Пола Маклейн
Лейди Африка (26)

25

Фермата на Карен се наричаше „Мбогани“, което значи „къща в гората“. Отвъд широката й ливада цъфтяха бледожълти и розови плумерии. Имаше палми и мимози, бамбук, акации и бананови дръвчета. Около две хиляди и петстотин декара по ниските склонове на планината бяха терасирани и засадени с яркозелени кафеени храсти. Друга част от фермата й беше оставена като естествена гора, трета като хълмисти пасища с високи уханни треви; имаше и площи, където се бяха заселили шамбаси от племето кикую — мигриращи скотовъдци, които наред с кози и добитък отглеждаха царевица, тикви и сладки картофи.

По една отъпкана пътечка между два реда високи до раменете ни храсти, обраснали в повет, стигнахме до къщата, която Карен щеше да даде под наем на Клара. Беше с малка веранда, но имаше много прозорци, а отзад бе построена беседка, потънала сред мимози. Опитах се да си представя как майка ми си почива там на сянка, но самата мисъл за нея ме изпълваше с безпокойство.

— С Брор живяхме първо тук — обясни ми Карен. — Това бе веднага след сватбата ни. Аз все още си я обичам много.

— Веднъж срещнах съпруга ви в града. Очарователен човек.

— Нали? — Усмивката й беше неразгадаема. — Само чарът му го спасява да не го удуша понякога.

Вътре имаше три малки спални, кухня, баня и дневна с постелка от леопардова кожа. Канапето беше като малко легло, свряно в ъгъла. Карен ми показа красивия френски настолен часовник върху рафта над камината, който бил сватбен подарък. Забърсвайки прахта по него с ръкава си, тя каза:

— Не се съмнявам, че си чула да се шушука какво ли не за брака ми, както и аз за твоя.

— Нищо особено.

Тя поклати недоверчиво глава.

— Е, какво пък. Никой от нас не може да се постави на мястото на другия, да знае какво му е. И това е единственото ни отмъщение, когато тръгнат клюките.

Спомних си унизителните шегички и слухове, плъзнали през последните дни на „Зелените хълмове“, как те унищожиха всичко, което някога бе изглеждало толкова хубаво.

— Може би това е тайната на оцеляването във всякакви беди, да знаеш кой си въпреки нещастието, искам да кажа.

— Да. — Тя вдигна часовника и го повъртя в ръце, сякаш да си припомни важността му. — Но както с много други неща, по-лесно е да се възхищаваш отстрани на една такава позиция, отколкото сам да я постигнеш.

 

 

Отидохме да видим фабриката на Карен, където няколко десетки жени кикую обръщаха на дълги тесни маси кафеени зърна, разстлани да съхнат на слънце, докато от червени станеха бели като тебешир.

— Цялата тази сграда изгоря до основи миналия януари. — Тя взе едно зърно и го разтри между дланите си, докато ципата се разпукна и падна. — Бог си прави жестоки шеги с хората. Казах си, че това ще ме довърши, но ето ме, още мърдам.

— Как се справяте? Фермерството не е лека работа.

— Понякога и аз не знам. Рискът е голям, но мисля, че си струва.

— Е, възхищавам ви се на независимостта. Не знам колко жени биха могли да извършат това, което вие сте извършили.

— Благодаря ти. Борила съм се за независимостта си, а и за свободата си. И все повече се убеждавам, че не са едно и също нещо.

Докато се връщахме, заваля. Когато стигнахме до къщата, бяхме измокрени до кости и от нас се вдигаше пара, а ботушите ни бяха омазани до коленете в червена кал. Смеейки се една на друга, ние се качихме на верандата и започнахме да разкопчаваме мокрите си дрехи.

И тогава видяхме Бликс, небръснат и покрит с прахоляк. Беше избързал, за да изпревари дъжда, и сега седеше пред отворена бутилка бренди.

— Пристигнах тъкмо навреме. Здравей, Берил. Здравей, Таня, скъпа.

— Виждам, че си се настанил удобно — каза Карен.

— Този дом все още е и мой.

— Щом казваш…

В уж добродушните им заяждания имаше злобна нотка, но и още нещо. Част от онова, което ги бе свързало навремето, беше още живо и силно. Това бе очевидно дори за външен човек като мен.

Двете с Карен отидохме да се преоблечем и когато се върнахме на верандата, Бликс пушеше лула. Тютюнът му имаше екзотичен аромат, сякаш го бе събирал късче по късче от най-отдалечените краища на континента.

— Изглеждаш чудесно, Берил.

— Ти също. Доктор Търви сигурно си е заслужил парите.

— И теб ли зариби с тая глупава игричка? — обади се Карен, после се обърна към Бликс. — Е, къде беше този път?

— До Уганда. Върнахме се през Танганайка. Бяхме на лов за носорози с един Вандербилт. Най-после се отървах от него.

— От въпросния Вандербилт или от носорога?

— Много остроумно, скъпа. От Вандербилт. Два мъжкаря със смъртоносни намерения се бяха засилили право към него. Извади голям късмет, че държах подходящата пушка в ръцете си. — Той се обърна към мен. — Носорогът не е нещо, с което можеш да си играеш на двора. Той е като огромен пухтящ локомотив, обвит в непробиваема кожа. Когато се почувства застрашен, може да смачка всичко по пътя си, дори стоманена броня.

— Не те ли беше страх?

— Ами не. — Той се усмихна. — Имах подходяща пушка.

— Ако прекараш достатъчно време в клуб „Мутайга“ — каза Карен, — ще чуеш колкото си щеш истории за ловни подвизи. Все по-раздути, все по-чутовни и героични с всяка следваща редакция. Брор като че ли е единственият, който прави от слона муха вместо обратното.

— Освен Денис искаш да кажеш — поправи я Бликс.

— Да. Ти и Денис. — Тя ни най-малко не се смути, като чу името на Денис от устата на съпруга си. А и Бликс го бе казал толкова безгрижно, че някак си не се връзваше с представата ми за Денис като любовник на Карен. И все пак в целия този танц имаше нещо завладяващо. — Случайно да си го засичал някъде? — подхвърли тя.

Бликс поклати глава.

— Казват, че бил тръгнал на запад, към Конго.

— Какво има там?

— Тъмница, мрак. — Той отпи от брендито си. — Плюс всички видови змии, които човек може да си представи, а някои казват, че са срещали и канибали.

— Опитваш се да ме уплашиш ли? — Карен присви очи.

— Не, да те вдъхновя. Ти знаеш ли, Берил, че Таня пише разкази? Доста е добра, между другото.

— Ще ти разправя една история довечера, като седнем край камината — каза тя, като пренебрежително махна с ръка на похвалата му. — Повече ме бива да разказвам, отколкото да пиша.

— Денис ми беше споменал, че тук обичате да си разправяте истории.

— И още как! — отвърна тя. — Брор също е невероятно добър разказвач. Може би довечера ще го измолим да се направи на Шехерезада.

— Стига да не трябва да се правя и на девица — каза той и всички се засмяхме.

 

 

Вечеряхме на верандата. Хълмовете бяха придобили синкав цвят и стояха хипнотично неподвижни на хоризонта, докато Бликс ни забавляваше с истории от сафарито с въпросния Вандербилт. След като приключеше с една, той без усилие минаваше на друга. Разполагаше с десетки и не млъкна цяла вечер, освен по за няколко минути, докато готвачът на Карен — Каманте — сервираше поредното от множество блюда. За вечеря имаше панирано пиле в сметанов сос, печени на жар зеленчуци с подправки, огретен с царевични зърна, гъби и мащерка, пикантно сирене и портокали. Бликс доливаше чашите и когато стигнахме до десерта, главата ми се въртеше от изпитото вино и с изненада установих колко много ми харесва компанията на тези двама души. Нищо при тях не беше просто и еднозначно и това ми допадаше, вдъхваше ми надежда. Моят живот също не беше прост и еднозначен.

Когато лунният сърп се очерта на небето и ние доядохме пудинга и допихме калвадоса и кафето, Бликс ни каза „лека нощ“ и потегли обратно към града.

— Не е ли опасно да шофира след толкова пиене? — попитах аз Карен.

— Той не може да държи пътя другояче — отвърна тя. После помълча няколко секунди, загледана в мрака. — Поиска ми развод. Затова беше дошъл.

Знаех от Коки, че и преди на няколко пъти й е предлагал да се разведат, но ми се стори жестоко да се издавам.

— И ще му дадеш ли?

Тя вдигна рамене.

— Как ли би изглеждала нашата малка колония с две баронеси Бликсен? Няма място за толкова, разбираш ли? Едната ще бъде изтикана с лакти и забравена.

— Не мога да си представя някой да те забрави — отвърнах аз.

Не се опитвах да я лаская, мислех го искрено.

— Е, ще видим.

— Как успяхте да останете приятели?

— Ние си бяхме приятели, преди да станем нещо друго. Отначало бях хлътнала по Ханс, по-малкия му брат. Беше отдавна, в Дания. След като Ханс се ожени за друга, Брор ми стана душеприказчик.

Тя замълча и поклати глава; дългите й сребърни обици иззвънтяха.

— По-млад брат, а? Но той не е могъл да ти предложи титла?

— Не. Само любов. — Тя се усмихна мрачно. — Но не ни било писано. И тогава на Брор му хрумна идеята да дойдем в Африка, да започнем отначало. Само не беше предвидил, че с това ще си навлечем и планина от дългове.

— Още ли го обичаш?

— Така ми се иска да можех да кажа „не“… Но Африка те кара да усещаш неща, за които не си подготвен. Бях си внушила, че можем да имаме всичко: деца, преданост, съпружеска вярност. — Тя притвори очи и после отново ги отвори; зениците й бяха две черни точки. — Може би не е способен да обича само една жена. А може и да е, но да не съм аз. Никога не ми е бил верен, дори в самото начало, а пък аз само се връщам назад, мисля си как се бях лъгала, че знам какво получавам, омъжвайки се за Брор, докато истината е, че представа си нямах какво ме чака.

Отпих глътка калвадос за кураж и казах:

— Все едно говориш за моя брак. И аз се чувствам така.

— А ти ще получиш ли развод, как мислиш?

— Надявам се. Но точно сега се боя да упражня натиск.

— Всички се боим от какво ли не, но ако допуснеш да се смалиш, ако се предадеш на страховете си, значи не си ти, нали така? Истинският въпрос е: би ли рискувала всичко, за да бъдеш щастлива?

Имаше предвид Джок, но думите й ме подсетиха за други неща.

— А ти щастлива ли си, Карен?

— Още не. Но възнамерявам да бъда.