Пола Маклейн
Лейди Африка (44)

43

Тренирах Ранглър усилено. Турнирът „Сейнт Леджър“ беше в началото на август и имах само няколко месеца, за да го приведа във върховна форма, но тогава се случи най-лошото. Поредицата от успехи на Ранглър би трябвало да даде на Огилви увереност, но неговите приятелите бяха почнали да му шушнат на ухото. Как можеш да се довериш на едно момиче да изведе Ранглър до върха на славата? За някое треторазредно състезание в Накуру — как да е, но за „Сейнт Леджър“? Наистина ли си готов да рискуваш?

И така, до състезанието оставаха по-малко от три месеца, когато останах без кон. Беше ми черно пред очите. За годината, през която работех с Ранглър, бях вложила в него всичко. Неговите умения, силата му, миговете му на слава — това бях аз. Всеки негов скок, всеки завой носеше моя отпечатък. А сега изведнъж ми бяха отнели всичко. Чувствах се като изкормена.

— Какво ще правим? — попитах Рута.

Бяхме седнали върху балите сено високо горе под навеса след залез и си почивахме след тежкия ден. Нощта се сгъстяваше около нас, кадифена и задушаваща.

— Имаме още половин дузина коне за турнира.

— За по-маловажните състезания обаче. Знам, че можем да спечелим някои, но за дербито?

— Ще помислим — каза той, загледан в мрака. — Има много неща, които още не знаем.

— Всички други собственици ще видят, че Огилви ни е отнел Ранглър. И ако сега вземе, че все пак спечели без нас, ще го тупат по гърба и ще му казват колко умно е постъпил.

Аз останах да въздишам, да се потя и да си скубя косата, а Рута си тръгна за вкъщи при жена си. Сама, заслушана в пулсиращото цвърчене на нощните насекоми и в по-далечните шумове на конюшнята, си дадох сметка, че ако Денис беше някъде на този континент, в която и да било точка, щях да се втурна към него само за да усетя как ръцете му ме обгръщат и да намеря в обятията му силата и куража да продължа напред. Но него го нямаше. Не беше никъде, където можех да го открия.

Няколко дни по-късно Рута бе излязъл да разтъпче Мелтън Пай, когато в конюшнята дойде Ерик Гуч. Той беше собственик на един от конете, но го познавах бегло. Беше висок и неспокоен, с нервен тик: на всеки няколко минути си наместваше вратовръзката. Познавах добре обаче една от кобилките му, Уайз Чайлд, дъщеря на може би най-добрата разплодна кобила на баща ми, Аск Папа. Също като Пегас, и нея бях изродила с двете си ръце — един топъл лигав пашкул, пълен с бъдеще. Имаше добра кръв, което я правеше сериозен претендент за награди, но някакъв треньор я беше пресилил в миналото. Деликатните й сухожилия бяха така разтегнати, че сега въпреки родословието си с мъка носеше ездач.

— Краката й биха могли да се възстановят — каза Ерик. — С добра грижа…

— Може би — казах аз. — Но за дванайсет седмици…

— Тя е борец. Знам ли… — Ерик отново оправи вратовръзката си, докато адамовата му ябълка потрепваше нервно нагоре-надолу. — Имам чувството, че ти знаеш какво да правиш с нея.

Намекваше за успеха ми преди години с коня на Ди, Лийдър, който имаше подобни травми. Бях го тренирала по бреговете на Елментейта и той се бе върнал на пистата, за да стане шампион. Но тогава не се налагаше да работя на пожар, а и кариерата ми не зависеше от това.

— Не искам да давам безумни обещания — казах аз. — Истината е, че тя може никога повече да не развие потенциала си, камо ли да спечели престижен турнир. Но че има шанс, има.

— Значи я вземаш?

— Ще се опитам. Това е, което мога да направя.

На следващия ден Уайз Чайлд дойде при нас с прекрасната си мека муцунка и борбен дух, и с крака, при вида, на които сърцето ми спря да бие. Беше безмилостно осакатена и сега имаше нужда от най-щателни грижи. През следващите дванайсет седмици нямахме право на грешки.

Както при Елментейта покрай езерото Накуру имаше вечно влажна ивица земя, в която копитата потъваха меко. Там закарахме Уайз Чайлд, за да възстанови стъпката си. Понякога я яздеше Рута, понякога аз. Покрай нас се плискаха розови вълни от подплашени ята фламинги. Хиляди птици се издигаха като една във въздуха, после кацаха обратно, намествайки се с недоволно грачене в тинята, само за да литнат отново при следващата ни обиколка. Те бяха нашите хронометристи, единствените свидетели на магията — Уайз Чайлд постепенно укрепваше и ставаше все по-уверена в себе си. Когато я взех, беше травмирана, едва ли не прекършена. Още й личеше, докато всяка сутрин правеше боязливо първите си стъпки, сякаш в калта бяха заровени ножове. Но имаше кураж на воин. И сега, като загрееше, вече виждахме в нея нещо повече от бързина — притежаваше воля за победа.

— Тия мускули могат да повдигнат планина — казваше Рута, докато решеше лъскавото й стегнато тяло.

— Мисля, че си прав, Рута, но това ме плаши. Тя е във върховна форма. Не би могла да бъде по-готова, но дори сега й трябва една стъпка накриво, за да осакатее отново. Това може да се случи в деня на състезанието, а може и още утре.

Рута продължаваше да плъзга четката по копринения й косъм.

— Всичко това е вярно, но бог е вътре в нея. Сърцето й е като копие. Като леопард.

Аз се усмихнах.

— Кое последно, Рута? Копие или леопард? Знаеш ли, понякога звучиш като едно време, когато бяхме деца и ти ми се хвалеше колко по-високо от мен можеш да скочиш.

— И още скачам, Беру. — Той се позасмя. — До ден-днешен.

— Вярвам ти, приятелю. А казвала ли съм ти скоро колко се радвам, че си тук?

Знаех, че с Рута ще бъдем винаги заедно, до самия край. Но колкото и лоялността, Бог и чистата магия да ни помагаха през седмиците, докато тренирахме Уайз Чайлд, човешката слабост и страхът, както винаги, надделяха накрая. Три дни преди турнира Ерик дойде да ме види. Жена му ни била зърнала една вечер в клуба, събрали глави, да обсъждаме Уайз Чайлд и нейните възможности и му дала ултиматум.

— Или ти, или тя — каза ми той със задавен глас, като опипваше вратовръзката си, а на мен ми идеше да я дръпна и да го обеся на нея.

— Но между нас никога не е имало нищо! Не можа ли да й го кажеш?

— Това няма значение. За мен тя би трябвало да значи повече от Уайз Чайлд и от всичко останало.

— Не ставай глупав! Ние сме почти на финала! Ако трябва, вземи си я след състезанието.

Той поклати глава и преглътна.

— Ти не познаваш жена ми.

— Това ще ме съсипе, Ерик. Аз се претрепах заради коня ти. Състезанието е колкото твое, толкова и мое. Много добре знаеш, че ми го дължиш.

Той се изчерви до върховете на ушите, после се обърна и си тръгна като последен страхливец, мърморейки под носа си някакви извинения.

Когато Сони Бъмпъс пристигна с един коняр по-късно същия ден, за да отведе Уайз Чайлд, не бях на себе си от ярост. Преди бях наемала Сони за жокей и се познавахме от деца, от онези ужасни години в пансиона в Найроби. Тогава подреждахме чиновете в редица и си играехме на стийпълчейз. Сега той беше един от най-добрите жокей в колонията; не бяха нужни особени усилия, за да се досетя, че Ерик го е наел да язди Уайз Чайлд и че и конят, и Сони ще бъдат предадени в пакет на новия треньор.

— Кажи ми, защо е всичко това, Сони? Ти поне знаеш колко труд съм хвърлила.

— Ужасен срам, Берил. Ако имах и най-малък избор, никога нямаше да я взема. Бях ангажиран да яздя Ранглър, но той е контузен. Ще бяга пак, но не сега.

— Ранглър е вън от играта?

— Засега, да.

— В такъв случай Уайз Чайлд положително ще спечели. Дявол да го вземе, Сони! Искам го това състезание!

— Не знам какво да ти кажа, малката. Ерик Гуч едва ли ще промени решението си. — Той стисна зъби и мускулите на челюстта му изпъкнаха. — Едно нещо мога да ти кажа обаче. Всеки на пистата ще знае как стоят нещата: че ти си свършила всичката работа. И че от мен се иска само да я пояздя.

Когато Сони си тръгна, останах, загледана в стената, а сърцето ми биеше до пръсване.

Имаше моменти в живота ми, когато несъмнено заслужавах такова възмездие. Жената на Ерик положително бе чувала какво ли не за мен. Само че аз не го бях докоснала и с пръст. Бях се грижила за Уайз Чайлд като за свое бебе, бях я глезила, възпитавала, обичала. А сега тя ми бе отнета.

Дори Рута не намираше какво да ми каже.