М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (57)

57.
Разкази на пътешественици

От три дни ловците вървяха в гората и търсеха вълците. Знаеха си, че има нова глутница в околността. Бяха убити няколко овце, дори един стар кон. Взеха лъковете и примамките си и навлязоха между дърветата, взираха се за следи от животните. Не откриха нищо и вече мислеха, че само са си загубили времето.

Когато дългият летен здрач се спусна над дърветата и луната увисна пълна в небето, един пътник дойде на поляната и помоли да седне до техния огън. Мъжът беше със странна външност — висок и блед, косата му стърчеше и беше почти неестествено червена. Носеше обаче мях с медовина и те му позволиха да хапне с тях срещу няколко пълни чаши.

Странникът беше приятен и забавен събеседник, но с наближаването на кратката нощ разговорът стигна до религията.

— Виждам, че сте от новата вяра — каза пътникът и посочи кръста, който един ловец носеше на шията си.

— Ние сме от хората на Христос — потвърди друг ловец. — Аз пък виждам, че ти си от старата вяра.

— Харесва ми да имам колкото се може повече богове в отплата за вярата си. Струва ми се, че всички господари на Асгард накуп са по-добра сделка от вашите пожертвования за един-единствен бог от изтока.

Мъжете се разсмяха.

— Има места из тези земи, където можеш да се простиш с езика си за такива приказки — подхвърли някой.

— Да, кроткият и милостив бог май изпада в бяс, ако му застанеш на пътя, а?

— Не е грях да защитиш словото Христово — натърти друг ловец.

— Дори когато самото слово ти казва, че такава защита също е грях, нали? — отбеляза пътникът. — Наскоро ли се покръстихте, или сте родени в тази вяра?

— По това време преди пет лета още пълзях по корем пред идоли, но ми показаха пътя към божията милост — обясни първият ловец.

— И защо се промени? — полюбопитства странникът.

— Бях роб и църквата плати за свободата ми. Християни не бива да са роби на езичници. Така казва светият отец.

— Ами ти?

— И с мен стана същото — отговори вторият ловец.

— Но не и с мен — обади се третият, който беше и по-мълчалив, и по-схватлив.

— А какво се случи?

— За мен старите богове бяха свирепи, а новият предлагаше по-човечен път. Толкова обича света, че изпратил единствения си син да умре за нашите грехове. Казах си, че е хубава история как се въплътил в човек.

— С Тор няма да видиш такива неща, нали? — вметна първият ловец.

— За Тор не знам — сви рамене пътникът, — но е всеизвестно, че старите богове често са се въплъщавали в хора.

— Как тъй?

— Не сте ли чували историите? Как боговете могат да откъснат косъм и да го превърнат в човек, как въплъщенията им забравят божествения си произход и живеят като обикновени люде. Мисля, че е по-голямо изпитание да си бог, без да го знаеш, вместо да си уверен в своята божественост като Христос.

— Разкажи ни една от тези истории — помоли първият ловец. — В настроение съм за приказки и сме далече от свещениците, тъй че няма нищо лошо в това.

И странникът им разказа как на стария безумен бог Один му се присънило един ден, че е вещица в земния свят. Но божествените сънища не са като човешките — придобиват плът. Вещицата постигнала могъщество в магията и богът завидял ревниво на земното си въплъщение. Затова я поръсил с пророчески видения, все едно хвърлил семена в нива. После и великият бог Локи сънувал прекрасна робиня, която опряла нажежено желязо в своето лице напук на собственика си. Локи се влюбил в съня си и дошъл на земята да зачене две деца с нея. Едното било вълкът Фенрис, който ще изяде боговете в последния ден. Другото било просто човек. Поднесъл ги в дар на един крал и на вещицата. Но дар от Локи не е никакъв дар. Вълкът изял своя брат и вещицата, преди кралят да го убие с предсмъртния си удар, както вълкът ще убие Один в последния ден и също ще бъде убит. Затова казват, че Локи и децата му са едновременно врагове и помощници на Один — те изглаждат пътя към предопределението му, макар че то е смърт.

— На боговете им харесва — добави странникът — да виждат как историите за тяхната съдба се сбъдват и в земния свят. Вълкът и Один са се борили през отминалите векове, ще се борят и в идните. Лесно е да видиш къде се случва, ако знаеш как да гледаш.

— Значи според теб Юда е бил помощник на Христос?

— Казват, че Юда помогнал на Исус да умре за човешките грехове. Ако не е била такава волята Божия, не би се случило, нали?

— Такава е била волята на дявола, който извършил това чрез Юда — възрази първият ловец.

— Дяволът е искал всички грехове да бъдат опростени? — учуди се странникът. — Твърде странен дявол ще да е той.

Мъжете пак прихнаха.

— Ние сме по-големи късметлии от тебе, приятелю — подхвърли някой от тях. — Трябва само да слушаме какво ни казват свещениците, а не да размишляваме.

— Ако Бог ни прати тези вълци, стига ни — заяви първият ловец.

— Да бяхте помолили Локи — предложи им странникът. — Той праща вълците.

— Не се молим на идоли, господине.

— Не се молите — кимна пътникът. — Ами тогава на своя бог се помолете Локи да не ви прати вълк, ако сте си извлекли поука от историята за краля и вещицата.

— Ще минем и без такъв вълк — съгласи се първият ловец.

Седяха до огъня, пиха и разговаряха до късно. Странникът познаваше добре гората и им каза за пещера на един ден път западно от това място.

— Известна е като вълче леговище и макар че ловци често избиват животните, винаги други отиват там.

— Ще отидем да я видим, господине.

Пътникът си бе тръгнал, когато ловците се събудиха сутринта. Нямаха по-добра възможност от онази, която им предложи. Свечери се, докато стигнат до пещерите, разположени в малка скала на стотина крачки от реката и пет човешки ръста над нея.

Ловците огледаха мястото и бяха доволни, че намериха вълчи изпражнения и оскъдни следи от гощавките на зверовете. Разположиха бивака си наблизо, защото бяха сигурни, че вълците търсят дивеч някъде. Знаеха, че животните няма да се върнат, докато има хора край леговището. Въпреки това на другия ден решиха да си опитат късмета в пещерите. В ясното утро луната още се виждаше в небето.

Изкачиха се до входа на най-голямата пещера. Първият ловец взе камък от земята и го метна вътре, другите двама чакаха, готови да стрелят с лъковете. Чу се шум от пещерата, но никой от двамата не пусна стрела в мрака. Може би някой пътник бе преспал вътре, а като добри християни не искаха да се омърсят с убийство. Първият пак хвърли камък. Чу се тътрене и ловецът зърна за миг нещо по-бледо от който и да е вълк. Да не беше прасе?

— Господарю вълк, излез, излез, където и да си!

Нищо не помръдваше. Ловецът пристъпи по-наблизо и очите му се нагодиха към тъмнината. Ахна, когато видя какво има в пещерата. Не вълк или прасе, а момче на около шест години, с гъста тъмна коса. То беше в окаяно състояние, слабо и мръсно, очите изглеждаха прекалено големи за главата му.

— Там има момче! — подвикна ловецът през рамо.

Извади ябълка от торбата си. Момчето отстъпи навътре.

— За тебе е, вземи я.

Момчето не шавна.

— Тогава аз ще я изям. Виж.

Ловецът захапа ябълката, но момчето се свря още по-навътре.

Ловците бяха прости хора, но не и безчувствени. Разбираха, че няма да спечелят бързо доверието на момчето. Като християни бяха убедени, че е техен дълг да му помогнат. Притчата за добрия самарянин им бе набита в главите само преди две недели. Решиха да чакат, докато момчето свикне с тях. Споразумяха се да се държат все едно е плашливо животинче. Останаха на мястото, без да доближават прекалено, ловяха птици и дребен дивеч, готвеха месото и оставяха храна и вода пред пещерата. Не можеха да проумеят как момчето е оцеляло. Знаеше се, че езичници изоставят болнави деца в гората, но това момче се бе оказало доста кораво.

Постепенно предпазливостта му отслабваше и ловците успяха да го доближат. Луната се смали до тънък сърп по времето, когато то хвана протегнатата му ръка. Ловците решиха, че е най-добре да го заведат в своето село и да го поверят на свещеника.

Вървяха четири дни, докато излязат от гората. Момчето беше плашещо неспокойно нощем, мяташе настрана одеялото, което ловците му дадоха, чешеше се и виеше насън. По-схватливият ловец съжаляваше детето. Пресегна се да го погали по косата. Момчето изведнъж сграбчи ръката му. Ловецът виждаше, че то сънува, но очите му бяха широко отворени и гледаха лунния сърп.

— Адисла — промълви то, — аз ще те намеря.