Пола Маклейн
Лейди Африка (46)

45

До дълбока старост, след като конете отдавна бяха вече зад гърба му, а също и Африка, Сони Бъмпъс още си пазеше сребърната табакера, която му бях подарила, гравирана с името на Уайз Чайлд и датата на нашия „Сейнт Леджър“. Обичаше да я вади от джоба си и да гали лъскавия капак, топъл от допира с тялото му, готов да разкаже на всеки, който имаше търпение да го изслуша, за състезанието на живота си и как бе успял да отведе Уайз Чайлд, почти окуцяла, към една от най-големите победи в историята на конните надбягвания.

Сони беше свестен човек. Преживя своя миг на слава, но никога не пропускаше да ми отдаде дължимото. И макар че Ерик Гуч така и не дойде да ме моли на колене да взема обратно Уайз Чайлд, да не говорим, че дори не ми благодари, колонията възхваляваше моите постижения. До края на сезона двамата с Рута имахме серия от победи, с които затвърдихме репутацията си. Уелш Гард триумфира в Елдорет, Мелтън Пай взе купата на Коледния турнир, а моят собствен Пегас грабна златото на три последователни кроса.

През февруари приех да тренирам Дъвдейл — един от конете на Бен Бъркбек; когато се срещнахме в хотела на Ди, за да обсъдим стратегията, той дойде под ръка с Джинджър Мейър. Не я бях виждала от онзи лов в имението на Карен, но тя изглеждаше прекрасно и имаше доволен вид. Червената й коса беше прибрана с шнола, инкрустирана със скъпоценни камъни, а по бледата й кожа нямаше нито една бръчица. На лявата си ръка носеше годежен пръстен с голяма перла. Явно не си бяха губили времето — разводът на Бен с Коки бе приключил едва преди месец.

— Сватбата ще е тук, в хотела — каза Джинджър, като опипваше с пръст ключицата си над деколтето на копринената рокля.

Нищо от това не би трябвало да ме учудва. Колонията беше толкова малка, а животът в нея толкова затворен, че човек срещаше все едни и същи хора, макар в различни комбинации. Разбира се, че Джинджър щеше да се омъжи за Бен. За кого другиго? Но моята собствена поносимост към тези порядки бързо се изчерпваше. За мен това беше все едно да гледам как колелото на късмета се завърта отново и отново, а от него изпадаха човешки тела, които с нокти и зъби се опитваха да се изкачат отново, вкопчени в ръба, сякаш животът им зависеше от това. Аз лично бях изпадала толкова много пъти от това колело, че нямах сили за повече. Освен това не бях във форма. В последно време въздухът по тия места беше станал толкова сух, че гърлото ми беше като издрано, болеше ме при всяко преглъщане, а ушите си усещах като пълни със стъклена вата. И очите ми пареха постоянно.

— Трябва да идеш при моя лекар в Найроби — настоя Джинджър малко по-късно.

— Глупости — отвърнах аз. — Като започнат дъждовете, ще се оправя.

— Сега работиш за мен — каза през смях тя. — Обещай ми, че ще идеш да те види.

Когато стигнах в Найроби, бях вече с висока температура, тресеше ме и се питах дали не съм пипнала малария или тиф, или блатна треска, или някоя друга от смъртоносните болести, които тормозеха заселниците от петдесет години насам. Лекарят на Джинджър настоя веднага да ме потопи в ледена вана. Според него имах възпаление на сливиците и държеше да ме оперира.

— Не обичам докторите — казах му аз. — И не си давам лесно кръвта, благодаря много.

— Инфекцията няма да премине сама. Ако продължавате така, ще получите сепсис. А не искате да ви запомнят като момичето, умряло от болни сливици, нали?

И така, той ме оперира. В началото се дърпах, докато завираше в носа ми хартиената фунийка, пълна с етер. После стаята около мен се завъртя и настана мрак. Когато изплувах в съзнание сякаш през гъста мъгла, видях познатото лице на Денис; през щорите влизаше мътна светлина, която образуваше нещо като ореол около главата му.

— Ти се върна — изграчих аз.

Той се потърка с ръка по гърлото, давайки ми знак да не говоря.

— Джинджър ме накара да се закълна, че ще дойда да те видя. Според мен се боеше, че докторът й може да те вкара в гроба. — Той се усмихна унило. — Радвам се да видя, че не е успял.

Зад него една сестра с триъгълна шапчица оправяше завивките на друга пациентка. Така ми се щеше да се махне и да ни остави насаме! Исках да го попитам как е, дали съм му липсвала и какво ще става оттук нататък. Но едва преглъщах.

— И Таня искаше да дойде, но не се чувства добре — каза той. — Фермата е в отчайващо състояние, а тя е толкова потисната, че се боя да не посегне на живота си. — Той видя как очите ми се разшириха от ужас и обясни: — И преди ме е заплашвала със самоубийство. Баща й си отиде така, ако не знаеш.

Той замълча и остана замислен известно време; виждах как претегля внимателно всяка дума. Не му беше лесно да говори за чувства, а освен това тримата бяхме впримчени в сложна плетеница от отношения. Той очевидно не желаеше да обсъжда Карен пред мен, а пък аз бях плътно обвързана и с двама им.

— Уговорих се с една съседка, Ингрид Линдстрьом, да живее при нея, докато съм на сафари — продължи той. — Таня не бива да остава сама сега, нито пък да се тревожи за каквото и да било.

— И не бива да знае за нас — рискувах да прошепна аз. — Разбирам това.

Естествено, че го разбирах.

Той отмести поглед встрани, където пречките на леглото ми хвърляха сянка върху грапавата стена. Тъмните наклонени линии наподобяваха решетки на затвор.

— Никога не знам какво да ти кажа, Берил.

— Разбирам, че си дошъл да се сбогуваме.

— Засега.

Затворих очи; пипалата на упойката ме дърпаха надолу, към черната бездна на съня. Знаех, че не мога да имам Денис, той не бе роден да бъде притежаван. Беше прекалено свободен дух. Разбирах това и все пак се залъгвах, че ще си я караме постарому, с нашите прекрасни откраднати моменти, когато съдбата ни ги подареше. Но на това бе сложен край. Както и трябваше.

— Берил — чух гласа му, но не отговорих.

Когато отново отворих очи, в стаята беше тъмно, а него го нямаше.

След седмица Джинджър дойде с колата си и ме откара до квартирата ми в Накуру, за да не се блъскам с влака. Гърлото ме болеше, а неочакваната среща с Денис ме бе хвърлила в дълбока депресия. Независимо, дали с Карен щяха да се оженят, връзката им беше твърде сложна и силна, за да бъде разкъсана лесно. Трябваше да намеря в себе си сили да им пожелая щастие. Обичах ги и двамата, колкото и объркващо да беше това за мен.

— Ти още не си съвсем във форма, а? — попита Джинджър. Седях мълчаливо и гледах как шосето се издига и спуска пред колата й, а колелата скачаха в такива дълбоки дупки, че зъбите ми тракаха. — Не искам да ти се бъркам — продължи предпазливо тя, — но Денис е чаровник, нали?

Изгледах я косо, като се питах какво ли е научила и от какъв източник.

— С него сме добри приятели, разбира се.

— Той влага много във връзката си с Таня — каза тя, като стискаше волана с кожените си ръкавици. — Но не съм убедена, че може да се отдаде изцяло на една жена.

Откровено казано, Джинджър ме учудваше. Досега я бях чувала да дърдори само за глупости: дантели и модни шапки, годежи и рецепти за кейк.

— Мнозина не могат — казах аз. — Трябва ли любовта да гледа само в една посока, за да бъде истинска?

— Ти повече ги разбираш тия неща.

— Наистина ли? И вашата връзка с Бен не беше от обичайните. — Преглътнах и усетих как малки бръсначи ме прерязаха през гърлото. Исках да си сложа лед или да хапна малко изстуден яйчен крем, или просто да се измъкна от прахоляка. — Извинявай. Не желая да се заяждам. Наистина ви желая всичко най-хубаво.

— Няма проблем. Чаках го дълго, без да знам дали някога ще го видя свободен. Това глупост ли е или кураж?

— Не знам — отвърнах аз. — Може би и двете.