Пола Маклейн
Лейди Африка (36)

35

Пристанището на Момбаса беше живописно и хаотично, задръстено от товарни кораби и рибарски лодки, над чиито палуби се полюляваха нанизи от спаружено, сушено на слънце акулско месо и кофи с живи змиорки. По извития напечен от слънцето кей се блъскаха багажни колички и волски впрягове. Розови и жълти къщички се катереха по склоновете на ниските хълмове; бледозелените им ламаринени покриви се открояваха на фона на дебелите баобаби, които бяха почти лилави. Миризмата на риба, прах и тор изпълваше въздуха и атакуваше сетивата ми, а аз се бях подпряла на парапета и гледах как моята родина се приближава, разширява, идва на фокус в цялата си дива красота. На шията ми проблясваше огърлица от едри перли. Облечена бях в бяла копринена рокля, подчертаваща фигурата ми на всички важни места. Ръката на Франк бе отпусната до моята върху парапета. Бях станала неговото момиче.

— Дали да не останем няколко дни в Момбаса? — попита той. — Или да наемем кола и да се разходим по крайбрежието?

Едрият му корем се притискаше в белия борд на кораба. Стюардът ни беше донесъл по чаша вино. Франк отпи от своето и се обърна с лице към мен, така че виждах неравния белег на лявата му буза под черната превръзка. Загубил бе окото си по време на лов преди няколко години и макар превръзката да му придаваше жесток вид, беше много мил. Поне с мен.

— Готова съм да се върна у дома — казах аз.

— Предполагам, че шумотевицата е утихнала. Минали са шест месеца.

— В колонията това е ужасно дълго време — отбелязах аз, като се надявах да съм права.

Франк носеше златен пръстен на едното си кутре, квадратен и дебел, с воднистосин берилий. Беше си го купил от Лондон и с особена гордост ми го показа.

— Чистият берилий е безцветен — каза ми тогава той. — Но на мен този ми се стори по-красив.

— Като африканското небе.

— И ти си като него — отвърна той.

Но макар думите на Франк да преливаха от любов, онова, което наистина ме трогваше, беше неговата лоялност. Повече от всичко друго ценях предаността му, както и доброжелателството му. Той искаше за мен същото, което исках и аз — да се върна в Кения и да се захвана за работа. От мига, в който Коки ни събра, Франк си бе поставил за цел да ме уреди с ферма, пълна с коне. За да мога да си ги тренирам сама и да не завися от никого — така ми бе обещал и досега не се бе отметнал от думата си. Привечер щяхме да се качим на влака за Найроби. Оттам щяхме да пътуваме с кола до „Найтсуик“ — фермата на Франк в подножието на планината Мау. Там щях отново да се върна към работата си като треньор на коне.

— Щастлива ли си? — попита ме той, докато корабът навлизаше в пристанището.

Беше като някакво морско чудовище, заобиколено от плуващи във водата боклуци, пъстрота и шум — какофонията на Момбаса с високите палми, червения пясък и бледосиньото небе. Хамалите хвърлиха въжетата за привързване на кораба към кея; бяха дебели колкото мъжки крак.

— Да. Самата миризма, дъхът на роден дом, ме кара да се чувствам истинска. И цветовете също. Ако можеше и с някои познати да не се срещам, щях да съм още по-щастлива.

— Можем да тръгнем направо за „Найтсуик“.

— Ще изглеждам като страхливка. Просто стой наблизо, става ли?

— Разбира се — каза той и ме стисна за ръката.

Два дни по-късно обикаляхме из Найроби с форда на Франк. Градът си беше същият, какъвто го бях оставила — покрити с червен прахоляк улички, по които се редяха дюкянчета и кафенета с ламаринени покриви, каруци, натоварени с продукти за пазара, бледозелени евкалиптови дървета, поклащащи се на стройните си стволове с лющеща се кора.

Минахме през ниската розова порта на клуб „Мутайга“ и продължихме по алеята между идеално окосените ливади. Спряхме пред парадния вход и един портиер с бели ръкавици притича да ми отвори вратата. Кракът ми се плъзна грациозно навън в изящната си обувка. Роклята, чорапите и шапката ми бяха по-хубави от всичко, което бях носила досега в този клуб, и аз си давах сметка за това, докато минавахме през затъмненото с щори фоайе. Франк ме държеше собственически за лакътя и ме насочваше към бара, сякаш не бях идвала стотици пъти тук и не можех да го открия сама. Може пък и да не бях. Откакто отпътувах за Лондон преди половин година, бях сменил поне една кожа, ако не и повече.

— Я да видим кого ще заварим тук — каза Франк.

Имаше предвид, разбира се, кого от неговите приятели. Не знаех почти нищо за тях, освен от клюките, а такива колкото щеш. Всички бяха от тайфата на Щастливата долина — красивите богаташи, сдобили се с парцели земя край Гилджил и Ниери, където да си правят безкрайни партита или да си играят на фермери, без да се съобразяват с правилата, на които се подчиняваха простосмъртните. Имаха си свои правила или караха без никакви — както подобава на хора с твърде много пари и твърде много свободно време. Забавляваха се, като си разменяха съпрузите и съпругите и пушеха килограми опиум. От време на време по някой от тях се явяваше на публично място в Найроби полугол и изпаднал в делириум.

Франк не принадлежеше изцяло към техния свят, понеже не беше достатъчно изискан, ако това бе думата. Говореше като моряк и накуцваше. Според мен свръхбогатите държаха да им е под ръка, защото намираше най-добрия кокаин. Винаги носеше малко количество в себе си в една кафява кадифена торбичка. Бях го виждала да я вади в Лондон един-два пъти, но никога не я бях докосвала. Наркотиците изобщо не ме интересуваха. Самата идея да не съм с всичкия си за известно време ме караше да се чувствам уязвима. Франк зачиташе това у мен и нито веднъж не се опита да ме изкуши или да ми натяква, че съм пуританка, поне докато бяхме в Лондон. Питах се дали сега нещата ще се променят.

Следобедът преваляше. Лъскавите дървени щори бяха затворени, за да не влиза жега; вътре беше тъмно и леко влажно като в пещера. Франк огледа помещението като златотърсач, но не видя никого от познатите си. Въпреки това си поръчахме по едно питие, изпихме си го, без да привличаме внимание, след което той се върна в града да свърши някаква работа, докато аз седнах на една маса в ъгъла на ресторанта, обядвах и пих кафе. Съгласих се да остана сама, понеже никой не се бе опитал да ме заговори; хората като че ли не ме разпознаваха с новите ми дрехи. Започнах да си вярвам, че наистина съм се преобразила, докато в един момент не влезе Карен с широкопола бяла шапка и цветен шал. Погледът й мина през мен и тя продължи пътя си, но изведнъж се закова на място.

— Берил! Това си ти! Значи се върна.

Аз оставих салфетката и станах да я целуна.

— Да не ме беше отписала?

— Не, не! — Тя примижа като екзотична котка. — Само се питах как ли ще го направиш. Когато си тръгна, всичко изглеждаше толкова безнадеждно.

— Така беше. — Покашлях се и направих усилие, за да срещна погледа й. — Надявам се никога повече да не изпадам дотолкова. Как е Ди?

— Напълно се възстанови. Сприхав и скандалджия, но ти си го познаваш.

— Да… надявам се, че все още го познавам. Шест месеца са достатъчно време, за да се прочисти въздухът, но когато между двама души има пукнатина, за шест месеца тя може да се разшири до пропаст. Липсва ми.

— Не се съмнявам, че и ти му липсваш.

Погледът й слезе надолу, към перлите и хубавите ми нови дрехи. Виждах, че в нея напират въпроси, но се съмнявах, че ще ги зададе.

— Остани да пийнем по едно.

— О, добре. — Тя седна, свали шапката си и приглади с ръка косата си с прическа „бубикопф“, новия освободен стил. Бях виждала жени с нея из цял Лондон, но не допусках, че и Карен ще се поддаде на тази мода. — Не е ли ужасно къса? — засмя се тя. — И аз не знам защо го направих. — После изражението й се промени и тя каза: — Какво става с развода ти? Свободна ли си най-после?

— Още не. — Коки ме бе накарала да пиша на Джок от Доркинг с настояване за развод, но все още не бях получила нито дума от него. — Джок беше ли съден тук?

— Не и за това. — Изражението й стана сериозно и някак колебливо.

— А за какво?

— Неотдавна е имало нов инцидент. Без свидетели, така че е трудно да се каже какво точно се е случило, но по всичко изглежда, че Джок се е блъснал в друг автомобил в Накуру. След което се нахвърлил върху шофьора и жена му, сякаш те били виновни, а не той. И двата автомобила се запалили.

— Божичко, имало ли е жертви?

— За щастие, не. Съдят го за щети, но засега нищо не е решено.

— Не се съмнявам, че е бил пиян.

— Можем само да предполагаме. — Карен подръпваше края на шала си, видимо смутена, и няколко минути седяхме в напрегнато мълчание. После тя каза: — Ти наистина изглеждаш чудесно, Берил. Ако някога реша да те нарисувам, ще се облечеш в бяло. Това е твоят цвят.

Чашата в ръката ми беше студена. По ръба й бе полепнала пяна от разбития белтък, примесен с джин. Бях избягала от скандалите, но ето че отново бях тук, а те ме чакаха. Имаше още много нерешени въпроси, цяла купчина трудни истини, които никой не се наемаше да изкара на светло. И въпреки всичко ми беше приятно, че отново виждам Карен. Беше ми липсвала.

— Всичко наред ли е? — попита ме Франк, когато се върна.

Междувременно Карен си беше тръгнала.

— Мисля, че да. Но в града се чувствам притеснена. Преди да се усетим, клюките за нас ще стигнат и до последната ферма.

— В Лондон също имаше клюки. Хората си умират за тях.

— На мен, във всеки случай, ми дойде до гуша. — Джинът в чашата ми отдавна беше свършил. Разклатих утайката на дъното. — По-скоро мисля, че мога да живея сред животните — добавих тихо.

— Какво каза?

— Това е един стих, който чух навремето. — Франк сви рамене, а аз се оттласнах решително от ръба на масата. — Готова съм. Отведи ме в дома си.