Пола Маклейн
Лейди Африка (54)

53

Заточение е една от онези старомодни думи, които казват много повече, отколкото означават. Аз преживях своето заточение в „Суифтсдън“ при майката на Мансфилд, която, от една страна, правеше всичко, за да улесни живота ми, но от друга, го превръщаше в ад. Спях в прекрасна стая и имах лична камериерка, та не беше нужно да помръдвам пръст дори да си налея чай. Не се съмнявах, че старицата бе твърдо решена да обсипе детето ми с всичко, подобаващо на един Маркам. Аз самата бях външен човек и тя намираше начин да ми го напомня безмълвно.

Отплавах с кораба от Момбаса сама, като оставих баща ми и Рута да се грижат за конете. Мансфилд дойде през януари и остана до раждането, на 25 февруари 1929 г. — беше толкова студен ден, че тръбите в родилния дом на Итън Скуеър звънтяха и заплашваха да се пръснат. Прозорците към улицата бяха заскрежени, скривайки външния свят, и аз се взирах в размазаните светли петна. Бяха ми дали райски газ и някакво успокоително, от които се тресях и ми се струваше, че ще се разпадна на парчета. Мощни спазми и режещи болки преминаваха през тялото ми, без да мога да ги спра. Коленете ми играеха. Ръцете ми трепереха върху влажните чаршафи.

— Няколко часа по-късно, след един последен напън, от който едва не загубих съзнание, Жервас изпадна от мен. Извих шия, за да го видя, но успях само за миг да зърна сбърченото му личице и мъничкия гръден кош, хлъзгав от кръв, преди докторите да го отнесат нанякъде. Все още не бях на себе си. Нямах представа какво става около мен и можех само да лежа, докато сестрите ми се караха да не шавам много.

Никой нищо не ми казваше — нито защо са ми взе ли момченцето, нито дали изобщо е живо. Карах се със сестрите, докато накрая зашлевих една през лицето, та отново ми сложиха успокоително. Когато дойдох на себе си, Мансфилд беше в стаята при мен с восъчнобледо, изпито лице. Детето не било добре, започна да ми обяснява той. Било опасно дребно и му липсвали части от тялото. Нямало оформен анус и ректум.

— Какво?! — извиках аз с надебелял от упойката език. — Как така?

— Докторите казват, че се случвало понякога. — Той отново задъвка устната си. Виждах как около мястото се беше образувало лилаво петно. — Но я си представи, че е от ездата, Берил.

— Възможно ли е? Ти така ли мислиш?

— Майка ми е убедена, че ездата е повлияла.

— О! — Думите му взривиха мозъка ми. — Какво могат да направят за него?

— Операция. По-точно няколко операции, стига да има сили да ги понесе. Но в момента не е силен. Твърде мъничък е и едва диша. Казват, че трябва да сме готови за най-лошото.

Когато Мансфилд си тръгна, аз придърпах всички одеяла и чаршафи около себе си, но не можах да се стопля. Нашият син можеше да умре. При самата мисъл за това започвах да се треса цялата — изтерзана, объркана и напълно безпомощна.

Навремето, още като Лаквет, един ден видях с очите си раждане на дете с тежки деформации в селото на кипсигите. На мястото на едното му краче стърчеше чукан; кожата му беше морава, сякаш изранена, и с някакви особени линии, наподобяващи шевове. Никой не се опита да скрие тази трагедия от двама ни с Кибии. Детето щеше или да оживее, или да умре според волята на боговете. Същата вечер майката го изнесла пред колибата и си легнала, както и цялото село, без да обръщат внимание на плача му. Според поверието, ако воловете не го стъпчели през нощта, значи детето било орисано да живее. Но въпросната нощ през селото минал хищник — леопард или хиена — и го отнесъл. И всички решиха, че това е божията воля.

Дали Жервас щеше да оживее след операциите или дори в първата си нощ? Дали бог не бе намислил да ме накаже, като ми го отнеме, или пък всичко, което ни се случваше на този свят, беше сляп късмет, като при игра на зарове, без план и причина? Аз не бях сигурна дали вярвам в бог и така и не се бях научила да се моля. Не знаех и как да се предам в ръцете на съдбата, затова дочаках утрото, тананикайки под носа си една стара африканска песничка: Кали кома симба сиси. Аскари йоти ни удари. Свирепи като лъвове сме ние, воините всички сме храбри.