Пола Маклейн
Лейди Африка (30)

29

През ноември Карен организира ловен излет и ме покани да й погостувам няколко дни. Разкъсана между Бой и Джок и омотана в нови, объркващи мисли за Денис, аз се питах дали е разумно да отида, но накрая приех.

Когато пристигнах, Денис и Карен вече домакинстваха на цяла къща гости, сред които и Джинджър Мейър, която не познавах лично, но бях чувала за нея от Коки. По всичко личеше, че Джинджър е любовница на Бен от години, но по някакъв начин двете жени бяха останали приятелки. Когато пристигнах, и те бяха излезли на ливадата и играеха на някаква игра, която приличаше донякъде на голф и донякъде на крикет, като използваха ракети за скуош, чукове за крокет и дори нагайка. Джинджър беше с дълга, свободно падаща копринена рокля, която беше вързана на възел между краката й, образувайки нещо като три четвърти панталон. Беше красива жена със ситно накъдрена рижаво кестенява коса и лунички. Двете с Коки можеха да минат за сестри, както подтичваха една след друга и пердашеха окъсаната кожена топка.

— Как си попаднала тук? — попитах аз Коки, когато дойде да ме поздрави. — Мислех, че двете с Карен не си говорите.

— Тя все още не ми говори, формално погледнато, но работим върху някаква форма на примирие. Може би защото в крайна сметка получи това, което искаше. — И двете погледнахме към верандата, където бяха застанали Карен и Денис, наглеждайки отварянето на десетките бутилки вино като истински стопани на къщата. — А как вървят нещата с Джок?

— Никак. Аз настоявам за развод, но той не реагира. Или във всеки случай, не реагира по начин, който би могъл да мине за разумен.

— Съжалявам, скъпа. Но рано или късно ще се разведете, нали? И най-лошото все някога свършва… и животът продължава.

После тя се върна с танцова стъпка, за да си продължи играта, а аз влязох вътре и видях, че Карен е надминала себе си. Навсякъде имаше свещи и цветя, а масата бе подредена с най-фините порцеланови сервизи. Всяка повърхност, всяко кътче бяха внимателно аранжирани, за да създадат усещане за комфорт и да събудят възхищение. Карен рисуваше и пишеше книги, но това тук беше съвсем различен вид изкуство, което тя явно също владееше.

— Някакъв специален повод ли имаш? — попитах я аз.

— Всъщност нямам. Просто съм щастлива и не искам да го крия — каза тя и отиде да дава указания на Джума по детайли от менюто.

Аз се замислих върху нещо, което ми бяха напомнили думите й, нещо, което ми бе казала преди месеци: че възнамерява да бъде щастлива. Тогава бях доловила в казаното мрачна решителност, а сега тя ни бе повикала да ни покаже трофея си, сякаш лично го бе преследвала и гонила до края на света. Карен наистина бе спечелила голямата награда в дербито на живота.

Когато дойде часът за вечеря, слугите надянаха бели сака и ръкавици и ни сервираха седем блюда едно след друго, докато Карен дирижираше шоуто от единия край на масата с малкото си сребърно звънче. Когато й бях гостувала сама, я заварвах облечена с памучни поли и семпли бели блузки, но сега беше с пищна рокля от лилава коприна, а черните й къдрици бяха прибрани зад диадема от полускъпоценни камъни. Лицето й беше обилно напудрено, а очите — подчертани с тъмен грим. Изглеждаше зашеметяващо, но, разбира се, тя не се опитваше да впечатли мен.

Бях си донесла едната от двете рокли, с които ходех в града, но вече ми се струваше недостатъчно изискана и се притеснявах, че няма да съм в тон с останалите. Ала това далеч не беше единственият пункт, по който изоставах. Всички около мен сякаш си бяха плюли в устата и разправяха едни и същи вицове, пееха едни и същи песни. Денис и Бъркли бяха завършили Итън и цяла вечер припяваха някаква мелодийка отново и отново, нещо за състезанията с лодки по Темза, как „замахвали бодро с веслата и каякът порел водата“, като Денис извисяваше звънкия си обработен тенор. Виното се лееше, ехтяха смехове, а аз не можех да надвия усещането, че мястото ми не е там. Бях най-младата измежду гостите и със сигурност най-голямата провинциалистка. Карен ме наричаше „детето“. Когато ме представи на Джинджър, попита: „Не е ли това най-прекрасното дете, което някога си виждала?“.

По време на вечерята Джинджър седеше от лявата ми страна. Знаех за нея само това, което ми беше споделила Коки — че е любовница на Бен. По едно време тя тръсна пепелта от цигарата си в кристалния пепелник и ме попита:

— Казвал ли ти е някой, че пристъпваш като котка?

— Не. Това комплимент ли е?

— Ама разбира се! — Тя поклати глава и червеникавите й къдрици затрептяха. — Ти по нищо не приличаш на останалите жени тук, разбираш ли?

Сините й очи бяха огромни и проницателни. Макар да усещах как се сгърчвам под погледа й, нямах намерение да отстъпвам.

— Защо, само един вид жени ли има?

— С риск да ти прозвучи заядливо от моя страна, така изглежда. Току-що се връщам от Париж, където сякаш всички са се наговорили да носят абсолютно една и съща рокля на „Ланвен“ с една и съща перлена огърлица. Това нещо става демоде буквално след две минути.

— Никога не съм пътувала никъде — признах й аз.

— А трябва, непременно! — настоя тя. — Дори само за да можеш да се върнеш в дома си и да го оцениш. Това е любимият ми момент.

След като слугите раздигаха масата, всички се преместихме около каменната камина и насадяхме на кресла, пейки или големи възглавници. Карен се бе разположила в ъгъла като някакво изящно произведение на изкуството, с дълго абаносово цигаре в едната ръка и конячена чаша от червено стъкло в другата. Денис беше седнал до нея и когато се приближих, чух, че обсъждат Волтер, като всеки довършваше изреченията на другия. Приличаха на двете половини на една и съща личност, сякаш винаги бяха седели така, наведени един към друг, с блеснали от страст очи.

* * *

На следващата сутрин станах рано и отидох на лов с мъжете. Застрелях повече патици от всички, с изключение на Денис, и получих няколко потупвания по гърба.

— Ако не внимавам, ще ме биеш и мен — каза Денис, като метна пушката на рамото си.

— Толкова ли ужасно би било?

— Всъщност би било великолепно. — Той примижа срещу слънцето. — Винаги съм се възхищавал на жените, които могат да стрелят по-точно и да яздят по-добре от мен… такива, които са стъпили здраво на краката си, а карат всички около тях да ходят на пръсти. Превзетите и изнежените ги отстъпвам на другите мъже.

— Майка ти такава ли беше? От нея ли си наследил вкуса си към силните жени?

— Тя определено беше силна, да. От нея можеше да излезе голяма авантюристка, ако не беше заета с толкова други неща.

— Ти не си падаш особено по семейния живот.

Това не беше въпрос, а констатация. Той ми ставаше все по-ясен.

— Ужасно е тесен, не мислиш ли?

— Значи Африка е лекарството, точно обратното на това да стоиш затворен. Никога не те е подвеждала, нали? Искам да кажа, можеш ли да си представиш Африка да ти отеснее?

— Никога. — Каза го с равен глас, без дори да се замисли. — За мен Африка е винаги нова. Сякаш се преобразява от само себе си, не е ли така?

— Така е — съгласих се аз.

Това беше същото, което ми се искаше да кажа на Джинджър предишната вечер, същото, което си бях мислила, без да мога да го облека в думи. Кения беше като змия, която непрекъснато свличаше кожата си и се показваше с нова окраска. При това не бе нужно човек да е отсъствал дълго, за да го забележи. Достатъчно беше да се завърти кръгом.

Когато Денис тръгна нанякъде с тези безкрайни крака, аз ускорих крачка да го настигна, като в същото време изпитвах чувството, че двамата с него си приличахме в много неща. Не можех да се меря с Карен по изисканост и интелект. Никога не бих дръзнала да го направя, но пък тя не притежаваше това, което имах аз.

Когато се върнахме в „Мбогани“, в двора бяха паркирани два скъпи автомобила. Още две двойки гости се бяха присъединили към компанията: господин и госпожа Карсдейл-Лък, собственици на една от най-модерните ферми за коне, наречена „Ингълууд“; и Джон Карбъри и красивата му съпруга Мая, които притежаваха кафеена плантация край Ниери.

Карбъри явно беше аристократ с ирландско потекло, макар да не му личеше. Беше дълъг като върлина, жилав и рус, с провлачен американски акцент, придобит, както се говореше, след като се отказал от родината и ирландските си корени.

Карен ми го представи като „лорд Карбъри“, но той я поправи:

— Джей Си. — Провлече двете срички досущ като американец и раздруса енергично ръката ми.

Мая беше младолика и очарователна в лятната си копринена рокля и мрежести чорапи. Покачена на високи токове, тя се извисяваше с цяла глава над небрежно облечената и скучновата госпожа Карсдейл-Лък, която през цялото време си вееше с ветрило и се оплакваше от жегата.

— Двамата с Джей Си заминаваме за Америка другата седмица — обясняваше Мая на Карен и госпожа Карсдейл-Лък. — Там ще завърша обучението си за любител пилот.

— Колко летателни часа имаш вече? — попита с жив интерес Денис.

— Само десет, но Джей Си казва, че в небето съм като риба във вода.

— Умирам да летя — каза Денис. — Минах курс и взех свидетелство през войната, но оттогава не съм се качвал на самолет. И изобщо не съм виждал самолет, дявол да го вземе!

— Ела да покараш нашия — каза Джей Си. — Ще ти пратя телеграма, като се приберем от Америка.

— Няма ли да е нужно да потренираш първо? — попита разтревожено Карен.

— То е като карането на велосипед — отвърна безгрижно Джей Си. — Не се забравя.

После двамата мъже отидоха да разглеждат някаква нова пушка.

За мен самолетът беше нещо напълно ново и непознато. В малкото случаи, когато бях виждала някой да описва тегели от дим високо в небето, ми изглеждаше някак глупаво и не на място, като детска играчка. Но Денис очевидно се увличаше по летенето, както и Мая.

— Не изпитваш ли ужас, че можеш да паднеш? — попита я недоумяващо госпожа Карсдейл-Лък, като си вееше с ръка на потното лице.

— Всички ще умрем някога — усмихна се Мая и на розовата й буза се появи трапчинка. — Аз поне ще го направя с гръм и трясък.