Пола Маклейн
Лейди Африка (32)

31

Когато се събудих, беше непрогледна тъмница. Денис лежеше до мен. Дишането му беше спокойно и равномерно, а когато очите ми свикнаха с мрака, различих дългото му бедро и кръстосаните му ходила. Бях си представяла първата ни нощ заедно — смачкващата му прегръдка, вкуса на тялото му, — но никога не се бях замисляла какво ще бъде после, какво ще си кажем един на друг, как случилото се ще промени онова, което бяхме, или не бяхме. Колко глупаво от моя страна. Изведнъж си дадох сметка, че съм загазила здравата.

Докато лежах и го гледах, той отвори очи. В миг светът спря да се върти и замръзна неподвижно. Не мигнах, не отместих поглед и когато той се пресегна, за да ме притегли под себе си, движенията му бяха бавни и целеустремени. Първия път и двамата бяхме бързали, сякаш всеки от нас се боеше да спре дори за миг, за да си поеме дъх, да не би да размисли. А сега времето спря напълно и ние спряхме с него. Къщата беше тиха. Нощта зад прозореца също бе притихнала. Съществуваха единствено двете ни слети тела, нашарени от сенки. Притискахме се един в друг, за да сме близо, за да преодолеем нещо, но дори и тогава аз не си помислих: Това е любовта, която ще промени живота ми. Не си казах: Аз вече принадлежа на някого. Само го целунах и го поех в себе си.

Когато Денис отново заспа, се облякох, без да вдигам шум, измъкнах се на пръсти от къщата и отидох до конюшните на Голбрайт, за да взема назаем един от конете му. На другия ден щеше да ми се наложи да давам обяснения, знаех това, но щеше да ми е по-лесно да обясня липсата на коня, отколкото изражението на лицето си, на което щеше да е изписано всичко. Кончето беше арабско жребче с твърда, уверена стъпка и макар да бе още тъмно, когато тръгнах, аз не се боях. След първите няколко километра бледата червеникава светлина откъм изток започна да се усилва и след малко слънцето изгря, ярко и отчетливо на хоризонта, в същия наситенорозов цвят като ятата фламинги, почиващи си в плитчините на Елментейта. Когато приближих брега, видях как започват да се размърдват едновременно, сякаш бяха вързани едно за друго с въжета под водата. Когато се хранеха, те се разделяха по двойки и тройки, прецеждаха мътната вода с клюновете си и газеха с големи крачки напред, като някакви издължени розови ченгели.

Бях виждала тази гледка стотици пъти, но днес тя сякаш означаваше нещо ново за мен. Езерната повърхност беше неподвижна като ципа, сякаш това бе утрото на Сътворението на света. Спрях се и оставих кончето да се напие до насита, а когато отново се качих на седлото, му цъкнах с език, за да го подкарам от равен ход в лек галоп; птиците се уплашиха и се вдигнаха във въздуха като приливна вълна. Прелетяха над главата ми и видях бледите им кореми и разперени криле, после рязко смениха посоката като единен организъм, като някаква пулсираща розова маса, която сякаш ме всмукваше нагоре в себе си. И тогава си дадох сметка, че откакто баща ми обяви, че с фермата е свършено, бях прекарала цялото си време в сън или в бягство, или и в двете. А сега слънцето се издигаше над водата и стотици чифта фламингови крила плющяха във въздуха. Не знаех какво ме чака занапред, нито как ще се развият нещата с Денис и Карен, нито как ще разплета кълбото от чувства в себе си. Но поне знаех, че вече съм будна. Поне това.

Четири дни по-късно Ди даде новогодишен прием в един хотел в Накуру, на който беше собственик. Всички дойдоха, издокарани в най-хубавите си дрехи, за да изпратят 1923 година с ярко оцветени хартиени свирки и да посрещнат новата, 1924-та, чиста и неопетнена като парче не разкроен плат. На бигбенда бе обещано да получи черен хайвер и шампанско на корем, ако издържи да свири до сутринта. На тесния паркетен дансинг гъмжеше от ръце и крака.

— Как ти е сърцето в последно време? — попитах Бъркли, докато танцувахме.

Той си бе сложил яркочервена коледна вратовръзка, но под очите си имаше тъмни кръгове, а кожата му беше пепелявосива.

— С поразвита пружина, но още тиктака. А твоето как е?

— Ами както обикновено.

Танцувайки, подминахме една маса, на която седяха Денис и Карен; той беше в елегантен бял костюм, а тя — опакована в метри черна тафта, над която се подаваха голи бледи рамене. При вида им сърцето ми се сви. Не бях разговаряла с Денис, дори не го бях виждала от онази нощ, когато се измъкнах крадешком от леглото му; не бях правила опити да се свържа с Карен от ловния излет в имението й; не знаех как оттук нататък мога да се държа нормално пред когото и да било от двамата. Нормалността бе останала в миналото.

Когато песента свърши, се извиних и отидох да си намеря нещо за пиене. Мина цяла вечност в проправяне на път през тълпата и когато накрая се добрах до бара, заварих там Карен. Дългото й абаносово цигаре оформяше пространството между нас.

— Честита Нова година, Берил.

— Честита Нова година. — Наведох се да я целуна по бузата. През кожата ми на вълни избиваше чувство на вина. — Как си?

— Затънала до шия. Акционерите ми искат да продам фермата.

— Толкова ли са зле нещата?

— Почти винаги.

Зъбите й изстъргаха по мундщука на цигарето, когато дръпна от цигарата си и бавно изпусна дима с безизразно лице. Такава беше Карен. В думите й нямаше недомлъвки и те караха да чувстваш, че научаваш всичко за нея, но това беше само фокус. Истината бе, че тя опазваше най-добре тайните си, като ги изричаше на глас.

— Присъствието на Денис сигурно помага — казах аз, като се стараех да се държа колкото се може по-естествено.

— Да, той е всичко за мен. Знаеш ли, че всеки път, когато го няма, умирам по малко?

Усетих как сърцето ми се сви. Поетичната образност и този път не й изневери, но нещо в тона й ме накара да се запитам дали не ми отправя предупреждение, или просто маркира територията си. Наблюдавах скулите й през виещия се дим от цигарата и си мислех за невероятната й способност да чете мислите на хората. За нея аз бях „детето“, но беше възможно и да долавя настъпилата промяна. Да я надушва във въздуха.

— Не можеш ли да убедиш акционерите си да ти дадат още един, последен шанс?

— Вече ми дадоха. На два пъти всъщност, но трябва все нещо да се направи. Например бих могла да се омъжа.

— Но ти не си ли омъжена? — успях да изрека аз.

— Да, разбира се. Просто мисля в перспектива. — Тя ме изгледа над острия си нос. — Или може просто да зарежа всичко и да се преселя в Китай. Или в Марсилия.

— Едва ли го мислиш сериозно.

— Понякога си фантазирам как бих могла да започна отначало. Предполагам, че и ти.

— И да оставя Кения? И през ум не ми е минавало. Никъде другаде не бих могла да бъда това, което съм.

— Някога можеш да решиш друго обаче. Ако те заболи достатъчно.

Очите й ме пронизаха като стрели, след което тя се отдалечи.

Следващите няколко часа прекарах права до стената зад оркестъра — припомнях си дума по дума казаното от Карен и се питах дали знае за случилото се между мен и Денис. Той определено не беше готов да рискува да дойде при мен и да ме заговори, но това отчасти ме радваше. Не знаех какво бих могла да му кажа, дори не бях сигурна какво всъщност искам. Накъдето и да се обърнех, двойки се събираха и разделяха, всяка със своите сложни взаимоотношения, като герои в някаква мелодрама. Човешки животи се сриваха. Промяната ставаше в един миг… колкото е нужно, за да започне нещо ново или нещо старо да приключи завинаги. Понякога нещата се случваха така, че на повърхността почти нищо не се забелязваше. Но пък цената беше прекалено висока.

Когато си тръгнах от хотела в Накуру с Ди и Бой Лонг, вече се съмваше. Крачех между двамата и изпитвах облекчение, че нощта най-после е свършила. С Денис се бяхме озовали лице в лице един-единствен път — пред бара — и погледите ни се бяха срещнали за миг. Тогава Карен сложи ръка на рамото му, той се обърна и това бе всичко. Сега се чувствах смазана и очите ме засмъдяха. Може би затова не разбрах какво става. Не видях кога Джок се е появил и се е насочил към нас, залитайки по улицата. Когато го зърнах, сякаш ме удари ток.

— Нали уж щеше да я пазиш! — изфъфли той на Ди; очите му бяха изцъклени и не можеха да се фокусират върху нищо.

Усетих как Бой настръхна и понечи да се нахвърли върху Джок, но Ди пристъпи пръв напред и каза:

— Да поговорим като мъже и всичко ще се изясни.

— Няма да търпя да ме нравят на глупак! — кресна Джок и преди някой да бе успял да се намеси, замахна напосоки към Ди.

Юмрукът му не достигна целта, но кръвта в жилите ми се смръзна. Някак си е научил за Денис — това беше едничката ми мисъл.

Ди се дръпна назад, като едва не загуби равновесие. Личеше си, че е стреснат, може би дори в паника. Междувременно на Бой му бе писнало и посегна да сграбчи Джок за ръката, но той отскочи встрани като пружина и отново замахна. Този път юмрукът му улучи Ди в челюстта и на мен ми прилоша. Ди залитна на една страна, сякаш останал без дъх. Бой отново се прицели в Джок, но той вече размахваше ръце като перки на вятърна мелница. Раздаваше удари във въздуха и крещеше някакви закани.

Но дори да бе научил за Денис, какво общо имаше това с Ди? За какво му беше да се нахвърля върху възрастния човек, при това напълно невинен? Нямаше никаква логика, а и Джок беше толкова пиян, че бе станал безчувствен като дърво — озлобен, див и необуздан.

— Престани! — креснах аз. — Това е Ди! Спри!

Минах зад него и го заудрях с юмруци по гърба, но той ме отблъсна без усилие. Паднах тежко по гръб, но моментално се вдигнах на крака.

Ди лежеше на земята, свит на кълбо и стиснал глава, а Джок отново се нахвърли върху него. Всичко ставаше толкова бързо.

— Престани, махай се! — не спирах да крещя аз, внезапно изпаднала в паника, че може да убие Ди.

Извиках на Бой да потърси помощ в хотела и след малко той дотича с неколцина мъже. Двама притиснаха Джок до стената на близката сграда; той се бореше ожесточено да се отскубне от ръцете им, а лицето му беше мораво от ярост.

— Мръсна егоистична кучка! — изсъска той, пръскайки плюнки. — Мислиш, че можеш да си запряташ полите като долнопробна курва, а аз няма да разбера, така ли? И че няма да ти отмъстя? — С едно рязко усилие той се изтръгна от хватката на мъжете и затича тромаво по улицата, докато се изгуби от погледите ни.

Ди беше развалина. Някак си го докарахме до градската лечебница, но очите му вече се бяха затворили от отоци, а от носа и устата му шуртеше кръв. Един хирург бе вдигнат от сън, за да му окаже първа помощ, и двамата с Бой прекарахме часове в чакалнята, докато го шият и му слагат гипс. Ръката му беше строшена на три места, имаше навехнати шийни прешлени и счупена челюст. Когато хирургът ни описа пораженията, аз зарових лице в шепите си от срам. Моето безразсъдство бе запалило фитила на Джок. Трябваше да знам на какво е способен. Аз бях виновна за всичко.

— Ще се оправи ли? — попитах доктора.

— С времето, да. Ще го подържим тук поне няколко седмици, така мисля, а когато го изпишем, ще му трябва гледачка.

— Всичко, което е необходимо — увери го Бой.

Когато докторът си отиде, аз си припомних как Джок бе избягал в тъмната нощ и как най-вероятно щеше да се измъкне безнаказано.

— Трябва все пак да идем в полицията — казах аз на Бой.

— Ди не иска да се разчува. Иска да те предпази… вероятно и двама ни, но също и себе си. Какво ще си помислят от Комитета за бдителност, когато видят колко е уязвим на атака?

— Предполагам, но това просто не е редно.

— Редно, нередно — в такива случаи моралните категории нямат значение.

— Дали наистина нямат? — попитах аз, като си мислех с ужас и болка колко виновна съм за всичко това.

Когато най-после се престраших да видя Ди, съзнанието ми отказа да приеме отоците и синините по челото и челюстта му, шевовете и гипса, съсирената кръв в белите му коси. Взех ръката му в своята.

— Толкова съжалявам.

Ди не можеше да говори, но кимна едва забележимо. Очите му бяха кървясали. Изглеждаше невероятно крехък и стар.

— Мога ли да направя нещо за теб?

В отговор той просто се обърна на другата страна и зарови лице във възглавницата. Дори това слабо движение го задави и той направи гримаса, преди дишането му да се успокои. Дълго наблюдавах повдигането и спускането на гърдите му, докато накрая потънах в неспокоен сън.