Пола Маклейн
Лейди Африка (14)

13

Щом веднъж реших да кажа „да“ на Джок, нататък всичко се разви с шеметна бързина. Дрехите бяха поръчани, ангажиран бе свещеник, покани в бели пликове литнаха във всички посоки. Ема имаше много ясна концепция за сватбената ми рокля — обшит с перли сатен в цвят слонова кост с апликации във формата на рози и магарешки бодли върху шлейфа — и понеже аз самата бях лишена от вкус, приемах на драго сърце всичките й препоръки. Копринен воал с венче от портокалови цветчета и толкова фини пантофки, че се съмнявах дали ще издържат до края на деня. Когато започнаха да пристигат подаръците — сребърна поставка за торта, комплект пръстени за салфетки с филигранен мотив, кристална ваза с тънка шия за едно цвете, чекове за различни суми на името на господин и госпожа Първис, — те биваха внимателно складирани в един ъгъл на къщата, докато вещите на Ема и баща ми се опаковаха в сандъци и заемаха останалите ъгли. Призляваше ми да гледам как други хора планират бъдещето ми, докато фермата, в която бях прекарала целия си живот, изчезваше в небитието, но си казвах, че няма друг начин.

През седмиците на трескава подготовка с Джок рядко успявахме да останем насаме. В такива моменти той стискаше ръцете ми в огромните си длани и ми казваше колко щастливи ще бъдем. Говореше за промените и разширенията, които щял да направи във фермата ни. Описваше ми амбициите си за нашето бъдеще. Уверяваше ме, че благоденствието е неизбежно. Аз се хващах за мечтите му, защото ми действаха успокояващо. Длъжна бях да повярвам в тях, макар още да не изпитвах никакви чувства към него.

— Ей, не си губиш времето! — изпищя Дос, когато чу новината. — Последния път ми каза, че те карал да се чувстваш неловко.

— Все още е така донякъде — признах си аз. — Но гледам да не го показвам.

— Не че имаме кой знае какъв избор — каза тя. — Сигурно един ден и аз ще бъда фермерска съпруга. А твоят е и красавец.

— Значи не виждаш нищо лошо, че не съм луда по него?

— Скоро ще бъдеш, глупаче. Поне ще си останеш тук, където ти е мястото, а и той ще се грижи добре за теб. Дори баща ти да не се местеше в Кейптаун, не може вечно да те дундурка — каза тя и добави с крива усмивчица: — Във всеки случай, моят ми то натяква при всяка възможност.

Оженихме се в църквата „Вси светии“ в една слънчева октомврийска сряда, две седмици преди седемнайсетия ми рожден ден. Тогава по закон възрастта за встъпване в брак беше осемнайсет години, но баща ми беше преценил, че съм достатъчно голяма, и на мен това ми стигаше. В църквата пристъпих към олтара, облегната на ръката му, вперила поглед в Джок, сякаш излизах да се дуелирам с него. Това свърши работа, поне докато стигнах до мястото, където той ме очакваше заедно със свещеника с колосаната яка, след което сърцето ми препусна в галоп. Питах се дали всички чуват ударите му, дали знаят или се досещат, че не изпитвам любов към този мъж. Но любовта бе нещо измамно, нали? Определено не бе помогнала кой знае колко на майка ми и баща ми или на баща ми и Ема. Може би това, което се нарича практичност, бе начинът да бъда сигурна, че няма да завърша като тях. С тази надежда хванах Джок за ръката, намерих сили да отговоря с „да“ на всеки от дългия низ трудни въпроси, които ми задаваше отчето, и накрая да кажа едно финално „да!“ на основния въпрос.

Джок имаше приятел в Кралските африкански фузилиери, който прие да ни бъде кум — високият, напет капитан Лавендър с ясни сини очи и зализан на една страна перчем, закриващ като златисто крило челото му. Лавендър бе този, който ни откара в хотел „Норфък“ с жълтото бугати на Джок. От бясното му шофиране по улиците на Найроби аз се мятах като парцалена кукла на задната кожена седалка и най-често се озовавах върху Джок, като едва не се насиних в стегнатите мускули на бедрата му. Това, че е толкова силен, сигурно значи нещо, казвах си аз. Сигурно ще може да ме опази от всякакви беди, след като баща ми вече няма да го има наблизо. Тази надежда ме крепеше, докато изкачвахме дългото дървено стълбище пред хотела сред шпалир от усмихнати лица. С бялата си рокля и воала приличах на захарна кукла, каквито слагат върху сватбените торти; така съм излязла и на снимките, които се появиха във вестниците на другия ден, обезсмъртявайки събитието.

Стотина гости бяха наблъскани в хотелския ресторант, което беше празнично украсен според възможностите на залата. Цялата околност се бе събрала там — фермери, станали войници, после отново фермери. Там беше и лорд Ди. Неподстриганата му коса се подаваше изпод тропическия шлем, чорлава и непокорна. Сабята в ножницата на колана му разсече въздуха, когато се обърна и понечи да ме целуне. Ди ни бе дал щедър чек, а сега ми обеща, малко пресилено сантиментално, да ми се притича на помощ всеки път, когато имам нужда от нещо. Обещанието му ме трогна дълбоко; от този момент обикалях залата с по-уверена крачка, за да приемам поздравленията на останалите гости, и нито веднъж не се препънах в шлейфа на роклята си.

За основно ястие, както можеше да се очаква по тези места, имаше пържола от газела Томпсън с гъст сос, млади пролетни картофи и перлени лукчета. Баща ми се беше бръкнал дълбоко за шампанско, а аз гледах да изпия колкото се може повече — вземах си чаша всеки път, когато келнерът с таблата се приближеше до мен. Краката ми бяха изтръпнали и усещах иглички по прасците си, докато танцувах с всеки фермер, успял да се отскубне от жена си. Накрая дойде ред на баща ми. Тази вечер той изглеждаше необичайно елегантен, но и тъжен. Около устата си имаше дълбоки бръчки, очите му бяха уморени и далечни.

— Щастлива ли си? — попита ме той.

Кимнах, облегната на рамото му, и се притиснах към него.

В малките часове на нощта Лавендър отново ни предложи шофьорските си услуги, този път, за да ни откара до кънтри клуб „Мутайга“; там ни очакваше голяма квадратна стая, осветена от кристален полилей, с широко легло, плуващо в плюш и коприна.

След годежа ни двамата с Джок не бяхме оставали и минута насаме, за да се опознаем. Сега, когато видях едрата му мускулеста фигура в стаята, се запитах като в полусън какво ли ще усетя, като си легнем. Бях пияна и благодарна за това, докато силните му ръце разкопчаваха роклята ми. Езикът му се стрелна в устата ми; и на двама ни дъхът беше кисел от изпитото вино. Опитвах се да му отвръщам със същото, да участвам в случващото си. Горещите му устни погъделичкаха шията ми. Ръцете му се спуснаха надолу, усещах силния им допир по тялото си. Двамата се стоварихме върху леглото и в един абсурден момент той се опита да се намести между бедрата ми, но дългата ми тясна пола оказа съпротива. Докато се опитвах да му помогна, се засмях и в същия миг си дадох сметка, че това е грешка.

Какво разбирах аз от секс? Нищо извън видяното в загражденията за конете; нищо извън онова, което бях чула от Кибии за игрите на младите момчета и момичета от племето му в тъмното. Нямах никаква представа какво се очаква от мен, как трябва да се отдам на мъжа си; усещах само, че нещо важно се е променило. Отначало Джок беше корав, почувствала бях допира му по бедрото и хълбока си, но сега тази коравина я нямаше. Преди да разбера какво става, той ме остави и се претърколи по гръб. Ръката му се вдигна нагоре и закри лицето му, сякаш от силна светлина, макар стаята да беше затъмнена.

— Съжалявам — казах накрая аз.

— Не, не. Просто съм съсипан от умора. Беше дълъг ден.

Надигна се на лакът и ме млясна по бузата, после се зае да оправя възглавницата под главата си.

Докато изучавах очертанията на шията и раменете му, мозъкът ми работеше трескаво. Какво бях направила или пропуснала да направя? Дали защото се бях изсмяла? Както си лежах в полумрака, зашеметена и объркана, Джок захърка леко. Но как можеше да спи в такъв момент? Имахме брачна нощ, а той ме остави сама!

Ритайки с крака, полека-лека се освободих от роклята и станах да наплискам лицето си в умивалника. Внимателно свалих грима и червилото, като съзнателно избягвах да се поглеждам в огледалото. Носех само някаква дантелена нощница, която Ема бе открила в магазин за дамско бельо; фината материя студенееше на кожата ми. Върнах се и легнах до масивното тяло на Джок. Беше като планина, а заспал сякаш заемаше още повече място. От гърлото му излизаха равномерни похърквания, сънуваше нещо негово си, а аз стисках очи в тъмното и се мъчех да заспя.

На следващата сутрин от гарата в Найроби взехме влака за Момбаса, а оттам — кораба, който трябваше да ни откара в Индия на сватбено пътешествие.

Вече се казвах Берил Първис. Но бях още девствена.