М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (50)

50.
Сама

Ами ако няма въздух? Ами ако не стигне до никъде?

Адисла се издърпваше по въжето все по-трескаво, без да вижда нищо. Тунелът от дъното на вира беше дълъг, тъмен и запълнен с вода, а тя вече навлезе толкова навътре, че не можеше да се върне. Дърпаше колкото сили имаше, едната ръка пред другата и отново, и отново, едва потискаше паниката. Таванът на тунела беше от гладка скала, но тя непрекъснато си удряше главата и неволно опираше брадичка в гърдите си, за да поемат раменете й сблъсъка.

Бореше се с желанието да вдиша или да се откаже, да блъска от яд с юмрук по скалата и да прахосва силите си. Въздух облъхна лицето й и тя го загълта жадно. Пак не виждаше нищо, но изпълзя върху неравния, осеян с дупки под на пещера. Подпря се да седне и усети нещо между пръстите си, студено като есенна трева.

— Има ли някой?

Мъртвият въздух на пещерата сякаш лепнеше по кожата й. Мъртъв въздух — тъкмо така миришеше. Лъхаше на гнилоч. Адисла се овладя и посегна към торбичката на кръста си. В нея бяха кремъците, огнивото и праханта, които Фейлег взе от острова. Нямаше полза от подгизналата прахан, но огнивото свърши работа. Зачатка по кремъка и труповете се появиха, разпадащите се лица изскочиха от мрака. В ужасния миг на проблясъка тя вида три мъртви момчета. Не бе докоснала трева, а коса. Адисла се помоли на Фрея. Почти се зарадва на мрака и се сви до стената.

Чакаше Фейлег да дойде, свила колене до гърдите си. Но Фейлег не се появяваше. Тя се надяваше, че като се гмурне първа, ще го насърчи. Сбърка ли? Застави се да слуша дишането си, за да се увери, че времето наистина минава и вечността в ума й не е по-дълга от няколко удара на сърцето. А Фейлег го нямаше.

Насили се да разсъди какво да прави. Реши да се върне на повърхността. Напипа въжето и се приготви за припряното дърпане през тунела. Внушаваше си, че този път ще бъде по-лесно, защото знаеше дължината на пътя. Хвана въжето и го дръпна. Да, беше закрепено и в другия край. Можеше да се изтегли навън. Тогава помисли и за Вали, омагьосан и изоставен в онази яма. Ако Фейлег не можеше да влезе по тунела, как да е сигурна, че ще намерят друг вход към пещерите на вещиците?

Хрумна й нещо страшно. Ами ако Фейлег се е удавил? Няма ли да се натъкне на трупа му, препречил пътя навън? Трепереща и уплашена, тя пак се принуди да мисли. Това беше Тролската стена и вещиците бяха погубили безброй герои. Как да е сигурна, че и Фейлег не е станал една от жертвите им? Заради Вали трябваше да продължи без него.

Събра смелост и претърси труповете на момчетата с надеждата да намери лампа. Откри само амулети по вратовете им. Взе един. Не бе помогнал на детето, но защо да не помогне на нея? Докато пълзеше около момчетата, си поряза коленете. Все едно, трябваше да свикне с това. Когато се увери, че труповете останаха зад нея, пак удари кремъка. Мимолетният сноп от искри й показа коридор надолу. Светна още веднъж, за да провери пътя. Така можеше поне да знае дали отпред има нисък таван или пропаст. Продължи предпазливо до стената, напипваше пътя с пръсти. Напредваше мъчително бавно.

Надяваше се все пак да намери Фейлег. Той й каза, че имал голямо богатство някъде по хълмовете. Фейлег беше наивен и му липсваше лукавство, за да излъже за подобно нещо. Адисла можеше да използва съкровището, за да се спазари с вещиците да върнат човешкия облик на Вали. Щеше да им даде думата си, че ще донесе съкровището. Но колко струваше думата на една жена? Фейлег можеше да й бъде полезен и в това — по-охотно биха приели клетвата на воин.

Опитваше се да потисне скритите по-дълбоко мисли. Откакто се помнеше, обичаше само Вали. Сега се страхуваше до полуда от него, а Фейлег с честността и добротата си й даваше шанс да живее простичко далече от делата на крале и магьосници. Любовта на Адисла към Вали погълна нея, Фейлег, майка й и всичко, което докоснеше. Ако не беше тази любов, датчаните нямаше да нападнат страната им, за да я отведат, нейната майка щеше да е жива, малкият Мани също. Но не можеше да изостави княза, каквото ще да става.

Терзанията на сърцето подхождат на слънцето и простора. В тунелите на Тролската стена си имаше по-неотложни грижи. Адисла за пръв път попадаше в такава тъма. Беше като звяр, който я задушаваше бавно. Кремъкът беше дребно трънче, с което го боцкаше в корема и за миг го отпъждаше, преди мъртвешката му тежест да я налегне отново.

Как да призове вещица? Какво да й каже? Не знаеше. Първо се нуждаеше от светлина. Напипа различни неща, захвърлени по пода. Непременно щеше да намери и лампа. Немислимо беше мъртвите деца, на които се натъкна, да са прекарали целия си живот в мрак.

Тътреше се упорито, пръстите й изтръпнаха от чаткането на огнивото и кремъка. Към края на един процеп таванът и подът се събраха в тесен прорез между камъните. Удари кремъка и малко остана да го изтърве стресната.

Не забеляза пещерата, висящите под тавана бели каменни копия, нито гънките в скалата, откъдето сякаш надничаха мъртви вещици. Видя само сияещото злато, натрупано до тавана, великолепно като празничен огън. Чаткаше с огнивото отново и отново, сред мечовете, ризниците, бокалите и блюдата, скъпоценните камъни и монетите — дарове на двайсет поколения изтерзани от кошмари крале — тя зърна нещо несравнимо по-ценно. Лампа с рибено масло.

Отворът на нейния тунел се намираше високо над пода и тя проумя веднага, че ако слезе, няма връщане назад. Адисла се дръпна, обърна се с краката напред и се пусна да падне в чернотата. Болка прониза единия й крак и викът й се върна с ехото. Бе изкълчила глезена на ранения крак. Още докато го опипваше, усети как се подува. Но това нямаше значение. Нуждаеше се от светлина. Пропълзя до лампата. Стисна я и разтръска. Пълна бе почти догоре. Заудря по кремъка и след пет-шест опита откри нещо, което би се запалило. Вехто наметало от плътен плат, какъвто не бе докосвала досега. Намери ръба, измъкна малко нишки и удари с огнивото. Адисла бе палила огнището в дома си хиляди пъти, но сега й се струваше непосилно. Докато се разгори мъничко пламъче, пръстите й се разкървавиха. Но скоро лампата светна и тя се вторачи в смайващото съкровище на кралицата на вещиците.

Мракът отстъпи, но страховете й не се уталожиха, само се промениха. Преди тунелите сякаш бяха пълни с невидими очи и гладни усти. А в тишината на огромната пещера започна да се плаши, че е сама. Адисла осъзна, че като нищо може да умре в тези пещери и заради вещиците, и без тях. В известен смисъл самотата се оказа най-лошото чудовище. Златото беше скъпоценно, но и безполезно. Не ставаше нито за ядене, нито за пиене, само блестеше като мълчалив присмех.

Болката в глезена се засилваше. Изкълчен ли беше, счупен ли?

Чу далечен шум, раздвижване като от нечий дъх, но много по-силно. Каза си, че е от вятъра, ала въздухът оставаше неподвижен. Искаше да угаси светлината и да се скрие, но знаеше, че вече е избрала да срещне каквото имаше в тези тунели. Отново този шум. Гърлото й пресъхна, бореше се със себе си да не угаси лампата.

Кожата й настръхна, разтресе се. Пламъчето подскачаше ли, или само й се привиждаше? Уплахата я сграбчи. Адисла понечи да се изправи, но бе забравила за глезена си. Изпищя и тупна на колене, за малко не изтърва лампата. Пламъчето щеше да угасне. Тя се насили да я стисне здраво и да я вдигне високо, за да огледа.

Над нея стоеше страховито дете, хилаво и мръсно, с лице на жена и очи на удавник.

А после Адисла се успокои. Осъзна, че не е видяла добре господарката в този мрак. Пред нея беше не някаква оръфана пещерна твар, а кралица. Господарката протегна ръка и благата й усмивка заличи болката, мъката по Вали, копнежа да намери Фейлег. Всичко щеше да се оправи. Господарката се бе подлагала на страдания, недостъпни за въображението й, затова можеше да понесе всичко преживяно от Адисла и да го отмие от душата й. Господарката носеше чудесна роба от тъкан със златни нишки. На шията й сияеше красива огърлица, а сапфирите в короната блестяха като лед под слънце. Дори тъмата сякаш се отдръпваше от тази прелестна жена.

— Нуждая се от тебе, за да помогнеш на моя Вали — промълви Адисла.

Господарката се усмихна и Адисла разбра, че тя вече знаеше и правеше каквото е нужно, за да го освободи. Държанието на господарката я уверяваше, че Вали вече идва да се срещнат и скоро всичко ще бъде наред. Тя имаше огромно могъщество и можеше да премахне всяко заклинание, наложено на Вали.

Да, всичко щеше да бъде наред. Господарката бе надникнала в ума й и прати умиротворяващо видение — Адисла беше в огряно от слънце стопанство, децата около нея бягаха с кикот от стария Браги, който се преструваше на мечок. Имаше и още някой, не различаваше дали е Вали или Фейлег, но се чувстваше обичаща и обичана сред най-милите за нея хора на този свят. Господарката показа това бъдеще и Адисла й беше благодарна.

Тя хвана ръката на вещицата и Гулвейг я поведе към долните пещери.