Пола Маклейн
Лейди Африка (29)

28

През септември Лийдър надмина себе си в турнира „Сейнт Леджър“ и се класира втори, без да получи оток, без следа от някогашните му болежки, сякаш се бе преродил. Застанала до парапета, за да наблюдавам как Ди получава сребърната купа, аз се чувствах горда от свършената работа, от това, че бях усетила потенциала на Лийдър и бях преценила какво му е нужно, за да стане отново велик, какъвто бе роден да бъде.

Всички бяха дошли в града за състезанието. Хиподрумът гъмжеше от коняри и треньори, но Ди бе уредил на ливадата пред клуба да издигнат палатка специално за мен, с табела, на която бе изписано името ми. Не че беше нещо кой знае колко импозантно. Трябваше да се сгъна на две, за да вляза вътре през мрежата за комари, но на Бъркли му хрумна, че би било забавно да гаврътнем по едно питие там. Донесе изстудена бутилка и двамата седнахме на сгъваеми столчета пред палатката.

Както обикновено, Бъркли беше елегантно облечен, ала изглеждаше някак блед. Може би беше и отслабнал, но когато го попитах за здравето му, махна пренебрежително с ръка.

— Виждаш ли това там? — попита ме той, като посочи една къщичка наблизо, сред няколко евкалиптови дървета. Беше с гипсова мазилка, сводеста врата и градинка отпред и сякаш бе излязла от детска приказка. — Денис живя там години наред, преди да отиде при Карен.

— Трябваше да ми кажеш за него и баронесата. Любовници са, нали?

Очите ни се срещнаха за момент.

— Трябваше ли да ти казвам? Бях останал с впечатлението, че това не те интересува. — Помълчахме известно време, докато той доливаше чашите с шампанско. Шупналите мехурчета образуваха ефирна пяна. — Във всеки случай, не знам колко ще продължи това.

— Защото Денис не се дава?

— Има мъже, които си сядат на задника, а има и такива като Денис. Той й беше донесъл един пръстен от Абисиния, изработен от толкова меко злато, че можеше да се моделира по формата на всеки пръст. Тя го носеше като годежен пръстен, понеже явно не беше разбрала посланието. Не че не обичам Таня. — Забелязах, че Бъркли използва галеното име, с което Денис се обръщаше към Карен. — Напротив, много ми е мила. Само че забравя кой е Денис. Ако се опитва да го опитоми, няма да й се получи. Не е това пътят към сърцето му.

— Ако каишката му стяга, защо се е преместил да живее там?

— Той, разбира се, я обича. А и така е по-лесно. — Бъркли приглади разсеяно мустаците си с върховете на пръстите. — Напоследък тя има сериозни главоболия. Парични проблеми.

— Положително си чул за фиаското с майка ми.

— О, да. — Той направи гримаса. — Вдовицата Къркпатрик и течащият покрив.

— Още умирам от срам, като се сетя.

— Тъй или иначе, наемът щеше да е капка в морето, или, да речем, в кофата. — Очите му блеснаха в задоволство от собственото му остроумие. — Как стоят нещата с майка ти в момента?

— Да пукна, ако знам. Трябва да е някъде в града. Цялата ситуация ми се струва все по-налудничава.

Той вдигна рамене.

— Какво се надяваш да стане с нея… ако можеше да се нареди, както ти искаш?

— Честно казано, не знам. И дано все по-малко да ме засяга. Толкова време я нямаше, не можех дори да си представя, че още е в състояние да ми навреди, но сега…

— Баща ми почина, когато бях малък. Отначало всички си казахме: какъв късмет, това опростява значително нещата. Но с времето… хм. Имам една своя теория: само безвъзвратно отишлите си оставят истинска следа. И пак не съм сигурен, че съм разбрал всичко докрай. Може би ние така и не прежалваме близките си.

— Божичко! И това трябва да ме развесели, така ли?

Устните му под мустаците се разтегнаха в топла усмивка.

— Съжалявам, миличка. Добре поне, че Таня не ти се сърди заради капризите на майка ти, убеден съм в това. Днес съм при нея на вечеря. Ела с мен.

Поклатих глава.

— Искам да си легна рано.

— Ти имаш сили колкото десетима мъже и го знаеш. — Той ме изгледа любопитно. — Мисля, че си хлътнала по Денис, а, скъпа? Ако е така, той е…

— Не, Бъркли — прекъснах го аз. — Никакви съвети, никакви предупреждения повече! Мога и сама да се оправям, благодаря, а ако ще трябва да понасям удари, мога да ги поема. Имам корав череп.

— Така е — съгласи се той. — Макар да не съм убеден, че е достатъчно корав. И че изобщо нечий череп е достатъчно корав, когато става въпрос за такива неща.

Допихме бутилката и той тръгна за Нгонг. Запалих газената лампа, наместих се на походното легло в палатката и извадих от чантата си томчето, озаглавено „Стръкчета трева“. Бях го взела от Денис преди месеци и не можех да се наканя да му го върна. Сега отворих на стихотворението „Мисля си, че мога да живея сред животните“. Давах си сметка, че онова, което най-много ме трогваше, бе фактът, че Денис ме е разпознал в него. Независимостта и силата на свободния дух, които възпяваше Уитман, връзката с природата и дивите животни — всичко това беше част от мен, а и от Денис. Ние виждахме тези неща един в друг, независимо какво друго беше вярно или възможно за нас.

Лек ветрец повдигна платнената козирка на палатката и разлюля колчетата, които я подпираха. Нощта пулсираше зад триъгълника на мрежата против комари. В небето имаше безброй звезди, всичките близки и ярки.