М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (7)

7.
Какво бе изгубено

Красотата на лятото преливаше в него, фиордът искреше почти до болка в очите, цветята по поляната приличаха на пламъчета под слънцето. Нататък по склона един мъж викаше:

— Вали! Вали! Къде се дяна, козел такъв?

— Уж щяхме да ходим с него на лов за птици, а той дори мен не може да намери — подхвърли Вали, скрит в една падинка.

Беше на тринайсет, почти готов да потегли на първия си набег, но още се смееше като дете.

— Ще отнесеш пердаха — отвърна момичето с него.

Тя беше на същата възраст, с бледа кожа, дълги руси плитки и гребен от китова кост в косата. До нея имаше кошница с билки, който бе набрала за майка си.

— Струва си — изтърси момчето и я целуна.

Ей тъй, сякаш я клъвна по бузата за пръв път.

— Я да се махаш! — напъди го Адисла и се изправи. — Браги! Браги, ето го тук!

Едрият мъж дотича.

— Княже Вали, понякога правиш живота ми доста труден. Къде ти е копието? Къде ти е лъкът?

— Наблизо са — сви рамене Вали. — Оставих ги при потока, когато видях Адисла.

Белязаният от битки воин на около трийсет и пет години клатеше глава, докато слушаше момчето.

— Знаеш, че оръжието винаги трябва да е с тебе. Когато ти дойде времето за набег — а то ще е скоро, — какво ще правиш? Ще си зарежеш меча и щита на кораба, щом зърнеш хубаво момиче, така ли?

— Май така ще стане — подхвърли Адисла.

— А ти да си затваряш устата — скастри я Браги. — Я се виж — кожата ти е бяла като на княгиня. На селянка като тебе трябва повече да й личи, че си прекарва времето в честен труд.

— Да търпя такива приказки е тежка работа, която ще ми стигне за цял живот — озъби му се Адисла.

— До гуша ми дойде! — кипна воинът. — Ще си поговоря с майка ти.

Тя сви рамене красноречиво — „Прави каквото щеш“.

Браги изпружи показалец към нея.

— Хич няма да ти цепя басма! Тебе виня за това, което прави князът. Преди да зареже кралския двор и да си губи времето с дъщеря на селяни, имаше поне малко надежда да стане боец от него. Сега оръжията му се въргалят захвърлени, а дните му минават в дома на твоята майка, пилее ги в игри и бръщолевене.

— Не съм му правила заклинание — сопна се Адисла.

— Вярно, ама все едно си го омаяла. Хайде да отидем при майка ти.

Катеренето по склона до стопанството на Адисла беше трудно, а слънцето напичаше. Браги накара Вали да носи и двете торби, и всички оръжия за наказание, че се е изсулил от лова. Щом видя, че князът не се мъчи достатъчно, добави няколко камъка в торбите.

Майка на Адисла беше Диса — прочута лечителка, която живееше на склона над разрасналото се пристанище Ейкунд в Рогаланд, земята на рода Ригир. Откакто Вали се премести тук, родовите къщи от осем се увеличиха на дванайсет и селището вече се смяташе за голямо. Баща му Аутун го изпрати в Ейкунд преди пет години като заложник за спазването на мира след кървавата война между Ордата и Ригир.

Изпрати и Браги с него, за да го учи на лов и война, но твърде скоро пролича, че верният на Аутун воин и князът не си подхождат по нрав. Погаждаха се само когато излизаха в морето с малката лодка на Вали за риба и тюлени. Не говореха много, докато плаваха. Вали се захласваше по слънцето и водата, по люшкането на лодката и вятъра. Браги пък не продумваше заради суеверието, че така ще прогони рибата.

Младежът се изпоти, докато стигнат до къщата, която не беше нищо повече от голяма колиба. Той се радваше, че сега е разгарът на лятото, когато времето се размива и нощта е само тясна тъмна ивица в разлива на деня. Въпреки късния час слънцето си висеше в небето и долу в реката, завиваща покрай стопанствата, още се къпеха хора, както правеха всяка събота. Щом успееше да се отскубне, щеше да се топне във водата при тях.

Разсмя се, защото си спомни първата среща с Адисла. Още към края на първата си седмица в Ейкунд той чу врява. Адисла се гмурнала до дъното на реката и задържала дишането си, накрая майка й се хвърлила във водата да я спасява, а дъщерята изскочила с кикот зад гърба й. Още преди пет лета никой не можел да се мери в плуването с Адисла. Нейните братя я бяха нарекли Тюленчето — първия от цяла поредица прякори, като не всички бяха особено ласкави. Тюлените бяха известни и като „морски кучета“, затова по едно време й измислиха прозвището Гарм, като адската хрътка. Диса ги нахока и те започнаха да подвикват на сестра си Джаф. Случваше се и Вали да използва прякора, когато беше със семейството й, но насаме с нея я назоваваше само по име.

Вали обичаше това място — над комина се виеше дим с обещание за вкусни гозби, в краката му подтичваха пилета, кучета лаеха добродушно, а не за да го прогонят.

За него беше отредено място в голямата къща на крал Двубрадия, но откакто дойде в Рогаланд, Вали чувстваше тази колиба като дом и оставаше при Диса не по-малко време, отколкото при краля.

— Здравей, майко Диса! — провикна се той и жената, която събираше китките изсушени билки от ниския покрив, се обърна да ги погледне.

— Като гледам, пак си вършил твоите щуротии — поклати глава тя.

За разлика от кожата на дъщеря й нейната бе загоряла до цвета на печен ечемик. Отказа се от мазилата и отварите, с които поддържаше хубостта си, още по времето, когато се настрои равнодушно към мъжкото внимание. Диса се бе разделила със съпруга си, който прекаляваше с размахването на юмруци вкъщи, затова събранието присъди стопанството на нея. Той загина през следващата година в набега, с който се надяваше да забогатее отново. Диса не жалеше за него. Сега беше повелителка на своя дом, вечно пълен с нейните деца и връстниците им от околните стопанства.

В летните вечери Вали сядаше с Адисла и семейството й навън, играеха на „Кралска маса“, разказваха и слушаха истории и поглъщаха несравнимите гозби на Диса. Вали дори научаваше по нещо полезно там. Старият Барт — единственият роб на Диса, бил пленен при едно от стълкновенията с датчаните. Вали учеше неговия език усърдно и разговаряше надълго и нашироко с роба за родината му и обичаите там. Барт бил роб и в Дания. Вали се убеди, че старецът смята Диса за по-добра господарка от датския ярл, комуто принадлежал преди.

През зимата всички се натъпкваха в малката опушена колиба, хапваха печени корени и солена риба и се смееха до премала. Братята на Адисла, особено Лейкр и най-малкият Мани му бяха близки приятели в лова, игрите и приказките.

— Майко Диса — подхвана Браги, — трябва да говоря с тебе за твоята дъщеря.

— Тъй ли било?

— Искам от тебе да й забраниш да се вижда с княза.

— Не съм свикнала да забранявам нищо на децата си — отвърна Диса, — но ще си поговорим с нея.

— Не бива да я наричаш дете. Ами че тя е на поне тринайсет! Има нейни връстнички, които вече са омъжени, и толкова по-добре за тях.

— И от какво си недоволен?

Браги разпери ръце и изсъска, сякаш котелът с оплакванията прекипя най-сетне. Все пак си наложи да бъде учтив, да сдържа езика си и да подбира по-изискани думи, за да подчертае разликата между себе си и тези селяни.

— Ето какво ми пречи. Аз съм дал клетва за вярност на крал Аутун, Белия вълк. Ветеран съм от двайсет и три набега. Бих се рамо до рамо със своя крал при Орестронд, когато враговете ни превъзхождаха безнадеждно по брой и се подготвихме за смъртта. Заедно със страховития ни повелител повалихме двайсет от тях и мечовете ни окървавиха океана, когато се добрахме до корабите…

Диса прикри усмивката си. Стоящият зад воина Вали придружаваше с жестове думите му. Вече бе чувал сто пъти всичко това — като хвалба в залата за пиршества, като шепот около огъня в бивак, като гръмогласно назидание да се старае повече. Знаеше думите наизуст.

— Аз съм боец — продължи Браги — и за мен беше чест и радост да стана телохранител и наставник на момчето. Виждам обаче, че това вече е все по-противна тегоба. Противна, да. Чувствам се като Локи, вързан за скалата, с пълни със змийска отрова очи. Князът е вироглав, госпожо, за което виня твоята дъщеря.

— И защо?

— Проклинам деня, в който той я зърна. Отначало си беше невинна дружба на деца, но през последната година той все няма време за лов и воинска подготовка. Баща му реши нещо твърде необичайно за него — позволи му да работи в ковачницата, за да научи всичко за оръжията — още докато металът е примесен с камъни в земята и чак до удара им по вражеския щит. Но Вали го няма в ковачницата. Няма го и в събранието, където Двубрадия може да го учи как да властва. Няма го и когато искам да проверя какво умее с меча и копието. Няма го никъде, госпожо, освен до твоята дъщеря, където все го намирам за своя най-голяма досада.

Диса вдигна рамене досущ като Адисла преди малко.

— Не мога да й нареждам с кого да се вижда и с кого — не. Бездруго нищо няма да излезе от това, князът вече е сгоден, нали?

— Не по моя воля — вметна Вали.

Браги го изгледа така, както сигурно се бе пулил срещу двайсетия враг, изпречил се между него и кораба.

— Сгоден е за дъщерята на Двубрадия — натърти Диса, сякаш това изчерпваше спора.

— И нежеланието ми да се оженя за нея май е съвсем мъничко препятствие пред сватбата — пак се намеси Вали.

— Не мъничко, а никакво — сопна се Браги. — Госпожо… Майко Диса, тези закачки между дъщеря ти и княза трябва да престанат.

Диса само разпери ръце.

— Какво очакваш от мен? Той идва тук от малък.

— Но вече не е малък. Можеш ли да си представиш как ще се почувства кралят, ако нещо се случи накрая?

— Никога не ме е докосвал! — изфуча Адисла.

— Но не и защото не му се е искало — възрази Браги. — Чуй ме, госпожо — забрани им да се срещат. Ако не го направиш, ще убедя краля да ти заповяда.

Диса се намръщи.

— На краля дължа само част от доходите си и участието на синовете ми във войните. Не съм от неговите положили клетва бойци, та да ми заповядва какво да правя. Изобщо не го засяга кого избираме за приятел.

— Кралят може да се намесва във всичко.

Диса прибра и последните билки от покрива и избърса длан в престилката си.

— Не е вярно. По закон не може да се бърка в делата на свободни хора. Няма да ми нарежда кои да бъдат приятелите на моите деца.

— Не си говорим за деца, госпожо. Вали е мъж, преживял тринайсет лета, и може скоро също да стане крал.

— Значи тогава никой няма да му заповядва, нали? — присмехулно го погледна Диса.

Браги изръмжа, взе си оръжията и тръгна надолу по склона.

Остаряващият мъж беше смешен в очите на Вали, но щеше да се радва, че е до него само след седмица, когато тръгна на първия си набег.