Пола Маклейн
Лейди Африка (27)

26

Всичко около Клара се уреди много бързо, само с няколко разменени телеграми. Тази къща щяла да бъде идеална за нуждите й, уверяваше ме тя и ме засипваше с благодарности. Но дори това нейно интимничене започваше да ме обърква. Повече от шестнайсет години бях живяла без майка и нямах ни най-малка представа как да се отнасям с нея, дори в телеграмите. Напрягах си мозъка над всеки ред, като се питах колко топлота е редно да излъчва или колко сдържаност. В кореспонденцията ни нямаше и дума за това къде се намирахме една спрямо друга — нито бяхме майка и дъщеря, нито напълно чужди хора. Всичко това беше твърде сложно за мен.

В една от телеграмите си Клара ми пишеше, че брат ми Дики от години живеел в Кения и понастоящем се бил установил на север, в Елдорет — работел като жокей за една от добрите конеферми там. Не можех да повярвам на очите си. Дики бил тук, в моя свят, без да си давам сметка за това? Какво можеше да значи това? Дали не ни беше писано всички да се съберем отново, като едно семейство? Дали го исках? Беше ли възможно изобщо?

Когато Клара пристигна в края на май, все още се разкъсвах от противоречиви чувства. Докато отивах да се видя с нея в „Норфък“ с колата на Ди, ръцете ми трепереха, а в гърлото ми беше заседнала буца. Под мишниците и в сгъвките на коленете ми беше избила пот, сякаш бях хванала някаква странна тропическа треска. За малко не побягнах, когато я видях да слиза с момчетата по стълбите, за да седнем в чайната. Бях напрягала паметта си да си спомня как изглежда, питах се дали изобщо ще я позная, но сега виждах, че страховете ми са били напразни. Имахме еднакви лица, същите високи скули, същите чела, същите светлосини очи. Като я видях, изпитах особено чувство — сякаш виждах себе си като призрак — и бях благодарна на момчетата, че ме изтръгнаха от транса. Бяха на седем и девет години, руси, сресани, с умити личица и отначало ме поглеждаха срамежливо, скрити зад майка си, докато тя ме притискаше в обятията си. Неподготвена за този изблик на чувства, съборих шапката й с лакът, после се дръпнах назад, объркана и засрамена. Не желаех да ме прегръща, но какво всъщност желаех?

— Как пътувахте? — успях да кажа.

— Вълните бяха грамадански — каза Айвън, по-големият.

— Айвън повърна през борда — намеси се победоносно Алекс. — Два пъти.

— Беше си изпитание — потвърди Клара. — Но важното е, че вече сме тук.

Седнахме на една продълговата маса, където момчетата се нахвърлиха върху чиниите със сладкиши, сякаш бяха държани на въже.

— Ти наистина си много красива — възкликна Клара. — А чувам, че си и омъжена.

Не знаех какво да й отговоря, затова само кимнах.

— Хари беше радостта на живота ми. — Устата й потрепери. Очите й плувнаха в сълзи. — Нямаш представа колко тежко ми беше с всичките онези дългове, с онази несигурност. А сега отново съм сама.

Докато попиваше сълзите си с носна кърпичка, аз я гледах втренчено и не знаех какво да кажа. Кой знае защо, си бях въобразявала, че ще се опита да ми даде обяснение, да ми се извини. Че ще попита с разкаяние за Югът, ще поинтересува как съм живяла аз през тези години. Но тя беше до такава степен обсебена от собствената си тъжна история, че за нея не съществуваше нищо друго.

— В „Мбогани“ е красиво — казах, колкото да сменя темата. — Момчетата ще се влюбят в това място. Могат да тичат на воля, може дори да ходят на училище. Баронесата е наела учител за децата кикую, които живеят в земите й.

— Ти наистина си моята спасителка, Берил. Знаех си, че мога да разчитам на теб — каза тя и подсмръкна шумно. — Момчета, не е ли прекрасна сестра ви?

Аз им бях сестра, но също и непозната — факт, който сякаш не ги смущаваше толкова, колкото мен. Айвън не обърна никакво внимание на майка си. Алекс вдигна глава с полепнали по устните трохи, после отново се зарови в чинията със сладките.

 

 

Два часа по-късно потеглихме от хотела; момчетата се надпреварваха да плюят през прозорците на колата в прахоляка по пътя. Клара ги гълчеше разсеяно, после каза:

— Не мога да повярвам колко се е променил Найроби. Вече е истински град. Да го беше видяла в ония години!

— Ами дълго те е нямало…

— Навремето тук човек не можеше да се размине от кози. Пощенската станция беше като кучешка колибка. Нямаше магазини. Нямаше с кого да размениш две приказки. — Тя плесна неспиращите да плюят момчета по вратовете и пак се загледа през прозореца. — Направо не мога да повярвам.

Очевидно не изпитваше никакво неудобство да разговаря с мен за миналото. Сякаш не помнеше, че и аз съм част от това минало, от живота й в колонията. Макар че, като се замислех, така може би беше най-добре — да се отнасяме една към друга безпристрастно, сякаш не бяхме изгубили нищо, а не да се оправдаваме и да изкупуваме вини. И тогава евентуално бихме могли да си спестим излишна болка. Надявах се да стане така и стисках волана с ръцете си в кожени ръкавици, докато излязохме от града и поехме по изровения път към „Мбогани“.

 

 

Беше минал повече от месец след последното ми посещение при Карен. Най-напред се насочих към нейната къща. Тя бе отишла до фабриката на хълма, но чу мотора на колата и дотича; косата й беше разрошена от вятъра, а на бузата й, където се бе докоснала с пръст, имаше кафяв отпечатък от кафеен прах. От Денис нямаше и следа. Може би още — или отново — беше на сафари.

— Съжалявам, че ме заварвате в ужасен вид. — Тя протегна ръка и се здрависа с Клара. — Днес сме заети да прибираме реколтата.

— Докато пътувахме, Берил ми обясни с какво сте се заели тук. Възхищавам ви се. А къщата и ливадата ви са толкова красиви. — Клара направи широк жест с ръка, като клатеше глава одобрително.

— Ще пиете ли чай… или да ви предложа сандвичи?

При споменаването на храна момчетата видимо се оживиха, но Клара им изшътка и каза:

— Вече сме пили чай, благодаря.

— Ами тогава ще дойда с вас до къщата. Почакайте само да се преобуя.

 

 

Поехме по виещия се път; благоуханни дървета протягаха към нас клони през прозорците на колата.

— Ах, каква прелестна къщичка! — възкликна Клара, когато стигнахме. — Тук ще ни е много уютно.

— Ти ще останеш ли, Берил? — попита ме Карен.

— Не съм мислила — запънах се аз, докато се питах доколко би било удобно. За мен Клара беше непозната, при това с нея не беше лесно да се общува.

— Ама как, непременно ще останеш! Толкова имаме да наваксваме… — Тя се обърна към момчетата, които вече бяха клекнали в прахоляка и наблюдаваха съсредоточено един бръмбар, който крачеше решително напред, стиснал парченце дърво между щипците си. — Кажете й, че имаме нужда от нея!

— Разбира се — каза Айвън, докато Алекс само измънка „аха“, без да отделя очи от бръмбара.

— Значи решено.

Карен ни обеща да ни изпрати слугата и готвача си и на тръгване остави на майка ми списък с имената на няколко момчета от племето, които щели да й бъдат на разположение, стига да поиска.

Когато тя си тръгна, Клара каза:

— Не бих си и помислила да го кажа в присъствието на баронесата, но тази къщичка е доста семпла, не мислиш ли?

— Може би да. Тук от доста време не живее никой.

— И е много по-малка, отколкото си я представях.

— Три спални, а вие сте трима.

— Не и тази вечер.

— Аз мога да спя навсякъде. Не съм придирчива.

— Какво чудесно качество, Берил! Ти винаги си била най-непридирчивата от всички ни.

Потръпнах неволно, но се направих, че се намествам на стола.

— Казваш, че Дики работи като жокей, така ли?

— Да, и бил много добър. Помниш ли колко умело яздеше?

Кимнах неопределено.

— Знам, че би желал сега да е тук с нас, но нещо не се чувствал добре. Дики никога не е бил от най-издръжливите, както знаеш.

Толкова малко си спомнях за него — вечно охлузените му колене, когато фермата беше още в суров вид и пълна с препятствия. Веднъж ме беше ритнал здраво в ребрата, когато се бяхме скарали за някаква играчка. Но и това в известен смисъл ми беше много. Колко по-добре би било, ако бях забравила всичко.

— Ще ни праща пари, когато може — продължи тя и очите й отново се напълниха със сълзи. — Прости ми, Берил. Прости на старата глупачка.

 

 

Цяла нощ се въртях и мятах на канапето до камината; Клара ме бе хвърлила в смут със странното си съчетание от егоизъм, безпомощност и амнезия. На моменти ми се искаше да не бях отговаряла още на първата й телеграма, или по-скоро тя да не ми я бе пращала. Но нещата се бяха случили и в крайна сметка се бяхме озовали в сегашната абсурдна ситуация.

Някъде след полунощ, дълго след като огънят в камината бе угаснал, заваля. Чувах как шляпането на дъждовните капки се усилва и изневиделица се появи Клара. Беше наметнала халат върху нощницата си и коленичи до леглото ми с капеща свещ в ръка. Косата й се спускаше на вълни върху гърба и в този си вид ми се стори много млада.

— Настана потоп! — каза тя.

— Не му обръщай внимание. По това време на годината вали много.

— Не, искам да кажа вътре.

Тя ме улови за ръката и ме повлече към по-малката спалня, където двете момчета се бяха гушнали едно в друго, а таванът течеше. Капките падаха право върху тях, но те не помръдваха.

— Я да преместим леглото — предложих аз.

— Ами добре — каза Клара; явно никога нямаше да се сети сама за това.

Момчетата се смъкнаха на пода и двете прибутахме леглото до отсрещната стена.

— И тук е мокро.

Във втората спалня беше малко по-сухо. Намерихме кофи в кухнята и ги разположихме под капките, после обходихме всички стаи, опитвайки се да намерим най-безопасното място за леглата.

— Безнадеждна история! — извика Клара, като вдигна отчаяно ръце.

— Голяма работа, малко дъжд — въздъхнах аз. — На вас, момчета, не ви пречи, нали?

Ала изведнъж и двамата бяха придобили уплашен и безпомощен вид. Алекс държеше едно проскубано мече и сега го дърпаше нервно за ухото.

— Ще трябва да пренощуваме някак — казах аз. — А утре ще видим дали работниците не могат да поправят този покрив.

— Мисля, че тук е най-сухо — обади се майка ми, като видя канапето. — Имаш ли нещо против с момчетата да спим на твоето място?

— Ни най-малко — въздъхнах отново аз.

— И би било чудесно да си запалим огън, нали, момчета?

Дървата за камината бяха мокри и едва успях да ги запаля. Когато най-после огънят се разгоря, бях твърде изтощена, за да местя повече леглата, строполих се в първото, свих се на кълбо сред мокрите завивки и се опитах да заспя.

През целия следващ ден валя като из ведро. В късния следобед Клара вече беше на ръба на лудостта. Карен дойде и се опита да помогне, но дъждът не спираше и водата се просмукваше навсякъде. Накрая се принуди да премести Клара и децата в главната къща.

— Наистина много съжалявам за неудобството — не спираше да повтаря тя.

— Не сте виновна вие — уверяваше я Клара, като прибираше с фиби кичури от мократа си коса.

Но нещо в тона й ми показваше, че смята Карен отговорна за случилото се или може би мен. Не че се чувствах особено изненадана от пълната й липса на съобразителност и способност да се оправя сама в трудни ситуации, не все пак ми дожаля за нея. Колко ужасно бих се чувствала, ако и най-дребното нещо ме събаряше и ме караше да се отказвам?! Един дъжд, а какво да кажем за загубата на съпруг! Беше толкова нещастна, че не исках да й се ядосвам, но не можех да се сдържа.

Докато стана време за вечеря, така ми бе писнало от всичко, че си тръгнах за „Сойсамбу“ — при конете, при работата, която познавах и която никога не отказваше да излекува нервите ми.

— Ще мина да ви видя през уикенда — казах аз, после се метнах на колата на Ди и дадох газ през лепкавата червена кал.