Пола Маклейн
Лейди Африка (19)

18

Накрайници за юзди. Ограничители на езика. Оседлаване за тренировка и оседлаване за състезание. Подковаване, слагане на глезенни превръзки, избор на седло и сбруя. Трябваше да се уча как се оценява повърхност на писта, как се разчита фиш за залагания, как се изчисляват допустими отклонения в теглото на коня. Как се лекуват болести и неразположения — разтегнати сухожилия, сцепени копита, пукнати кости, навехнати хълбоци, изкълчени стави. Чистокръвните състезателни коне са великолепни и всеки по своя си начин крехък. Често се раждат с малки сърца, а от физическото усилие по време на състезание получават белодробни кръвоизливи. Колики, неоткрити навреме, са в състояние да ги убият, а ако това се случеше, виновна за смъртта щях да съм аз.

Имаше какво да се научи и по телесната структура на коня — формата на главата, на крайниците и гръдния кош, както и безброй други неща, които бяха невидими за окото, но това не ги правеше по-маловажни. Всяко животно си имаше дневник, който трябваше да се води стриктно и да се знае наизуст, като решенията се вземаха в съответствие с написаното в него. Да науча всичко, необходимо за новия ми живот, щеше да ми отнеме години. Но мащабите на онова, с което се бях нагърбила, придаваха някаква особена яснота на дните ми в „Сойсамбу“. Отивах от бунгалото си до заграждението за конете, оттам до конюшните, до хиподрума, после се връщах обратно, за да разчитам таблици и диаграми, докато очите ми откажеха.

В замяна на яслата за Пегас и кушетката, на която спях, Ди ми бе поверил да тренирам два коня. И двата не бяха в първа младост, гледаха с празни, безизразни очи и се инатяха, но аз държах да се докажа. От мен се очакваше да се отнасям с тях като с кралски особи. Грижех се за ежедневните им разходки, хранех ги по график, попълвах дневниците им, опитвах се да открия и разбера за тях нещо, което никой досега не бе успял да види и осъзнае.

Династи — шестгодишна кобила — страдаше от болезнени протривания по корема и гърдите с мехури и обриви, които се нуждаеха от специална грижа. Нейният коняр беше опитал всякакви седла и сбруи, но нищо не помагаше, раните не минаваха. На човека му беше ужасно неудобно от това.

— Знам, че почистваш добре сбруята — казах аз. — Виждала съм те. Освен това ремъците не са прекалено стегнати. Грижиш се добре за нея.

— Да, мемсахиб. Благодаря ви.

Приклекнах, за да видя раните отблизо. Някои бяха хванали корички, други изглеждаха съвсем пресни. После се изправих, за да я огледам отвсякъде.

— Така се е родила — казах на коняря, като сочех с пръст. — Виждаш ли раменете й, тесни и сгънати? Затова подпругата й е стегната и я претрива. Не й слагай сбруя поне една седмица, никакво яздене, само я извеждай на повод да се поразтъпче. Може да пробваш и с това. — Бръкнах в джоба си и извадих флаконче със смес от масла, която баща ми винаги ползваше за нашите коне; бях се опитала да я усъвършенствам, добавяйки й нови съставки. — Мажи я с него.

Когато се обърнах и си тръгнах, оставяйки коняря да си върши работата, забелязах, че управителят на ранчото ни е наблюдавал внимателно. Казваше се Бой Лонг и имаше твърде екзотичен вид; с гарвановочерната си коса и златните халки на ушите приличаше донякъде на пират.

— Какво има в тази смес? — поиска да знае той.

— Нищо необичайно.

Той ме огледа от глава до пети.

— Не ти вярвам, но ти разрешавам да запазиш тайната за себе си.

Няколко дни по-късно бях застанала до оградата на мястото за разходки и гледах как конярят извежда Династи, когато Бой Лонг се приближи към мен. Междувременно кобилата се бе пооправила и косъмът й лъщеше. Макар че Бой само се подпря мълчаливо на оградата, уж загледан в Династи, усещах, че вниманието му е раздвоено между животното и мен.

— Когато Ди ми каза, че е взел на работа момиче, реших, че се е побъркал — рече накрая той.

Вдигнах рамене, без да откъсвам поглед от Династи. Тя се движеше свободно и по нищо не личеше, че изпитва болка.

— През целия си живот съм се занимавала само с това, господин Лонг.

— Виждам. Обичам животът да ме опровергава от време на време. Това ми помага да си сверявам часовника.

 

 

Бой си вършеше добре работата, както скоро щях да имам възможност да се убедя. Той надзираваше работниците и по двете направления от дейността на Ди — фермата за коне и овцевъдството. Винаги беше в течение на нещата. Една нощ ме събуди някаква суматоха навън, както и миризмата на дим. Облякох се бързо и излязох, за да науча, че край заграждението за конете бил забелязан лъв.

Нощта беше студена и ме побиха тръпки, като си представих как лъвът се е прокрадвал с рижавата си грива и широки плещи покрай тънката врата на стаята ми.

— Какво е отмъкнал? — попитах Бой, който стоеше сред група коняри със запалени факли и газени фенери в ръцете. От лакътя му висеше пречупена на две ловна пушка.

— Нищо. Дойдох навреме.

— Слава богу! Значи си бил буден?

Той кимна.

— Нещо ми казваше да не заспивам. Ти имала ли си такова усещане?

— Понякога. — Но не и тази нощ. Бях спала като бебе. — Улучи ли го?

— Не, но ще оставя един от конярите да пази за всеки случай.

Върнах се в бунгалото си и се опитах отново да заспя, но чувството на безпокойство не ме напускаше. Накрая се отказах, станах и отидох до конюшнята, за да намеря бутилката уиски, която държахме в канцеларията. Заварих там Бой, който се бе сетил за нея преди мен. Той ми наля една чаша, аз му благодарих и му пожелах „лека нощ“.

— Защо не останеш при мен? — каза той. — Ще си правим компания.

Думите му бяха изречени небрежно, но погледът му говореше красноречиво какво има предвид.

— А какво ще си помисли съпругът ми? — попитах го аз.

Не желаех мъжете във фермата да ме смятат за лесна жена, особено този с лъщящите обици и дръзкия поглед.

Бой само вдигна рамене.

— Ако толкова се тревожеше за съпруга си, щеше да си седиш при него, нали?

— Тук съм, за да работя. — Но отговорът ми явно не го задоволяваше. Черните му зеници ме фиксираха недоверчиво, затова добавих: — Нещата не са толкова прости.

— Нещата никога не са прости — каза той. — И аз си имам някого, честно казано. У дома, в Доркинг. Не издържа на жегата.

— Не й ли липсваш?

— Не знам — отвърна Бой Лонг.

После с плавни движения остави чашата си и измина разстоянието между нас. Вдигна ръце от двете ми страни и се подпря с длани на стената, като доближи лицето си до моето; усещах дъха му с миризма на ръжено уиски и дим от пура.

— Не мисля, че това е добра идея.

— Нощите тук са дълги. — Той се наведе и допря устни до шията ми, но аз извърнах лице встрани, без да променям изправената си стойка. — Е, добре — каза накрая той. — Схващам намека. — После ми се усмихна лениво и ме остави да се изплъзна от ръцете му.

Когато се върнах в бунгалото, легнах и затворих очи. Лъвът бе напълно изтрит от съзнанието ми. Никога преди не бях срещала толкова прям мъж като Бой. Имаше нещо тревожно и наред с това възбуждащо в усещането да желаеш и да бъдеш желана по такъв прост начин, без уверения в любов и въздушни кули от обещания. След една година брак мъжете си оставаха загадка за мен. Не знаех нищо за любовта, а още по-малко какво е да си нечия любовница, но за момента дори една невинна целувка от Бой беше опасна идея.

* * *

Макар Кения да беше огромна страна, в нашата малка колония личното пространство на индивида беше забележително тясно. Всеки като че ли знаеше всичко за останалите, особено за интимния им живот. Преди винаги бях успявала да стоя настрана от тази суета, а и бях твърде млада и неопитна, за да ме забелязват хората, но сега вече бях омъжена за уважаван земевладелец и трябваше да се държа подобаващо. Затова на всеки няколко седмици събота сутрин се прибирах в Джоро, за да се правя на съпруга.

Ди ме беше научил да шофирам и ми заемаше разнебитения пикап, с който пренасяше товари между стопанските постройки във фермата си. Аз предпочитах да гледам света отвисоко, покачена на кон, но се бях научила да харесвам и скоростта на автомобила, смътното усещане за опасност, докато криволичех по тесния коларски път, като току се бухвах в някоя изровена дупка, така че зъбите ми изтракваха; харесвах дори прахоляка в косите си. Трябваше да се оглеждам и за тресавища, а ако се случеше нещо с колата, щях наистина да го закъсам здраво. Но шофирането повдигаше настроението ми, особено първите петнайсетина-двайсет километра. После, колкото повече се приближавах към Джоро, толкова по-осезателно усещах желязната хватка, в която ме държеше Джок. Аз не принадлежах на себе си. Той ме притежаваше от онзи ден, когато реших да кажа „да“ на предложението му, но сега съзнанието за това ме обгръщаше отвсякъде, засмукваше ме толкова по-дълбоко, колкото повече му се съпротивлявах, подобно на тресавищата, които се опитвах да избягвам. Джоро беше моят дом, мястото, което най-много обичах. Но сега усилието, което трябваше да направя, за да прекарам дори само два-три дни в месеца под един покрив с Джок, и то единствено заради хората, разваляше всичко.

Когато слезех от автомобила, почти неизменно получавах целувка по бузата. После с Джок си наливахме по нещо и сядахме на верандата да обсъдим случилото се в мое отсъствие. Слугите се изреждаха да ме видят — те винаги се радваха, че съм си дошла. Но щом мръкнеше и останехме сами, доброто ни настроение бързо се изпаряваше. Джок не се опитваше да ме докосне дори — сексът така и не се получи между нас. Но всеки въпрос, който ми задаваше за работата и плановете ми, звучеше собственически.

— Ди грижи ли се за теб? — попита този път той. — Пази ли те да не си навлечеш някоя беля?

— Какво искаш да кажеш?

— Ти винаги си играла по свои правила. Помниш ли онова момче, с което се мотаеше, когато се запознахме?

— Кибии?

— Същият. — Той вдигна чашата с уиски и я изля в гърлото си. — Ти си падаше малко дивачка, не е ли така?

— Не се сещам за какво намекваш. Освен това, когато се запознахме, на теб май ти харесваше, че ходя на лов с Кибии. А сега изведнъж станах дивачка.

— Казвам, само че всяко нещо, което вършиш, рефлектира върху мен. Както си расла, един господ те знае какви си ги вършила и с кого. А сега се вдигна и замина при Ди, сама жена, заобиколена от мъже. Търсиш си белята, това е истината.

— Аз съм там, за да работя, не да въртя любов с всеки мъж, който ми се изпречи.

— Ако си с мъж, веднага ще разбера — каза той с равен тон. Очите му се отместиха за миг встрани, после пак се приковаха в мен. — Вече ми причини достатъчно неудобство.

— Аз съм ти причинила неудобство, на теб! По дяволите, просто ми дай развод и да приключваме с тази история!

Преди да ми отговори, откъм къщата се чу шум и на верандата се появи слугата Бараса, навел почтително глава, сякаш се извиняваше, че ни с обезпокоил.

— Иска ли бвана да сервирам тук вечерята?

— Не, Бараса, в къщата. Ей сега идваме.

След като момчето се оттегли, Джок ме изгледа многозначително.

— Какво? — попитах аз. — Слугите няма да те изпортят.

— Така е — каза той. — Обикновено си мълчат. Но винаги знаят за какво става дума, нали?

— Не ме интересува кой какво знае.

— А би трябвало.

Вечеряхме в напрегнато мълчание; имах чувството, че дори мебелите са се наговорили да ме притискат отвсякъде. Слугите влизаха и излизаха, без да издават звук. Чувствах се ужасно, исках да изкрещя, но стисках зъби и мълчах. Джок изпитваше ужас да не го посрамя, или по-скоро да не добавя още към срама му. Явно мислеше само за това, докато ми хвърляше предупредителни погледи, сякаш ограждаше с бодлива тел измамния ни брак. Поне от огради разбираше. Знаех това от момента, в който го срещнах, но тогава още не подозирах колко отчаяна ще се чувствам един ден, заградена отвсякъде.

Когато най-после стана възможно да се оттегля в малката стая за гости, където спях, имах чувството, че цялото тяло ме боли, като че ли бях бита с камшици и ръгана с остени. Тази нощ почти не мигнах и още призори хукнах към пикапа на Ди, макар обикновено да оставах за обяд.

 

 

Когато се върнах в „Сойсамбу“, предупрежденията на Джок продължаваха да тежат като камък на плещите ми, но само в моменти на слабост, когато си позволявах да мисля за него. През повечето време успявах с малко усилие да се отскубна от страховете си и да се съсредоточа върху конете и тренировките им. Династи и Шадоу — двете кобили, които ми бяха поверени — се справяха отлично, но винаги можех да изстискам от тях още нещичко, да ги доближа с още една крачка до съвършенството. Всяка нощ се приспивах с мисли за тях и грижите, които изискваха, и това ми помагаше да се отърся от съмненията и страховете си със същата лекота, с която духвах лампата. Работата ми беше всичко, което имаше значение за мен. Единствено тя ме крепеше.

Когато най-после дойде денят на изпита ми, Ди ме откара в Найроби. Надвиквайки се с шума на двигателя, по пътя разговаряхме за предстоящия турнир — Купата на Джубаланд, — като претегляхме шансовете за победа и евентуалната конкуренция. Съзнателно избягвахме темата за самия изпит или за свития ми на топка стомах, или за това колко ужасно ми липсваше баща ми и как се молех на бог да се върне. Не стана дума и за Джок и колко нужно ми е да успея, за да се освободя веднъж завинаги от него. Нямаше място за разкаяние или съмнения, така че дори когато влязох в стаята и срещнах пренебрежителния поглед на изпитващия, се взрях в малките му, присвити очички, без да загубя присъствие на духа. Той беше президент на Кралската кенийска асоциация по конни надбягвания. Докато ме гледаше намръщено иззад огромното си бюро, можех да си представя какво си мисли. Жените не стават за треньори, нито в Кения, нито където и да било. Освен това още не бях навършила деветнайсет години. Но се бях научила да се показвам в най-добра форма тъкмо когато околните не очакваха от мен кой знае какво или изобщо нищо — например, когато Кибии и другите момчета в селото ме бяха гледали отвисоко, амбицирайки ме да дам всичко от себе си, да им натрия носовете. За този президент на Кралската асоциация аз бях просто дете, и то момиче. Очакваше да се проваля, а това само по себе си беше достатъчно, за да потисна притесненията си и да скачам по-високо, да впрегна всичките си сили, да надмина себе си, за да му докажа, че е сбъркал.

 

 

Когато след няколко седмици пристигнаха резултатите от изпита, отнесох плика на едно усамотено място и с разтуптяно сърце счупих печата. Вътре вместо будещото ужас лаконично уведомление, че не съм покрила изисквания, се мъдреше официален документ, написан на машина и надлежно подписан. На името на Г-жа Б. Първис бе издадено английско свидетелство за правоспособност като треньор, валидно до 1925 г. Прокарах пръсти по името си и датата, по нечетливия подпис на секретаря, потвърдил истинността на документа, по релефните чупки и завъртулки на бланката. Това беше моят печат за легитимност, моят паспорт за принадлежност към един кръг от хора, който години наред бях наблюдавала завистливо, стремейки се да проникна в него като истинска дъщеря на баща си. Ех, да можеше да ме види сега! Така ми се искаше да му подам удостоверението, да чуя пестеливите му думи на гордост от мен… Разбира се, че щеше да се гордее! Бях взела поредния завой и скоро щях да се озова в нови, непознати територии, за които до неотдавна можех само да мечтая. Отсъствието му само засилваше у мен чувството на самота — точно в момента, в който у мен разцъфтяха надежди за бъдещето, имах нужда от подкрепата му, но съзнавах, че това е невъзможно.

Същата вечер Ди нареди на готвача си да приготви празнична вечеря — дебели котлети от газела, изпечени на жар, компот от праскови и пухкав крем от белтък с вкус на облаци. После той пусна на грамофона любимата си песен — „Всички за Маргейт да се качват“ — и отново, и отново, като междувременно доливаше чашата ми с коняк, докато главата ми се замая приятно.

— Ти си ненадмината — каза ми Ди. — Имаш естествен инстинкт за тия работи.

— Благодаря ти, Ди.

— Не се ли радваш, момиче? Ти си може би единствената осемнайсетгодишна треньорка на коне в целия свят!

— Приятно ми е, разбира се. Но нали знаеш, никога не съм била от ония, които скачат от радост.

— Тогава остави ме аз да си поскачам, след като ми е драго. Естествено, вестниците ще публикуват името ти. Всички ще говорят за теб.

— Ще говорят, ако спечелим. А ако загубим, ще разправят, че всичко е заради онова момиче с жълто около устата, което старият глупак Деламиър е наел.

— Имаме още шест седмици да му мислим. Всъщност малко повече. — Той погледна часовника над камината. — А тази вечер ще се напием.