Пола Маклейн
Лейди Африка (57)

56

Останах в Англия до края на 1929 г., като често отскачах до аероклуба на „Пикадили“. Имаше нещо успокояващо нервите в това да наблюдавам как аеропланите кръстосват небесната шир над Шелбийч — проблясващи сребърни игли, теглещи тънък конец след себе си. Там в един слънчев октомврийски ден зърнах Денис. Беше с прилепнало кожено яке и авиаторски шал на шията и пристъпваше право към мен през кафенето пред един от хангарите. Отначало не повярвах на очите си; имах чувството, че сънувам. После се втурнахме един към друг, без да мислим колко неловко изглеждаше това отстрани — двама души, които се бяха открили отново на края на света.

— Божичко, колко се радвам да те видя! — Стисках го за ръката, без да имам сили да я пусна. — Какво правиш тук?

— Трупам летателни часове. Кралското фиаско ми докара достатъчно пари да си купя най-после самолета, за който си бях мечтал. Един сладък златист „Джипси Мот“. Ще си го откарам с кораба до Момбаса, ако и двамата оцелеем до шест месеца. — Имаше предвид себе си и самолета.

След трагедията с Мая се изненадах от дързостта му, но Денис си беше Денис.

— Хубави машини. — Вдигнах поглед към небето, където един ярко боядисан „Де Хавиланд“ се позаклати във въздуха, преди да се издигне нагоре. — Създават усещане за грация.

— Предполагам, че си минала през чистилището.

— Ти никога не си харесвал Мансфилд, познах ли? — осмелих се да попитам аз. — В наше присъствие винаги се държеше ледено.

— Исках да си щастлива, винаги съм го искал. Но когато се омъжи за него, се зачудих. Честно казано, смятах те за прекалено свободен дух, за да приемеш подобни ограничения. Мислех, че двамата с теб си приличаме.

— Може би това ни обрече на провал от самото начало. Кой би могъл да каже? Но сега вече всичко се обърна наопаки. Не знам какво ще стане с фермата и конете ми, не знам дори какво да започна да спасявам.

— Трябва да се научиш да летиш.

— Аз ли? Наистина ли там горе изглежда толкова открито и безкрайно, както ми се струва отдолу?

— Дори повече.

— Звучи като рая — казах му аз. — Е, запази малко място и за мен.

През следващите седмици, преди да отпътувам за Кения, с Денис се виждахме всеки ден на аеродрума — в слънце и в дъжд. Бях толкова привлечена от него, колкото никога досега, но всеки път, когато изпитвах неудържимо желание да го целуна и притисна до себе си, ми се струваше грешно да го правя, докато Жервас беше все още неукрепнал, а пепелищата на брака ми димяха около мен. Но Денис беше и мой приятел, от когото имах нужда. Той ми казваше всичко, което научаваше във въздуха, а аз поглъщах жадно всеки детайл, доволна, че имам с какво да се отвличам от мрачните си мисли.

— Наистина ми изглежда като свобода в най-чиста форма — казах аз. — Стига да забравиш за риска.

— Страхът никога не те напуска изцяло. Но той е полезен, защото изостря сетивата.

Кимнах, разбирайки точно какво имаше предвид. Още като дете обичах изпитанията и предизвикателствата. И макар понякога да забравях за онова момиче, то се връщаше при мен, щом вдигнех взор към небето — толкова ясно и наситеносиньо, че приличаше на прозорец към Вселената. Може би наистина и аз щях да полетя. Може би затова съдбата ме бе събрала с Денис на аеродрума и напоследък се чувствах не толкова потисната и отчаяна. Самата идея за едно бъдеще с крила вече ми звучеше като най-естественото нещо; тя лекуваше всичките ми болки. А присъствието на Денис до мен ми помагаше да си припомня коя бях, как бях изглеждала в онези по-добри времена — силна и уверена в себе си, гледаща напред, готова да се изправя без страх срещу бъдещето.

— Представял ли си си двама ни заедно? — попитах го аз един ден. — Във време и място, в свят, ако щеш, където да можем да бъдем един до друг? Без да се опитваме да се унищожим взаимно или да искаме повече един от друг, отколкото можем да си дадем?

По лицето му бавно се разля усмивка. Когато срещнах погледа му, лешниковите му очи бяха бездънни.

— Ами какво ще кажеш за тук и сега?

Той посегна към ръката ми и няколко скъпоценни минути седяхме неподвижно един до друг, докато над главите ни един сребрист биплан проблесна на слънчевите лъчи, наклони се стръмно на една страна и се скри зад плътен облак.