Пола Маклейн
Лейди Африка (18)

17

Когато след седмица си тръгнах от фермата на Джок, не взех със себе си нищо, което да не се побира във вързопа зад седлото ми — една пижама, четка за зъби и гребен, втори чифт панталони и мъжка риза от груб памук. За Пегас носех вълнен чул, чесало и няколко килограма овесени трици. Бях взела и един малък, леко ръждясал нож с извита метална дръжка. Чувствах се чудесно, докато яздех сама, почти без багаж, но зад себе си бях оставила много нерешени проблеми. Сделката, която бях сключила с Джок, бе изключително неизгодна за мен. Той притежаваше свободата ми, а единственият начин да си я извоювам бе да си изкарам разрешително за треньор. Това беше първата ми и най-важна грижа; по-нататък ме чакаше само труд, много труд и незначителен шанс за победа. Всяко нещо трябваше да си дойде точно на мястото — каква ужасяваща мисъл! — за да постигна пълната си независимост. Не ми оставаше друго, освен да се надявам и да дам всичко от себе си, за да го постигна.

„Сойсамбу“ се намираше на самия ръб на огромната земна гънка, която представляваше Рифт Вали, в един от най-тесните планински участъци между езерата Елментейта и Накуру; там стадата на Деламиър разполагаха с четирийсет хиляди декара, където да си пасат на воля. В последно време Ди се бе насочил главно към овцете — от местната масайска порода с дебело кафяво руно, толкова тежко и сплъстено, че животното трудно се разпознаваше отдолу. Преди десетина години, при първото обагняне в ранчо „Екватор“, бяха оцелели само шест агнета от четири хиляди майки. Без да му мигне окото, Ди беше пръснал още пари от наследството си (някои твърдяха, че възлизало на осемдесет хиляди лири), подменил бе изцяло стадото, извлякъл си бе поуките и сега беше най-преуспелият скотовъд в цяла Кения.

Не всички обаче му се възхищаваха. В града и на хиподрума по време на състезания мнозина го заобикаляха отдалече, за да не ги въвлече в спор или просто да им прочете някоя лекция по „индийския въпрос“ Ди беше най-гласовитият застъпник на тезата, че е време да прекъснем веднъж завинаги всякакви отношения с тази страна. Освен това беше алчен за земя и голям самохвалко, с когото трудно се излизаше на глава, но и аз, и лейди Ди навремето бяхме успели да видим и хубавото в него. Работеше повече от когото и да било сред познатите ми — по дванайсет до шестнайсет часа на ден, — като извеждаше сам стадото си по околните възвишения. Беше буен и неукротим, а откакто го познавах — тоест през целия ми съзнателен живот, — бях видяла само добро от него.

— Берил, миличка! — провикна се дрезгаво той, като ме видя. Беше пречупил на две пушката си и нежно полираше приклада. Дългата му коса беше сплъстена като кече. — Значи си решила да ставаш треньор като Клът, а? Не си представям, че ще ти бъде лесно.

— Не си падам по лесния живот — казах аз.

— Може би. — Той ме погледна изпитателно. — Но досега никога не съм виждал някой на твоите години с истинско, надлежно издадено английско разрешително за треньор на коне. За жена да не говорим.

— Все някой трябва да опита пръв.

— Да не си избягала от Джок? Кажи ми, че не си. — Изражението му се беше смекчило. Открих, че ми е трудно да срещна погледа му. — Бях женен дълги години, нали помниш? Знам колко деликатно нещо може да е понякога един брак.

— Не се бой за мен. Нужна ми е само работа, нещо конкретно, което да върша. Не искам и някакво специално отношение. Ще спя на нар в конюшните, като всички останали.

— Добре де, добре. Няма да любопитствам, няма и да те глезя, но ако нещо ти потрябва, знаеш, че винаги можеш да дойдеш при мен. Мога да бъда и сантиментален стар козел, нали? Хайде, ела да те настаним.

Заведе ме до едно малко дървено бунгало зад най-отдалеченото заграждение за конете. Подът беше от поизтрити широки дъски. Стаята не беше много по-голяма от яслата на Пегас, само с походно легло и ветроупорен фенер, окачен на дървена кука. Освен това вътре беше студено. Ди ми обясни условията на престоя ми там — мисля, че чиракуване беше точната дума — и ми каза къде и при кого да се явя на следващата сутрин.

— Каза, че не желаеш специално отношение — напомни ми той, като ме гледаше така, сякаш очакваше да се врътна и да побягна.

— Ще се оправя — уверих го аз, после си казахме „лека нощ“.

След като Ди си тръгна, запалих малък огън в огнището, сварих си горчиво кафе и изядох една консерва студено месо, като го набучвах с върха на ножа си. Накрая се свих на кълбо върху тясното легло, премръзнала и леко гладна. Докато заспивах, гледах сенките по тавана и си мислех за баща ми. Откакто се бяха преместили в Кейптаун, ми беше написал само няколко кратки писъмца, крайно недостатъчни, за да запушат огромната празнина в живота ми. Липсваше ми болезнено, сякаш бе покойник, а сега, както си лежах на студения нар, изведнъж го усетих странно близо до себе си. Идвайки тук, аз протягах ръка към неговия живот, и ако не можех да си върна точно него, сега или когато и да било, можех поне да пристъпя в сянката му със своята собствена малка сянка. Не разбирах нищо от брак и мъже, бях успяла да се убедя в това. Но разбирах от коне. За пръв път от много време насам се чувствах на мястото си.