Пола Маклейн
Лейди Африка (34)

33

Кутия кестени и захаросаш бадеми на витрината на „Фортнъм енд Мейсън“. Раирани памучни ризи с шалчета и кърпички за джобче на манекените по Риджънт стрийт. Шофьори на камиони, които надуваха клаксоните, борейки се за предимство в хаоса. Гледките и звуците на Лондон бяха главозамайващи и изтощителни. А и студът… Бях тръгнала от Момбаса в горещ лазурен ден. Застанала до парапета на кораба, гледах как заливът Килиндини се смалява в далечината, докато топлият вятър развяваше косата и тънката ми блуза. В Лондон паважът бе покрит със сняг, посивял от сажди. Обувките ми се пързаляха и бяха неподходящи за такова време, както и дрехите ми. Нямах нито палто, нито ботуши, само едно листче в джоба с адреса на Бой Лонг и новата му съпруга Дженеси, които живееха в Доркинг. Беше странно да се появя на прага на бившия си любовник, но след всичко, което бях преживяла, му бях повярвала, когато ми каза, че мога да разчитам на него при нужда. Имах му доверие. А това значеше всичко за мен.

Когато пристигнах в Доркинг, бях малко шокирана от преобразяваното на Бой Лонг. Пиратът с ярките дрехи беше останал в Кения, а новият Бой носеше пепитени панталони, ризи с тиранти и лъснати обувки с декоративни дупчици. Дженеси го наричаше Касмир, а не Бой, така че и аз започнах да се обръщам към него по същия начин.

Слава богу, Дженеси се оказа добродушна и мила жена, и тя като мен доста висока. Беше така любезна да ми даде малко дрехи, за да не ме зяпат по улиците и да не умра от студ. Бях облечена с плетения й костюм, когато, следвайки напътствията на Бой, отидох с влака в аристократичния лондонски квартал „Белгрейвия“ да потърся Коки.

Беше късен следобед, когато се появих в дома й без предизвестие. Не знаех нищо за семейното й положение, но беше очевидно, че не й липсват средства. Къщата й беше на един хвърлей от Бъкингамския дворец, по средата на дълга редица достолепни сгради, всичките от кремав камък, с боядисани в черно метални балюстради и дълбоки входове. Дълго събирах кураж да почукам на масивната врата, но се оказа, че не е било нужно да се притеснявам — единствено домашната прислужница си беше вкъщи. Тя ме огледа критично, както бях без палто, и най-вероятно ме прецени като бедна роднина с протегната за милостиня ръка. Застанала с калните обувки в мраморното фоайе, дълго се чудех какво съобщение да оставя за Коки, докато накрая се обърнах и излязох на студа, без да кажа дори името си.

Нямах желание да се връщам чак в Доркинг, затова обиколих Хайд Парк, Пикадили Съркъс и Баркли Скуеър, докато пръстите на краката ми замръзнаха, и накрая намерих евтин пансион в Сохо, където да пренощувам. На следващата сутрин отново отидох в дома на Коки, но тя пак бе излязла, този път до „Хародс“.

— Моля, изчакайте я — каза ми прислужницата. — Госпожата поръча да ви задържа.

Когато Коки най-после се прибра към обед, пусна торбите с покупки на пода и ме сграбчи за ръката.

— Берил! Нещо ми казваше, че може да си ти! Как се озова тук?

— Ужасна история. — Огледах я; видя ми се в цветущо здраве, пълничка, както винаги, със скъпи дрехи и обувки. По коженото й палто бяха полепнали снежинки. Почти не се бе променила след последния път, когато я видях в Найроби, докато при мен всичко беше различно. — Може ли най-напред да пийнем по глътка бренди?

 

 

Нужно ми бе време, за да й разправя — парче по парче — цялата гадна история, но дори и така останаха подробности, до които за нищо на света не желаех да се докосвам. Изобщо не споменах Денис, нито как се стигна до сегашната неяснота в отношенията ми с Карен. Слава богу, Коки слушаше търпеливо, като запази най-ужасените си гримаси за накрая.

— Но Ди положително ще те вземе отново при себе си, след като нещата се уталожат, нали?

— Не съм убедена. Той трябва да се грижи за собствената си репутация.

— Животът е пълен с бъркотии. Грешките ти не са по-страшни от на когото и да било.

— Знам, но… последиците засягат не само мен. И това е, което не мога да понеса.

Тя кимна замислено.

— А къде е Джок сега?

— Последния път, когато то видях, побягна след побоя в Накуру. Не мога да си представя, че ще ми откаже развод при тези обстоятелства.

— Може би няма. Но докато си омъжена, имаш право на издръжка от него.

— Какво?! Да приема пари от Джок? По-скоро бих умряла от глад.

— А от кого тогава? — Тя огледа дрехите ми, които може би ставаха за селски панаир, но не и за „Белгрейвия“. — Едва ли имаш много пари.

— Ще си намеря някаква работа. Повярвай ми, ще си стъпя на краката отново. Винаги съм успявала да го направя.

 

 

Колкото и да я успокоявах, каквито и уверения да й давах, Коки беше разтревожена за мен и се изживяваше като мой ангел пазител. Живях при нея през следващите няколко седмици и се оставих да ме води по партита, за да ме запознае с най-подходящите хора. Освен това тя деликатно се опитваше да ми обясни начина, по който работят парите в Лондон. Никога не бях разбирала особено от финанси и познавах само пазаруването на вересия. В Кения магазинерите ти даваха на вересия всичко, от което се нуждаеш, като понякога, в тежки времена, изплащането се проточваше с години. Но в Лондон не можело да вземеш нищо назаем, без да имаш пари.

— Ами че, ако ги имам, за какво ми е заем? — попитах аз.

Тя се усмихна и въздъхна.

— Ще трябва да ти намерим красив благодетел.

— Мъж?! — заекнах аз.

След премеждията, които бях преживяла, не исках дори да си помисля за мъж.

— Гледай на тях като на спонсори, скъпа. Всеки мъж би бил горд да се появи с теб под ръка, а в замяна не би се поскъпил да ти направи някои подаръци. За предпочитане бижута. — Тя се усмихна отново. — С които би могла да преживяваш.

Коки беше закръглена и с цяла глава по-ниска от мен, тъй че никоя от дрехите й нямаше да ми стане, но тя ме заведе да ми купи едно друго, а също и при една своя богата приятелка, за да преровим гардероба й. Бях й благодарна за загрижеността и помощта, но Лондон определено не ми понасяше. Всъщност нито за миг не се бях почувствала добре след пътешествието от Момбаса, когато морската болест не ми даваше покой и ме държеше прикована към койката в трета класа. Гаденето и световъртежът не ме напуснаха дълго след като бях стъпила на твърда земя; едва откакто заживях в „Белгрейвия“, те отминаха, но не и общото неразположение. Не бях склонна да споменавам нищо за това пред Коки, но скоро тя сама забеляза и започна да ме разпитва за симптомите ми.

— Може да си хванала инфлуенца, скъпа. От нея се умира. Иди да те види докторът ми.

— Но никога не съм вдигала температура!

— Тук всичко протича различно. Моля те, иди! Направи го заради мен.

По принцип избягвах съвременната медицина; бях престанала да й вярвам, откакто арап Майна ни разказа за побърканите бели доктори, които вземали кръв от един, за да я прелеят на друг. Докато ни разправяше тази история, той махна презрително с ръка на налудничавостта на белия човек, а двамата с Кибии изтръпнахме от ужас само при мисълта, че нечия чужда кръв може да потече във вените ни. Щеше ли човек да си остане същият след подобно нещо?!

Коки не искаше и да чуе възраженията ми. Повлече ме към кабинета на доктора, който ми премери температурата и пулса, като ми задаваше всевъзможни въпроси за пътуването и за навиците ми в последно време. Накрая ме обяви за здрава като кон.

— Може би в най-лошия случай имате лек запек — каза той и ми предписа рибено масло.

— Не се ли радваш все пак, че отиде? — попита ме Коки в таксито, с което се прибирахме. — Сега поне можеш да си спокойна.

Само че аз не бях спокойна. Нещо в мен не беше наред, и то не бе запек. Благодарих й и се върнах в Доркинг, зажадняла за почивка от големия град. Бой и Дженеси ме посрещнаха със същата сърдечност и търпение, както и преди, но една сутрин, както си лежах в топлото легло в Доркинг; изведнъж ме осени една мисъл, която обясняваше всичко: и прилошаванията, и виенето на свят, и умората. Както и факта, че все повече се закръглях под взетите назаем дрехи. Опитах се да си припомня кога за последен път бях имала месечно кървене и не можах. Бръкнах с ръце под пухения юрган и поставих длани на талията си, която значително бе пораснала през последните седмици. Досега си го обяснявах с изядените маслени сладкиши и сметана, но изведнъж истината ме удари в лицето.

Отпуснах се върху възглавницата, а реалността се завъртя пред очите ми като панаирджийска въртележка. Противозачатъчните средства и методи бяха деликатно нещо. След края на войната се появиха кондомите, но те бяха груби и корави, късаха се и се пробиваха лесно. Най-често мъжът излизаше навън, преди да се е случило нещо, или жената избягваше по-опасните периоди в месеца, както бях правила с Бой, докато бяхме любовници. Но с Денис всичко бе станало толкова бързо, че не бях предприела нищо. И сега изведнъж се оказах в бедствено положение. Ако си бях у дома, може би щях да отида при някоя от жените в сомалийското село за чай от билки за помятане и да се надявам проблемът да се реши. Но тук, в Англия?!

Свих се на кълбо в леглото, като си мислех за Денис. Каква жестока ирония — една-единствена нощ с него ми докара такива неприятности. Нито за миг не се залъгвах, че той би се зарадвал на новината. Семейният живот го задушаваше — той ми го бе казал съвсем ясно още когато се запознахме. Но какво означаваше това за мен? Бях на двайсет и една, без съпруг, на когото да мога да се облегна, без родители в истинския смисъл на думата, на хиляди километри от дома, от света, който познавах. И на всичко отгоре времето напредваше.

По-късно същия ден се извиних на Бой и Дженеси, благодарих им за добротата и взех влака за Лондон, парализирана от ужас.

 

 

Личният лекар на Коки се изненада, като ме видя отново; дори, бих казала, се притесни леко. Той ме бе отпратил по живо, по здраво с рибеното масло, а ето че аз отново се бях появила като улична котка на прага му. Ала няколкото изминали седмици бяха направили проблема видим. Коки остана отвън в малката му чакалня, а аз легнах на кушетката и стиснах очи. Докато той ме опипваше и натискаше, бях отпътувала надалече, в Джоро, и препусках надолу по златистия хълм под яркосиньото небе, а над прахоляка трептеше утринна мараня. Само да можех да си ида у дома, мислех си аз. Тогава щях да понеса всичко.

— Ти си вече на няколко месеца — каза ми той, когато се изправих в седнало положение.

После прочисти гърлото си и се обърна с гръб, а стаята около мен се завъртя.

— Как го пропусна при първия преглед?! — едва не му изкрещя Коки, когато докторът повторно обяви новината, този път в личния си кабинет.

Априлското слънце нахлуваше през прозореца. Върху широкото тапицирано е кожа бюро имаше тъмносиня подложка за писане. До кръстосаните ми глезени беше поставено кошче за боклук, толкова чисто, че изглеждаше неизползвано.

— Медицината не е точна наука.

— Преди пет седмици й каза, че имала запек, без дори да я прегледаш. И сега нещата са много по-зле.

Коки продължаваше да го навиква, а аз седях на стола си, неподвижна като надгробен камък. Периферното ми зрение беше замъглено, сякаш гледах напред в някакъв безкраен тунел.

— При подобни… обстоятелства някои млади жени, доколкото съм чувал, отивали във Франция — каза той, без да поглежда към никоя от нас.

— Има ли време за Франция? — попитах аз.

— Може би не — призна той след кратък размисъл, но след още малко тормоз от страна на Коки изплю адреса, като добави: — Не съм те пращал аз. Изобщо не сме се виждали.

Бях чувала само най-общи приказки за местата, където „се погрижвали“ за загазили жени. Докато се връщахме с такси след визитата при доктора, се разтреперих от ужас. Паниката ме беше стиснала за сърцето като железни клещи.

— Нямам представа откъде ще намеря пари — казах аз на Коки.

— Знам — отвърна тя, загледана през прозореца, после въздъхна и ме стисна за китката. — Остави ме да помисля.

 

 

Нямахме време за губене. Два дни по-късно бяхме в една малка стаичка на Брук стрийт. Коки не ме бе притискала с въпроси, не бях видяла от нея нищо, освен добрина и състрадание, но в таксито реших, че не мога повече да тая истината в себе си.

— Детето е на Денис — признах й аз, докато по бузите ми се стичаха горещи сълзи, които попиваха в яката на чуждата дреха.

— На Денис? О, миличка! Нямах представа колко сложни са станали нещата у дома. Защо най-напред не му кажеш?

Поклатих глава.

— Няма смисъл. Ти виждаш ли го да се ожени за мен? А и Карен няма никаква представа за нас. Това би означавало да й отнема щастието, нейното и на Денис. После не бих могла да си го простя.

Коки издиша бавно въздуха от дробовете си, кимна и прехапа устна.

— Иска ми се да можех да поема част от твоята болка, за да те облекча.

— Няма как. Пък и аз съм си виновна за всичко.

— Не ставай глупачка, Берил. Та ти си още дете!

— Само че не съм — отвърнах аз.

И наистина не бях. Вече не.