Пола Маклейн
Лейди Африка (13)

12

Щом луната се изкачи над камфоровите дървета до колибата ми, през отворените прозорци нахлу светлина и позлати лавиците и сандъците. Облякох се набързо в панталон и риза с дълги ръкави, нахлузих мокасините и излязох навън в прохладната суха нощ. Както всеки път при пълнолуние, щеше да има нгома — танц на младите мъже и жени от племето кикую, които се събираха на стръмния склон в края на гората. Упътих се натам, а старият Булър тръгна по петите ми. Докато вървяхме, се ослушвах за всякакви неща, които биха могли да ми навредят, като същевременно си мислех за баща ми.

Същата вечер го бях открила зад отрупаното с книжа бюро в канцеларията да преглежда списъци с евентуални купувачи на конете ни. Капитулацията бе издълбала нови бръчки около кафявите му очи.

— Ема също ли заминава за Кейптаун? — попитах го тихо.

— Разбира се.

— А аз?

— Стига да искаш.

Усетих как космите на тила ми се изправиха.

— Какво друго бих могла да направя?

— Например да останеш тук и да започнеш нов живот като фермерска съпруга.

— Да се омъжа за Джок? — Думите излязоха със запъване от устата ми.

— Готов е да се задоми и иска теб.

— Аз съм едва на шестнайсет.

— Е — вдигна рамене той, — никой не те кара насила. Ако решиш да дойдеш с нас, ще започнем всичко отначало, само дето ще работим за друг.

Той се зарови обратно в списъците, докато аз гледах темето му — розовата и някак уязвима кожа под оредялата кестенява коса. Правилно ли бях доловила предупредителната нотка в гласа му? Беше ми казал, че изборът си е мой, но като че ли искаше деликатно да ме отклони от Кейптаун.

— Ема иска ли да дойда с вас?

— Много те моля, Берил! — Той вдигна глава от списъците и ме изгледа раздразнено. — Имам толкова грижи на главата и не става дума за теб.

Тогава отидох да си легна, но постоянно се събуждах и не можех да мисля за нищо друго. Вероятно трудният избор на баща ми не беше свързан с мен, но това не означаваше, че няма да преобърне живота ми и да ме принуди да вземам съдбоносни решения.

 

 

Чух нгомата още преди да се бях изкачила до половината на стръмния склон. Въздухът вибрираше от биенето на тъпани, земята под краката ми се тресеше, сякаш някой пробиваше тунел под скалите във всички посоки едновременно. Над билото се виеше дим, постепенно се подадоха и дълги огнени езици, в нощта летяха искри. Накрая, когато се изкачих на равното, видях и танцьорите, движещи се вихрено, и наобиколилите ги зяпачи — твърде млади или твърде стари, за да се включат. В центъра на поляната гореше огън и миришеше на опърлено. Телата и лицата на танцьорите и публиката лъщяха на светлината от пламъците. Младите жени бяха с гладко обръснати глави, украсени с диадеми от мъниста. Други мъниста на огърлици висяха от шиите им, преплитаха се с кожените презрамки на дрехите. Едва ли бяха много по-големи от мен, но с накитите и облеклото си изглеждаха по-възрастни, сякаш знаеха нещо, което аз никога нямаше да науча.

Някои младежи носеха дълги петнисти кожи от сервал, пристегнати около кръста. Опашките на кожите се полюляваха около задните им части в ритъма на танца, а петната проблясваха като живи на светлината на огъня. Вождът на племето вдигна глава, изви шията си назад и нададе пронизителен крясък, който усетих с цялото си тяло. Мъжете му отговориха, след тях и жените, заредиха се крясъци и ответни крясъци, високи и протяжни, и огласиха нощта. Облени в пот, телата на танцуващите вибрираха при всеки удар на тъпана. Дишането ми се учести. Сърцето ми сякаш искаше да изхвръкне от гърдите, докато строфите и припевите на песента набираха скорост. И точно когато виковете на пеещите се извисиха в кресчендо, погледнах през огрения от пламъците кръг и видях Кибии.

Като деца с него винаги бяхме ходили заедно на тези нгоми, оставахме до късно и се прибирахме пеша през тъмната гора. На връщане Кибии с важен тон ми обясняваше как танцьорите можели да бъдат още по-грациозни и изразителни в изпълнението си. Сега двамата с него рядко оставахме насаме и не можех да си спомня кога за последен път се бяхме чувствали добре един с друг. Докато отблясъците на огъня танцуваха и хвърляха сенки по кожата му, видях колко възмъжал и променен е. Вместо обичайната шука носеше дреха от по-хубав плат, завързана на лявото му рамо и пристегната на кръста с мънистен колан. На двата си глезена имаше черно-бели гамаши от маймунска кожа, а на шията му висеше нокът от лъв. От мястото, където бях застанала, го виждах странично — профилът му беше на принц, както го помнех, но чертите му бяха станали по-сурови и мъжествени. Накрая той се обърна с лице. Черните му очи срещнаха моите над огнените езици и сърцето ми подскочи. Беше станал моран. Това се бе променило в него — Кибии беше вече мъж.

Аз се дръпнах от кръга; стана ми болно. От доста време не бяхме близки с Кибии, но някак си не вярвах, че ще извърши най-важната крачка в живота си, без да ми каже дума. Огледах се за Булър; исках да се махна колкото се може по-бързо от това място, но не го видях. Тръгнах си, събирайки сили за стръмното спускане, но чух Кибии да ме вика по име. Бях нагазила в ниски храсталаци и треви, огрени от луната. Дори да побързах, той щеше да ме настигне с няколко скока. Затова останах на място.

— Разправят, че баща ти щял да се мести от Джоро — каза Кибии, когато стигна до мен. — Вярно ли е?

Кимнах и казах:

— Да, в Кейптаун. — Не исках да споменавам паричните ни проблеми. Беше ми неудобно.

— Там имало много хубави коне, така съм чувал.

— Станал си моран — казах аз, за да сменя темата. — Много добре изглеждаш.

На лунната светлина видях гордостта, която се изписа на лицето му, но заедно с нея имаше и още нещо. Дадох си сметка, че Кибии вече не знае как да се държи в мое присъствие.

— И какво ще правиш сега? — попита той.

— Всъщност и аз не знам. Имам предложение за женитба.

Мислех си, че ще се изненада и ще реагира по някакъв начин, но той само вдигна рамене и изрече една местна поговорка, която бях чувала и преди:

— Новото е хубаво, дори да боли.

— Ти готов ли си за семейство? — подразних го аз; авторитетният му тон не ми бе харесал. Сякаш мислено бе наместил всяко парченце от мозайката на объркания ми живот.

Той отново вдигна рамене: защо не? После добави:

— Най-напред искам да опозная света.

— Светът е голям. Знаеш ли къде да отидеш?

— Моят баща ми е разправял за много места, които е посетил. Стигал е на север чак до Китале, на юг до Аруша, а също и до склоновете на Доня Кения. Може би за начало ще мина по неговите пътеки.

Последните си стъпки арап Майна бе направил много далече оттук. Допусках, че Кибии си мисли и за това място, макар да не го назова.

— Все още ли възнамеряваш да откриеш войника, убил арап Майна?

— Може би — каза той. — Или пък ще науча разликата между момчешките и мъжките мечти. — Той помълча малко, после добави: — Когато се оженя, баща ми ще заживее отново в синовете ми.

Беше станал толкова надменен, толкова самонадеян. Изпитах желание да го подразня още малко, да го поставя на мястото му. Казах му:

— Мъжът, който иска да се ожени за мен, е много богат и силен. Живее наблизо. За три дни си построи къща.

— Истинска къща или колиба? — подметна той.

— Истинска, с керемиди и стръмен покрив, и със стъкла на прозорците.

Няколко мига Кибии мълча; сигурна бях, че най-после съм го впечатлила.

— В днешно време — каза накрая той — не е мъдро да се прибързва. Къщата му няма да оцелее дълго.

— Та ти дори не си я виждал — повиших раздразнено глас.

— Какво значение има! — каза той. — На твое място бих го помолил да ти построи друго жилище, специално за теб. И да се старае повече. — Той ми обърна гръб, за да ми покаже, че разговорът е приключил, като на раздяла ми подхвърли през рамо: — Между другото, аз вече имам име на моран. Казвам се арап Рута.

 

 

През целия път до фермата се ядосвах на себе си, като си повтарях наум всички остроумни реплики, които бих могла да му кажа, за да го уязвя, да го накарам да се чувства малък и незначителен, както аз сега. Арап Рута, моля ви се! С него се знаехме, откакто беше висок колкото сурикат, откъде се извъди такъв мъдър и отракан след някаква си там церемония?! С остър нож и купичка съсирена кръв от бик?

Докато такива ядовити мисли се блъскаха в главата ми и стържеха една в друга, си дадох сметка, че ако Рута имаше и най-малка представа колко се страхувах от настъпващите промени, щях да умра от срам.

Но аз бях ужасно уплашена и объркана. Кейптаун беше на другия край на света, а баща ми щеше да е вечно зает и напрегнат в старанието си да се хареса на новите си работодатели — собственици и управители на конюшни. Трябваше да избирам: или да ходя подире му, като се опитвам да не му преча, или да стоя вкъщи с Ема и да си поделяме домакинската работа. Страхотна перспектива, няма що.

Другият ми избор беше да се върна в Англия. По-скоро би могъл да бъде, ако бях различно момиче. Тогава бих могла да пиша на майка ми, да я питам дали ще се намери и за мен място при двама им с Дики, но Англия ми се виждаше по-далечна и непозната дори от Кейптаун, а и майка ми нито веднъж не се бе опитала да ме прибере при себе си през годините. Да я моля за помощ сега щеше да ми струва твърде скъпо и да отвори душата ми за всичката болка и обида, които си мислех, че съм прогонила оттам. Не, само това не!

Оставаше Джок.

Аз не знаех нищо за женитбата и брака, а единственият щастлив семеен съюз, който бях наблюдавала, беше този на лорд и лейди Ди, от които бях запазила само мъгляви спомени. Фермата и конете винаги ми се бяха стрували по-подходящи като нещо, на което да се обрека. Никога не си бях представяла, че нещата могат да изглеждат различно, но с всеки изминал миг усещах как съпротивата ми се сломява. Не познавах Джок, дори не знаех с какво бях привлякла вниманието му, освен че ме биваше в лова, а и му харесвах на външен вид. Но да се омъжа за него означаваше да мога да остана в Джоро, да виждам около себе си същите хълмове и да живея живота, с който бях свикнала. Дали той не си въобразяваше, че е влюбен в мен? Бих ли могла аз да го обичам?

Изведнъж всичко около мен сякаш потъна в мъгла. Чувствах се измамена от факта, че докато моето бъдеще се върти като вихрушка пред очите ми, бъдещето на Рута се разстила пред него като червен килим, точно както си бе мечтал. Повече от десет години двамата се бяхме състезавали помежду си кой е по-безстрашен, опитвали се бяхме да постигнем максимума. Нашите игри бяха подготвили Рута за бъдещето, както би трябвало да подготвят и мен. С времето те бяха ставали все по-трудни и рисковани, но в крайна сметка нещата се свеждаха до едно и също. Скачайки, ние се бяхме научили да скачаме, нали така? Достатъчно бе да погледна Рута, за да се убедя, че той вече не е дете. Както и аз.

На следващия ден следобед, след като безброй пъти бях репетирала, за да придобия увереност, отидох при баща ми и му заявих, че оставам в Джоро.

— Добре — кимна той и събра върховете на пръстите си, като ме гледаше изпитателно. — Мисля, че така е най-разумно. Джок изглежда свестен и работлив. Знам, че ще се грижи за теб.

— Аз също мога да се погрижа за себе си. — Докато казвах тази лъжа, пулсът ми биеше като тъпан в ушите. Поех си дъх и попитах: — Може ли да задържа Пегас?

— Ти си го заслужи, че и отгоре. Той си е твой.

Баща ми се надигна да си сипе едно питие. Торфеният аромат на малцово уиски се разнесе във въздуха и достигна до мен; усетих как ноздрите ми потръпнаха.

— Може ли да ми сипеш и на мен?

Той ме погледна учуден.

— Ще трябва да се задоволиш с вода.

Поклатих глава.

— Е, добре — каза баща ми. — Да кажем, че и това си го заслужи.

Той ми подаде тежката заоблена чаша и двамата поседяхме мълчаливо, докато слънцето се спускаше надолу към хоризонта. Бях пила вино и шампанско, но това беше различно. Караше ме да се чувствам по-голяма.

— И все пак, добре си поживяхме тук, нали? — попита той.

Аз кимнах, но не намерих верните думи за това, което чувствах. Погледнах в чашата си и отпих отново, като оставих скоча да прогори вътрешностите ми.