човек.

— Аха! — Думите ми сякаш го изненадаха. — По тия места малко хора мислят като теб.

— Хич не са малко даже — опитах се да се пошегувам. — Само че обикновено са мъже.

 

 

Сега, когато вече не ми се налагаше да нося маската на „съпруга за събота и неделя“, имах повече време за конете и можех да им отдам всичките си сили. Турнирът „Сейнт Леджър“ беше специално за тригодишни коне и минаваше за най-престижното състезание със залагания в Кения. Ди имаше няколко многообещаващи животни, но най-добър от всички беше Лийдър, един скопец с копринен черен косъм и напета стъпка. Беше истински кон и Ди ми предлагаше да го тренирам. Само дето не го държаха краката. Преди да пристигне в „Сойсамбу“, предишният му треньор го бе претоварил и сега той имаше чувствителни стави, които често отичаха. С много грижи и търпение обаче все още имаше шанс да влезе във форма. Трябваше му мека, щадяща почва за тренировките, затова го водех на брега на езерото Елментейта, където го пришпорвах в галоп по влажната ивица покрай водата, покрай стадата антилопи, които ни гледаха любопитно, а огромните ята фламинги се накокошинваха над водата и започваха да крякат тревожно, докато отминехме.

Един ден късно следобед се връщах от тренировка със засъхнала кал в косите и по дрехите, когато отново срещнах Бъркли Коул. Бяха минали две години от онази нощ, когато той и Денис Финч Хатън ми бяха рецитирали поезия в ослепително белите си костюми, и двамата с маниери на герои от рицарските романи. Сега Бъркли бе дошъл с още няколко заселници да се съветват с Ди по някакви глупави политически въпроси, възникнали в последно време. Натъкнах се на него, докато стоеше отвън да пуши; беше облегнат на оградата, гологлав и с разкопчана яка на ризата. Рижавата му коса беше поразчорлена от вятъра. На фона на залязващото слънце приличаше на рисунка с туш.

— Последния път, когато се видяхме, ти беше още момиченце — каза ми той, след като се разпознахме. — А сега вестниците пишат за теб. Участието ти в „Джубаланд“ беше много впечатляващо.

Усетих как се изчервявам от похвалата му.

— Освен това чувам, че си се омъжила.

Тъй като не знаех как да опиша сегашното си семейно положение, отговорих уклончиво:

— В известен смисъл.

След онази ужасна сцена с арабската врата в присъствието на семейство Бъркбек нямах никаква вест от Джок вече няколко седмици. Бях му писала, че искам развод и няма да се откажа от намерението си, но той не отговори на писмото ми. Все пак и това беше нещо, мислех си аз. Самият факт, че не сме под един покрив, ми носеше облекчение.

— В известен смисъл? — Бъркли изкриви устни в гримаса, едновременно насмешлива и бащинска, но не настоя да чуе повече.

— В какво се опитва да те набърка Ди? — попитах аз, като посочих с глава към къщата.

По гърмящия глас на лорд Деламиър можеше да се заключи, че дискусията лесно ще излезе от контрол.

— Боя се да узная всичко. Спорят относно Комитета за бдителност, такива щуротии.

— Аха. Ами тогава тичай да не изтървеш нещо.

Ди бе сформирал този комитет преди няколко месеца като част от подновените усилия за решаване на един стар проблем: кой имаше право да се разпорежда в Кения и защо. Белите заселници винаги бяха държали на самоопределение, което на практика означаваше тотален контрол върху територията. За тях разните там индуси и останалите азиатци бяха натрапници, които трябваше да бъдат прогонени — ако се наложеше, и с тояги. Африканците не им пречеха, стига да останеха наясно с подчинения си статут и да не искаха прекалено много земя. Но неотдавна Британският парламент бе приел т.нар. Бяла книга от Девъншир — поредица от декларации, предназначени да пресекат ненаситните ламтежи на белите заселници и да възстановят някакво подобие на ред в колонията. Назначен ни бе нов губернатор — сър Робърт Кориндън, който гледаше на тази Бяла книга ужасно сериозно. Макар да беше британец до мозъка на костите си — от колосаната яка на ризата до лъснатите обувки, — той беше защитник на азиатците и африканците, гласовит и безстрашен застъпник и на двете групи, за разлика от предишния губернатор, който беше отстъпчив и добродушен веселяк. И понеже нещата се бяха развивали дълги години в полза на белите заселници, сега те бяха бесни и готови на яростна съпротива, дори с употреба на сила. Не бе изненада, че Ди е най-яростният от тях.

— Всъщност за мен беше облекчение, че през по-голямата част от изминалата година не бях в страната — обясни ми Бъркли. После ми разправи как бил в Лондон и ходил при всякакви доктори заради сърцето си.

— О, не! И какво ти казаха?

— Нищо добро. Това проклето сърце ми създава проблеми от години.

— И какво ще го правиш?

— Ще живея, докато не ме предаде, разбира се. И ще пия само най-доброто шампанско. Нямам време за компромиси. — Лицето му беше деликатно и изразително като на породиста котка. Освен това имаше игриви кафяви очи, които сякаш се присмиваха на самата идея за тъга и самосъжаление. Бъркли запрати угарката встрани и прочисти гърлото си. — Идната седмица ще празнувам рождения си ден — каза той. — Това е един от начините в последно време да си свиркам, когато минавам покрай гробищата. Бас държа, че и ти си свиркаш за разни неща. С теб можем да направим страхотен дует. Моля те, ела на партито ми.

 

 

Бъркли си бе намерил място в ниските склонове на планината Кения, в Наро Мору. Построил си бе голяма каменна къща, така умело вписана в околния пейзаж, че сякаш се бе сраснала с него. Наоколо имаше заграждения, пълни с добре охранени овце; в близост се виеше рекичка, по чиито брегове растяха акации, обрасли с хамамелис. Планинските зъбери, които се извисяваха над всичко, отблизо изглеждаха съвсем черни и застрашителни — точно каквито Бъркли би искал, за да му пазят гърба, помислих си аз, докато се приближавахме към къщата.

Ди също бе поканен на партито. Когато пристигнахме, множество коли вече изпълваха ливадата и алеята за автомобили към главния вход. Бъркли бе излязъл на верандата, облечен в елегантен бял смокинг, и си тананикаше непозната за мен мелодия. Лицето му беше румено и той изглеждаше в цветущо здраве, макар нещо да ми подсказваше, че, подобно на смокинга, и свежият му вид е част от празничната му премяна. Вероятно за него беше от особено значение да изглежда страхотно като домакин на това парти, независимо как се чувстваше и какво се случваше под лъскавата опаковка.

— Реката ти е фантастична — казах аз, докато се навеждах през облака от ухание на одеколон, за да го целуна по бузата. — Докато я пресичахме, водата блестеше от риба.

— Радвам се, че си падаш по пъстървата. Не можах да намеря истинска гъска за вечеря. — Той ми намигна. — А сега ела и си налей шампанско, преди Денис да го е изпил.

Денис. Макар да го бях виждала един-единствен път на улицата в Найроби, по някаква странна причина сърцето ми подскочи при споменаване на името му. Пресякохме верандата и влязохме в главния салон на къщата, който беше пълен с гости и ехтеше от смях. И… ето го и него, облегнат лениво на стената, с ръце в джобовете на елегантния бял панталон. Беше точно толкова висок, колкото го бях запомнила, и също толкова красив.

— Берил Първис — каза Бъркли, — виждали сте се с почитаемия Денис Финч Хатън, нали?

Усетих как бузите ми пламнаха, когато протегнах ръка, за да се здрависаме.

— Преди доста време.

— Познаваме се, разбира се.

Той ми се усмихна и бръчиците около очите му станаха по-отчетливи. Но от безгрижния му тон не беше ясно дали наистина ме помни, дори съвсем бегло.

— Денис го нямаше дълго време, беше си у дома, в Лондон — каза Бъркли.

— И какво ще правиш сега, след като си се върнал в Кения?

— Много уместен въпрос. Може да се заема със строителство и благоустрояване на земи. Тич Майлс мисли, че бихме могли да основем легитимна компания. — Той се усмихна, сякаш определението легитимна би трябвало да прозвучи като приятна изненада в този контекст. — Освен това умирам да отида на лов.

— Защо не? — намеси се Ди. — Светът изнемогва за нови и нови велики бледолики ловци.

— Вие би трябвало да знаете най-добре — засмя се Денис. — Вие въведохте това понятие.

— Да, но откъде да съм знаел какъв народ ще се втурне към, Кения, алчен за трофеи? Поне два-три пъти в месеца някой богат банкер се прострелва в крака или се предлага за вечеря на лъвовете. Това е безумие!

— Може би някои си го просят — казах аз. — Явно нямат ни най-малка представа срещу какво се изправят, искам да кажа, или дори какво значи да убиеш животно…

— Може би си права — съгласи се Денис. — Досега съм ловувал единствено за себе си. Не съм убеден, че ще имам търпение да го правя срещу заплащане.

— А какво му е лошото да си фермер? — попита Бъркли. — Далеч по-безопасно е, отколкото да те дебнат гадни хиени и други зверове, които да те заръфат посред нощ.

— По-безопасно е — повтори Денис. Изражението му внезапно бе станало като на ученик, готвещ номер на приятелите си. — Но какво му е забавното, щом е безопасно, би ли ми обяснил?

Денис изглеждаше с няколко години по-млад от Бъркли, на около трийсет и пет, и също беше от знатен род. Доколкото имах наблюдения, такива мъже обикновено идваха в Африка, подмамени от девствените земи и едрия дивеч и тласкани от жажда за приключения. Бяха синове на британски аристократи, бяха завършили най-добрите училища и имаха всевъзможни предимства в живота, включително свободата сами да решават съдбата си. Те идваха в Кения и използваха получените в наследство състояния, за да купуват хиляди декари земя. Някои, като Бъркли, възнамеряваха да пуснат корени тук и да започнат нов живот, докато други си бяха авантюристи, на които им беше скучно в Съсекс или Шропшър и си търсеха предизвикателства. Още не знаех от коя категория е Денис, но ми беше приятно да го гледам. Имаше красиво лице, порозовяло от слънцето, остър волеви нос, плътни устни и лешникови очи. От него лъхаше спокойна увереност, която привличаше хората, докато цялото помещение не започнеше да се върти около него, сякаш беше котва или ос.

След като се отдалечих и се заслушах тук-там в някоя клюка, незабавно го наобиколиха красиви жени, елегантни и бляскави. Носеха хубави рокли, копринени чорапи и бижута. Виждах, че всички са привлечени от него, и нищо чудно. Самата аз бях една от тях.

— Трябва да видиш новия ми кон — каза Бъркли, който се приближи до мен с нов коктейл в ръка. — Мисля, че става за дерби.

— Чудесно — съгласих се машинално.

Преди да разбера какво става, бяхме подбрали и Денис с нас и тръгнахме към конюшните, където имаше половин дузина коне, всеки в своя индивидуална ясла. Този, който бяхме дошли да видим, беше едър и дългокрак тъмночервен жребец с бяло петно на челото. Нямаше чак толкова горда осанка като чистокръвните коне на баща ми, но беше посвоему красив и веднага привлече вниманието ми.

— Мелез, а? — подхвърлих аз, когато и тримата се приближихме до яслата.

— Наполовина сомалийско конче. Не е аристокрация, но има дух, както виждаш.

Отворих портичката и се приближих до Солджър, както бях научена от дете — полека, но решително. Бях наследила подхода на баща ми към животните. Солджър веднага усети авторитета ми и не оказа съпротива; не отстъпи дори крачка назад, когато плъзнах ръце по гърба, хълбоците и коленете му. Беше здрав и силен.

Усещах върху себе си погледа на Денис. Космите на тила ми настръхнаха от вниманието му, но не вдигнах очи към него.

— Какво мислиш? — попита Бъркли.

— Бива си го — признах аз.

— Е, колко даваш за него?

Както бях разорена, не биваше дори да започвам да се пазаря, но то ми беше в кръвта.

— Петдесет лири?

— Дадох повече за шампанското, което пиеш! — Макар двамата с Денис да се изсмяха, усетих, че Бъркли също обича да се пазари. — Трябва да го видиш как тича. Ще повикам един от конярите да го поязди.

— Няма нужда — казах аз. — Мога и сама.

 

 

Трябваха ми по-малко от пет минути, за да взема назаем чифт панталони и да се преоблека. Когато излязох от къщата, на ливадата се беше събрала група хора и макар Бъркли да се засмя, като ме видя в дрехите ми за езда, знаех, че ми стоят добре и няма от какво да се срамувам пред приятелите му аристократи. За мен ездата беше нещо толкова естествено, колкото и ходенето, ако не и повече.

Смушках леко Солджър и когато зрителите останаха зад нас, забравих за всичко останало. Отвъд загражденията за коне започваше черен път, който минаваше покрай няколко стопански сгради и отвеждаше до полянка в гората, обрасла с дребни храсталаци. Насочих се натам. Солджър имаше широк гръб и заоблен гръден кош; върху него се чувствах като в луксозно кресло. Трудно ми беше да преценя дали наистина е бегач, както твърдеше Бъркли, затова го пришпорих. Той в миг ускори ход. В лек галоп движенията му бяха плавни и мощни, мускулите на шията му отпуснати. Бях забравила какво удоволствие е да обяздя ново животно, да усещам как силата му се предава на ръцете и краката ми. Пришпорих го още малко и той изпъна шия напред, тялото му сякаш се издължи, а краката му едва докосваха земята.

И тогава най-неочаквано Солджър замръзна на място. Както тичаше, предните му крака се забиха в земята и аз полетях над плещите му като изстреляна с прашка. Преди да се опомня, той се вдигна на задните си крака и се изви настрани, цвилейки пронизително. Паднах тежко на една страна, зъбите ми изтракаха, прехапах си езика и усетих в устата си вкус на кръв. До мен Солджър продължаваше да цвили, изправен на задните си крака. Свих се от уплаха, знаех, че може да ме смачка като нищо, но той се извърна и побягна. И тогава видях змията.

Беше се навила на кълбо на около пет метра от мястото, където лежах, дебела като градински маркуч. Фиксираше ме с поглед. Когато помръднах уплашено, предната част на тялото й се стрелна нагоре със светкавична бързина. Шията й, на бели ивици, се разшири и заприлича на качулка. Беше кобра, знаех това. При нас в Джоро нямаше кобри и никога преди не бях виждала такива — с шарка на зебра и с глава като връх на копие. Баща ми ми бе казвал, че много видове кобри издължавали тялото си при атака. Някои можели да плюят отровата си на разстояние, но повечето избягвали конфронтацията с човека.

На няколко сантиметра от ръката ми се въргаляше безформено парче дърво. Можех да се пресегна и да го размахам пред себе си, за да отбия евентуалната атака. Подготвих се, без да изпускам от поглед движенията на главата й. Злобните й очички бяха като стъклени мъниста. Поклащайки се във въздуха, змията се прицелваше в мен; дългият й език се мяташе пред устата, опипвайки въздуха. Затаих дъх и едва-едва се пресегнах към дървото.

— Не мърдай — чух изведнъж глас зад себе си.

Не бях доловила стъпки, но кобрата се надигна още повече. Половината й тяло се поклащаше във въздуха; по корема си имаше жълтеникави ивици. Качулката й се разтвори още повече. Това беше единственото предупреждение преди нанасяне на удара. Затворих очи и вдигнах ръце пред лицето си, докато се оттласквах с крака. В същия миг проехтя изстрел. Куршумът свирна толкова близо до мен, че го усетих да вибрира в черепа ми. Ушите ми запищяха. Първият гърмеж още не беше заглъхнал, когато Денис направи крачка напред и стреля отново. И двата куршума попаднаха в целта. Вторият улучи змията в шията и я отхвърли назад. В прахоляка се посипаха парченца месо и кървави пръски. Когато тялото й падна като отсечено, той се обърна към мен и попита с равен глас:

— Добре ли си?

— Мисля, че да.

Докато се изправях обаче, остра болка ме прониза от хълбока надолу. Коляното ми пулсираше и отказваше да поеме тежестта на тялото ми.

— Тоя вид не се бои от хора. Добре че не направи някоя глупост.

— Как ме откри?

— Видях коня да се прибира сам и си казах: тя не би паднала току-така от седлото. След което просто тръгнах по следите.

Беше толкова спокоен, толкова делови.

— Казваш го, сякаш го правиш всеки ден.

— Е, не всеки ден. — Той се усмихна дяволито. — Да се прибираме, а?

Макар че може би щях да се справя и сама, Денис настоя да се облегна на него. Докато вървяхме, притиснати един към друг, усещах аромата на кожата му под плътната памучна риза и си мислех колко силен и невъзмутим е той. С какво хладнокръвие се бе прицелил в змията! Бе действал инстинктивно. Рядко ми се бе случвало да видя такова самообладание.

Скоро стигнахме до къщата. Бъркли изтича напред, побелял от уплаха, а Ди сбърчи вежди по бащински.

— Какво си въобразяваш, че вършиш, по дяволите! Рискуваш живота на най-добрата ми треньорка! — сопна се той на Бъркли.

— Няма страшно — казах аз. — Нищо особено не е станалото.

Денис също не отдаде значение на премеждието, като че се бяхме наговорили. Държеше се така, сякаш то не си струваше да се споменава. Още повече ме порази фактът, че до края на деня той нито веднъж не повдигна въпроса. Но споменът за случилото се придаваше някакъв особен заряд на изминаващите часове, сякаш помежду ни трептеше невидима струна. Говорехме си за други неща — за годините му в Итън, как бил открил Кения съвсем случайно през 1910 г., как преди това смятал да се засели в Южна Африка.

— И с какво те привлече тази страна? — попитах аз.

— Кения ли? С почти всичко. Мисля, че винаги съм търсил път за бягство.

— От какво?

— И аз не знам. От всякакви категорични определения за живота, предполагам. Или какво би трябвало да съдържа.

Усмихнах се.

— Трябва май не е дума, която особено добре ти понася, а?

— Видя ли, че почна да се досещаш!

— И на мен никога не ми е била сред любимите.

Погледите ни се срещнаха за момент; усетих как помежду ни премина искра на съпричастност. После към нас се присламчи Бъркли и двамата приятели заговориха за войната — как се записали доброволци в разузнавателна рота на границата между Германска Източна Африка и Килиманджаро.

— Боя се, че не успяхме да се покрием със слава — каза насмешливо Денис. — Повечето ни жертви бяха в резултат от ухапвания на мухата цеце и ядене на яхния от полски мишки.

Все едно гледах представление, толкова забавни и остроумни бяха тези двама мъже, докато разговаряха безгрижно помежду си. Не след дълго всички бяхме замаяни от шампанското, което се лееше като река.

— Я да вземем няколко бутилки и да отскочим до „Мбогани“ — каза неочаквано Денис на Бъркли. — Баронесата е сама тази вечер.

Баронесата? Коки Бъркбек бе използвала тази титла, докато ми описваше ситуацията на Бликс и съпругата му.

— Не върви да напусна собственото си парти — каза Бъркли. — Освен това е късно, пък и ти едва ли би могъл да шофираш в това състояние.

— Имам си вече майка, благодаря много! — Денис му обърна гръб и насочи вниманието си към мен. — Искаш ли да се повозим сред природата, Берил?

Бъркли поклати глава, за да ме разубеди. Известно време стоях неподвижно, като се питах доколко сериозен с Денис и дали става дума за съпругата на Бликс. Но преди да успея да кажа нещо, Денис пристъпи към масата с напитките, грабна три бутилки шампанско и се запъти към вратата.

Бъркли се изсмя.

Аз стоях като парализирана.

— Лека нощ! — подвикна през рамо Денис, преди да се скрие от погледите ни.

— Дали да не му гаврътнем по още едно и да се пръскаме по стаите? — попита Бъркли.

Аз все още не можех да се ориентирам.

— Би ли ми казал какво става?

— Просто Денис си е Денис — каза загадъчно той и ме хвана за ръката.