Пола Маклейн
Лейди Африка (55)

54

За мое изумление, Жервас оцеля през първите няколко рискови дни от живота си. Докторите бяха поставили странна торбичка на корема му и го хранеха през извити тръбички, вкарани в нослето му. Отначало наддаде с трийсет грама, после отслабна с петдесет. Разболя се от жълтеница и те го поставиха под някакви ярки лампи. Почти през цялото време го държаха далече от мен, защото не биваше да се излага дори на най-малък риск от зараза. Докато се възстановявах в родилния дом, го видях само два пъти, като и двата се почувствах така, сякаш някой ме е ударил с юмрук в сърцето. Беше толкова мъничък, хилав и беззащитен — като птичка с пречупени крила.

Един ден преди операцията му Мансфилд дойде в стаята ми блед и отчаян.

— Знам, че е твърде рано да говорим за това, но ако Жервас оживее, искам да отиде в „Суифтсдън“ при майка ми за периода на възстановяване. Тя е в състояние да му осигури най-добрите възможни грижи.

— Разбира се, стига докторите да одобрят. — Ненавиждах „Суифтсдън“, но Жервас ми беше по-важен от всичко.

— А ти какво ще правиш? — продължи той. — След като те изпишат от болницата?

— В какъв смисъл? Искам да бъда при Жервас, естествено.

— Предполагах, че ще пожелаеш да се върнеш у дома.

— Някой ден и това ще стане. Тогава всички ще се върнем заедно. Какво искаш да ми кажеш, Мансфилд?

Той ми обърна гръб и отиде до прозореца, после закрачи напред-назад, сякаш броеше дъските на пода. Навън времето беше все така отвратително; покритите с лед стъкла пропускаха бледа светлина, която придаваше на лицето му призрачен зеленикав оттенък. Откакто се бяхме върнали в Англия, той ми изглеждаше силно променен — не просто по-блед, но и отслабнал духом, сякаш се бе върнал към детството си, към момчето инвалид, прекарало младежките си години на легло, сричайки латинските наименования на цветя и дървета.

— Не съм убеден, че ми се връща в Кения — каза той. — Виждам все по-ясно… колко сме различни. Чувствам се някак глупаво.

— Било е глупаво да се ожениш за мен? И защо ми го казваш чак сега? Та ние си изградихме съвместен живот! Да изхвърлим всичко на боклука ли?

— Исках нов шанс, това е вярно. Но може би просто съм играл роля. Или пък ти.

Усетих как стаята се завъртя пред очите ми.

— Не разбирам. Фермата е целият ми живот, а сега имаме и Жервас. Имаме дълг към него.

— Знам — каза уморено Мансфилд.

После отиде да разговаря с лекуващия лекар, а казаното от него, както и онова, което бе премълчал, останаха да висят във въздуха като ледена мъгла.

Не можех да проумея какво става. Двамата с Мансфилд наистина се карахме понякога. Поначало не бяхме идеалната двойка, но искахме едни и същи неща и бяхме приятели. А сега всякаква обич и привързаност между нас бяха изчезнали като слънцето зад зимните облаци. Тук сезонът беше различен, и то не само като температура.

Докато стоях така, разяждана от черни мисли, чух пред вратата енергични стъпки. Казах си, че сигурно е Мансфилд с новини от лекаря, но в стаята влезе принц Хари.

— Ти не си ли на сафари? — казах аз, като се съвзех от шока.

Костюмът му от фин вълнен плат изглеждаше като излят върху тялото. Самото му присъствие в родилния дом на Джералд Роуд беше абсурдно.

— Всичко се отмени по спешност. Сигурно си била твърде улисана в своите проблеми, за да научиш това, но баща ми беше развил белодробна инфекция. Животът му висеше на косъм, но сега е добре. А с теб какво става? Аз дори не знаех, че чакаш дете, докато не го прочетох в „Таймс“. Много си потайна.

— Не бях подготвена да казвам на когото и да било. Пък и бебето се роди с проблеми.

Усетих как лицето ми се сгърчи и се запитах дали е редно да плача пред кралска особа. Какво ли пък щяха да пишат тогава в „Таймс“?

— Съжалявам. Чух за това. Мога ли да направя нещо за теб?

— Ако действително искаш да помогнеш, погрижи се да го оперира най-добрият хирург. Сигурно знаеш кои са добрите тук, на кого може да се има доверие. Той е толкова мъничък. Ти видя ли го?

Хари поклати плава. В този момент влязоха две сестри и се заеха да ми оправят завивките. Явно кралското посещение бе разбунило кошера и те искаха да видят с очите си височайшия гост.

— С удоволствие ще се погрижа за хирурга — каза той, без да им обръща внимание. — И моля те, ако имаш нужда от нещо, каквото и да било, не се колебай да ми звъннеш.

— Благодаря ти. Толкова съм разтревожена.

— Как няма да си?

Той се пресегна и хвана ръката ми, наведе се и я целуна. Беше безобиден жест, невинна проява на загриженост, но сестрите се обърнаха със зяпнали уста. Квадратните им шапчици се наклониха към нас като две цветя или два мегафона.