Пола Маклейн
Лейди Африка (50)

49

На двеста километра северно от Найроби, в Елбургон утрините бяха хладни, с лазурносиньо небе и пухкави облачета. След дъжд в подножията на хълмовете падаше лека мъгла, а аз поглъщах жадно всичко, ходейки на езда рано сутрин, като си напомнях, че нищо от онова, което ме заобикаля, не е чуждо или омърсено. И че никой не би се опитал да го разруши или да ми го отнеме.

Фермата ни се казваше „Мелела“ и в нея имаше къща върху подпорни колони, потънала в сини бугенвилии и дива лоза. Лилава пасифлора покриваше задната ограда, а по верандата и градинската беседка се виеха грамофончета. Накъдето и да се обърнех, виждах ярки цветни петна, а въздухът ухаеше на живот. Пред главната врата на конюшнята наредих да монтират тежък месингов звънец, който Рута биеше, за да буди фермата всяка сутрин преди разсъмване, както бе правил навремето в „Зелените хълмове“ главният ни коняр Вайнина. Рута и семейството му имаха бунгало до конюшните, а работната му стаичка беше до моята, макар че най-често се събирахме на едно бюро, забили нос в едни и същи книжа, дневници и тефтери.

— Какво ще кажеш да докараме Клът от Кейптаун за треньор? — попитах аз една нощ Мансфилд в леглото.

От седмици си мислех за това и все повече се въодушевявах от тази идея, представяйки си какво би означавала за всички. Липсата на средства не беше позволила на баща ми да се върне досега, а също и накърнената му репутация. Но аз бях в състояние да му предложа работа и престижно място в колонията, достойно за него и способностите му.

— Дали ще приеме офертата ни?

— Мисля, че да. Ако е достатъчно примамлива.

— С двама представители на фамилията Клътърбък в една конюшня останалата Кения не може да ни стъпи на малкия пръст — каза Мансфилд.

— Нямаш представа колко ще ме зарадва това, колко справедливо би било!

Изпратих веднага телеграма и след два месеца отново имах баща. Беше състарен, косата му беше посивяла и оредяла, лицето му сбръчкано от грижи, но при вида му някаква рана в мен се излекува. Бях толкова млада, когато той си тръгна, отчаяна в брака си, съсипана от загубата на нашата ферма. Оттогава бяха минали близо осем години, преживяла бях повече мъки, отколкото можех да разкажа, дори да си припомня. Но нямаше нужда да му разправям тъжни истории, нито пък весели. Исках единствено да застана до него при портата на заграждението за коне и да гледам как някой от жребците ни тича с всички сили. Да работя рамо до рамо с него за общата ни цел. Да бъда отново негова дъщеря — това ми стигаше.

Ема също изглеждаше остаряла, разбира се, и се беше поукротила, макар и не съвсем омекнала. Във всеки случай усетих, че присъствието й не ме притеснява толкова, колкото едно време. Сега бях господарката на дома. Тя беше моя гостенка, така че какво значение имаше дали ме намира за простовата или твърде инатлива? Нейното мнение не беше толкова важно, колкото моето или на Мансфилд.

Оказа се обаче, че Мансфилд и Ема се разбират твърде добре. И двамата обичаха да градинарстват и скоро ги виждах, коленичили един до друг с широкополите си шапки, да разговарят за гъбички по корените или мана по листата, докато аз бягах към конюшнята, където ми беше мястото.

— Как беше в Кейптаун? — попитах баща ми една от първите сутрини след завръщането му.

Бяхме се облегнали на оградата до поляната за езда и наблюдавахме как един от конярите ни упражнява Клемънси, хубавата ни нова кобилка.

— Горещо. — Той изтупа прахта от ботушите си, примижал на яркото слънце. — Освен това има много конкуренция. Победите не идваха често.

— Ако не те бяхме поканили да се върнеш, щеше ли да останеш там?

— Предполагам. Но се радвам, че се върнах. Това място е невероятно.

Както винаги баща ми беше пестелив на думи и чувства, но знаех, че се гордее с мен и с всичко, което бях постигнала. Усещах го, както бяхме застанали един до друг и гледахме към зелената чаша на долината, която се простираше под нас.

— Същият изглед като в Джоро — казах му аз. — Малко по̀ на север сме, но иначе всичко е същото.

— Вярно е — отвърна той. — Добре си се подредила.

— Може да се каже. Но не ми е било винаги лесно.

— Знам. — В погледа му прочетох годините, прекарани далече един от друг, и решенията, които бяхме вземали всеки за себе си, и трудното минало, което не бе нужно да назоваваме — всичко това, събрано в едно и отместено встрани като тежък камък от пътя ни. — Ами… да се хващаме на работа.

 

 

Твърде скоро името г-жа Берил Маркам започна да се появява в спортните рубрики не само като треньор, а и като собственик на състезателни коне. Това беше нещо ново и неочаквано. Двамата с Клът правехме планове и комбинации и изграждахме постепенно предприятието, като изкупувахме потомството на конете от някогашната ни ферма в Джоро — животни, някои от които бях изродила със собствените си ръце. Беше прекрасно да жънем плодовете на онова, което бяхме посели тогава. А вечер изпитвах удовлетворение, когато събирахме глави над дебелия родословен регистър, мечтаехме за величие и се осмелявахме да гадаем бъдещето — моето и на Мансфилд, на Рута и Клът.

Всяка сутрин, още преди тренировките, яздех Месинджър. Излизах сама с него, макар че Мансфилд се боеше за мен. Месинджър не беше обикновено животно. Той още ми нямаше доверие. Това си личеше отдалече по гордото тръскане на главата и свирепия поглед, с който фиксираше конярите, дръзнали да го докоснат. Знаеше, че той е кралят. Кои бяхме ние?

Една сутрин едва бяхме пресекли двора, когато Месинджър се подплаши. Не видях причината, усетих само свиването на мускулите му, когато подскочи нагоре и се изви рязко на една страна. Макар и изненадана, успях да се задържа върху него, но той отказваше да се укроти. Още три пъти се опита да ме хвърли, докато накрая се отърка в оградата от кедрово дърво, за да ме принуди да скоча. За щастие, паднах от другата й страна, иначе щеше да ме стъпче с копитата си. Бяха нужни четирима коняри, за да го удържат. От носа по брадичката ми шуртеше кръв, затова оставих конярите да се занимават с него и изтичах в къщата да се измия. Хълбокът ме болеше; знаех, че ще ми стане огромна синина, но по-лошото беше, че Мансфилд се разтревожи много.

— Господи, Берил! — възкликна той, като ме видя. — Ами ако те беше убил?

— Не беше толкова зле, повярвай ми. Цял живот съм падала от коне.

— Този е напълно неуправляем. Я си представи, че те беше осакатил! Знам, че държиш лично да го опитомиш, но дали си струва риска?

— Мислиш, че заради едната гордост съм се захванала с Месинджър?

— А не е ли така?

— Това е, което умея. Знам какво може да излезе от него, знам как да го постигна. И нямам никакво намерение да се откажа.

— Добре, но защо трябва ти лично? Защо не обучиш някого от конярите или пък Рута?

— Защото това ми е работата! Мога да се справя с него, Мансфилд, и ще го направя.

Той изхвръкна недоволен от стаята, а аз се заех с раните си. Когато се върнах в конюшнята, работниците бяха спънали Месинджър с пранги и го бяха вързали между два дебели кола. Очите му гледаха свирепо изпод чула, очи на убиец. Ти никога няма да ме опитомиш, казваха те.

Можех да наредя на конярите да го освободят, но го направих лично, като пристъпвах полека около него, докато те наблюдаваха тревожно отстрани. Нито баща ми, нито Рута се опитаха да ме спрат, но и двамата ни следваха от разстояние, докато отвеждах Месинджър към яслата му. През целия път той удряше предупредително с копита и се дърпаше от повода и дори след като му затворих вратата, продължи да пристъпва нервно от крак на крак, да се върти и да ме гледа злобно, сякаш ме предизвикваше. Но нещо ми казваше, че зад цялата тази арогантност и омраза се крият страх и чувство за самосъхранение. Той не желаеше да се промени, не ми позволяваше да го превърна в нещо, което не е по природа. Нищо не можеше да го принуди да се предаде.

— Май се готвиш отново да го яхнеш — чух гласа на Мансфилд.

Беше се промъкнал до конюшнята, без да го забележа.

— Само че утре. Засега ми се сърди.

— А ти защо не му се сърдиш? Честно казано, Берил, имам чувството, че си просиш да те нарани.

— Това е абсурдно. Просто не го виня, че следва природата си.

— А моите чувства нямат значение, така ли?

— Разбира се, че имат. Но трябва да доведа обучението му докрай. Това е фермерският живот, Мансфилд. А не бродираните завески и саксиите на прозореца.

След тези мои думи той отново изхвръкна гневен навън; трябваше да минат няколко дни, докато успея да го убедя, че не се инатя, а просто следвам природата си — защото аз бях това, което бях.

— Не съм очаквал, че ще ми е толкова трудно да те гледам как работиш — призна си той, след като настроението му се пооправи. — Ами когато ни се родят деца един ден? Тогава поне няма ли да мирясаш?

— Не виждам защо. За мен беше добре да израсна във ферма. Тя ме кали.

— Може би съм по-голям еснаф, отколкото съм си мислел.

— И по-голям инат, отколкото ме бе предупредил, че си.

След тези думи го целунах, защото много исках да се сдобрим.

 

 

През март с Мансфилд отидохме до Найроби, където всички говореха за Мая Карбъри. Само преди два дни красивата млада съпруга на Джей Си давала урок по летене на един начинаещ ученик, Дъдли Кауи, когато самолетът й се завъртял настрани ниско над земята и се разбил в банкета на шосето за Нгонг, недалече от „Дагорети“, летището на Найроби. Дъдли имал брат близнак, Мървин, който току-що бил приключил своя урок и видял с очите си всичко — удара в земята, експлозията, стената от пламъци, в която и двете жертви изгорели практически без следа. Дъдли беше едва двайсет и две годишен. Мая беше на двайсет и четири и бе оставила сираче едно момиченце на три, Хуанита. Сега за Хуанита се грижел баща й Джей Си във фермата на семейството в Ниери; бил толкова съсипан от мъка, че отказвал да се вижда с когото и да било.

Когато в клуба се натъкнахме на Денис и Карен, и двамата изглеждаха зашеметени от новината. Освен това се питаха какво може да се направи за детето.

— Бедничкото, няма да познава майка си — каза Карен, като нервно подръпваше с ръка края на памучния шал върху раменете си. — Едва ли ще я помни, нали?

— Това може да е за добро — отвърна мрачно Денис. — Но на Джей Си не му завиждам.

— Учудващо е колко е държала да лети, след като е имала толкова много причини да се пази, толкова хора, които са разчитали на нея — каза Мансфилд, като ме гледаше в упор, сякаш се боеше, че няма да схвана намека му.

Но аз не желаех да се карам с него в такъв тъжен ден. Малките търкания между нас двамата щяха да почакат.

— Аеропланите може би са по-безопасни от автомобилите — каза Денис. — Не мисля, че е гледала на летенето като нещо кой знае колко дръзко.

— Твоите възгледи не са меродавни, Денис — каза Мансфилд с равен тон. — Я ми кажи, ще ходиш ли скоро надолу по Нил?

— Не точно — каза Денис.

— Значи не сте чули? — обади се Карен. — Елбургон май наистина е далече на север.

Тя имаше предвид, както скоро щяхме да научим, че се очаква кралско посещение. Престолонаследникът Едуард, принцът на Уелс, щеше да посети Кения в края на септември с брат си Хенри, херцога на Глостър. И Денис беше избран да ги заведе на лов.

— Кралско сафари? — попитах аз.

— Кралско фиаско най-вероятно. Нямаш представа каква подготовка е нужна.

— Но такава възможност се дава веднъж в живота — намеси се троснато Карен. Шалът й беше с геометрични мотиви в алено и тъмносиньо и тя го държеше плътно пред гърдите си като щит. — Ако не желаеш този ангажимент, отстъпи го на Брор.

Мансфилд подръпваше някакво невидимо конче на панталона си, все още разстроен от новината за Мая Карбъри. Денис стискаше устни. Карен имаше онеправдан вид, макар че, докато Денис и Мансфилд не влязоха в ресторанта да запазят маса за обяд, само можех да се досещам за причините.

— Един от най-важните моменти в нашата история, а той отказва да го приеме сериозно.

— Денис никога не си е падал по помпозните неща — казах аз. — Не се съмнявам, че вече са съставени десет различни комисии със съответните подкомисии, които да изпипат всеки детайл от сафарито.

— Сафарито е подробност. Това ще бъде светското събитие на десетилетието, на века.

— Сама знаеш, че Денис никога няма да заобича светската суматоха — казах аз, явно не разбирайки главното.

— Брор неотдавна се ожени повторно. Винаги съм се притеснявала, че ще се пръкне друга баронеса Бликсен, но то взе, че се случи в най-ужасния момент. На галаприема в резиденцията на губернатора не се допускат разведени жени. Виждаш в каква невъзможна ситуация съм изпаднала. — Тя закърши пръсти и кокалчетата й побеляха.

— Искаш Денис да се ожени за теб — казах тихо, след като най-после ми светна.

— Но той отказва. — Тя се изсмя ледено; беше ужасен звук. — И ако сега не го направи заради това, заради мен… значи никога няма да го направи.