Пола Маклейн
Лейди Африка (33)

32

През следващите няколко седмици до мен достигаха клюки от цялата колония. Очевидно вниманието, на което бях станала обект на турнира „Сейнт Леджър“, отново бе предизвикало шушукания за мен и Бой. Джок бе подушил нещо и му бе прекипяло. Всичко около брака ми бе станало обществено достояние. Може би това не бе от вчера, но, слава богу, за нощта с Денис не чух и дума. Поне тази тайна бяхме успели да опазим, дори ако всичко друго бе загубено.

Ди остана в града и полека-лека се подобряваше, докато Бой се готвеше да си заминава. Той вече бе напуснал работата си в ранчото и си бе купил билет за Англия.

— Най-после ще се оженя за моето момиче в Доркинг — каза той, като пускаше една по една циркаджийски ярките си дрехи в пътната чанта. — Съжалявам, че те оставям така, във висящо положение.

— Няма проблем — отвърнах. — Разбирам защо изгаряш от нетърпение да си идеш.

Макар да не вдигна глава от чантата, забелязах как се бори с гордостта си.

— Ако някога имаш нужда от нещо, надявам се да ме намериш.

— В Доркинг? — погледнах го недоверчиво.

— Защо не? Та ние сме приятели. Или не сме?

— Да, разбира се — казах аз и го целунах по бузата.

* * *

След като Бой си замина, съвестта продължаваше да ме мъчи, да ме боде отвътре, да ме държи будна нощем. Свикнала бях да се утешавам, че като оставих Джок и избягах с Бой Лонг, не бях направила нищо по-лошо от онова, което правеха всички в колонията. Но в „Сойсамбу“ сред ратаите се носеха слухове, че мъжът ми се е зарекъл да застреля Бой, ако му се мерне пред очите. И затова Бой избягал в Доркинг.

Чувствах се победена и самотна и болезнено исках баща ми да е някъде наблизо. Той ми бе нужен и като котва, за която да се уловя, и като съветник. Трябваше ли просто да не обръщам внимание на слуховете, или бе редно да направя нещо, за да ги разпръсна? И как беше най-разумно да постъпя с Джок, след като се бе побъркал до такава степен?

Когато Ди се върна вкъщи, изглеждаше много крехък и лабилен. Нужно бе да прекара още шест месеца на легло, докато се възстанови напълно.

— Чувствам се ужасно за това, което направи Джок — казах му аз, докато медицинската сестра му оправяше завивките и сменяше превръзките. Бях му го казвала десетки пъти, но не можех да се спра.

— Знам — отвърна той. Ръката му беше гипсирана до рамото. На шията си имаше шина, която да държи главата му изправена. — Работата е там, че общността е загрижена за мен. Повече, отколкото аз самият.

— Какво искаш да кажеш?

Той помоли сестрата да излезе за момент и каза:

— Опитвах се да не намесвам името ти, но когато колонията реши да се чувства скандализирана, не се отказва лесно.

Усетих как потръпвам от унижение, но също и от гняв; двете бяха вплетени едно в друго.

— Не ме интересува кой какво си мисли — излъгах аз.

— Аз не мога да си позволя този лукс. — Ди сведе поглед към ръцете си, отпуснати върху изопнатия чаршаф. — Смятам, че известно време не бива да се появяваш на състезания.

— А какво да правя? Работата ми е единственото нещо, което имам!

— Хората в един момент ще забравят, но засега им е твърде прясно. Искат главата ти, побита на кол.

— А защо не главата на Джок? Той е лудият от двама ни.

Ди вдигна рамене.

— Хората са по-склонни да разберат гнева на измамения съпруг, отколкото… как да го кажа, недискретността на съпругата. Несправедливо е, но кое в този живот е справедливо?

— Значи ме уволняваш.

— Ти си ми като дъщеря, Берил. За теб винаги ще има място тук.

Преглътнах на сухо. Устата ми беше като пълна с тебешир.

— Не ти се сърдя, Ди. Това е, което заслужавам.

— Кой може да каже какво заслужава един или друг човек? Всички обичаме да се правим на съдии и съдебни заседатели, но имаме една озъбена злоба под кожата си. — Той посегна към ръката ми и я потупа с длан. — Върни се, когато пожарът угасне. А междувременно се пази.

Сълзите ми напираха, но аз ги преглътнах. Кимнах му, благодарих и излязох от стаята с разтреперани крака.

Не знаех къде да отида. При майка ми и Дики? Изключено. Коки беше в Лондон, на гости при роднини. Бъркли беше прекалено чувствителен и се тревожеше за мен, а при Карен не бих отишла за нищо на света. Аз я бях предала — това беше единственият начин да окачествя постъпката си, — макар че все още я харесвах и се възхищавах от нея въпреки чувствата си към Денис. Във всеки случай, най-вероятно вече бях заявила уважението й, както и това на Денис впрочем.

Сега, когато целият ми живот се гледаше под лупа, си давах сметка колко много значи за мен уважението на другите. Припомних си „Зелените хълмове“ и скандала около фалита на баща ми. Той имаше по-дебела кожа от мен и клюките сякаш не го засягаха особено. Ах, колко ми се искаше да е при мен в този час, да ме напътства. Бях разтърсена до мозъка на костите си. Единствената ми мисъл бе как час по-скоро да се махна от колонията, възможно по-далече от любопитните погледи и бъбривите езици. Но дори Кейптаун не беше достатъчно далече. Тогава къде? Мислих, мислих, оглеждах проблема от всички страни, докато накрая бръкнах в джоба си. Имах всичко на всичко шейсет лири — нищо пари. Колко време щях да изкарам с тях? Докъде щях да стигна?