М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (52)

52.
Крал и кралица

Аутун си мислеше, че мракът не е същият като миналия път. По пътя към пещерите от задната страна на планината неговата спътница взе огниво, кремък и прахан заедно с голям вързоп къси свещи, които бяха скрити в дупка под камък. Докато се спускаха, палеше свещите една от друга. Но една угасна изведнъж и тъмата не го притискаше отвсякъде, нито кипеше от враждебност и зли помисли.

Жената го подготви посвоему, преди да слязат в пещерите. Свали от шията си кожената връв с камъчето, на което беше надраскана вълча глава. Върза връвта на неговата шия.

— За късмет ли? — попита той.

— Смърт — отговори тя.

Аутун не се почувства различен, а и доколкото виждаше, камъчето беше съвсем обикновено.

Чак не му се вярваше, че този вход към пещерите на вещиците може да бъде намерен толкова лесно. Все едно беше обозначен — тесен отвор в планинския склон, отличаващ се по оставените отпред приношения. Тунелът имаше формата на лъжица с дълга дръжка, накрая се разширяваше в голяма кухина. В истинските пещери се влизаше през тавана на тунела, трябваше да натрупат плоски камъни един върху друг и да смъкнат въже с помощта на пръчка. Процепът в тавана не се набиваше на очи, но Аутун не би разчитал входът да остане скрит за дълго, ако бе избрал пещерите за свое убежище. Една сполучлива догадка на любопитен воин стигаше врагът да нахълта вътре. Защо се бе катерил по Тролската стена, щом го имаше и този вход от другата й страна?

Аутун не знаеше дали не се напъхва в клопка. Напомни си, че идващите в пещерите не биха могли да видят нищо, което вещиците не са искали да видят. Нима те го пускаха да влезе? Той бе огледал даровете, които никой не прибираше — шишета и гърнета, останали недокоснати. Дали вещиците бяха в пещерите?

Не се плашеше. Уверен в скорошната си смърт и готов да я посрещне, Аутун не бе оставил място за страха. Труповете на момчетата, изгризаните от плъхове тела на момичетата, подутата плът на удавените жени и почернелите гниещи лица на обесените само му напомняха потискащо на колко хора е отредил подобна участ.

Но с формата на тунелите не му беше толкова лесно. Аутун не се боеше от смъртта, но нямаше желание да се задуши, докато собствените му ръце притискат носа и устата в теснотията. Някои тунели бяха малко по-широки от главата му и трябваше да пълзи и да се провира. Започваше да разбира защо този вход не е така недостъпен като онези откъм Тролската стена. Всеки враг ставаше твърде уязвим тук. Боецът не може да се сражава, когато ръцете му са приклещени пред главата. Пътят беше лесен на някои места, но и много коварен, дори без вещиците да запълват тунелите с кошмарите си.

Докато се спускаше, у него крепнеше увереността, че вещиците са мъртви. Иначе как би запазил разсъдъка си толкова дълго? Какво ги бе убило? Седнаха да отдъхнат в светлината на свещта до подземен вир. Таванът се отразяваше и превръщаше водната повърхност в трепкащ златен диск. Аутун погледна Сайтада. Тази жена вещица ли бе станала? На тях ли служеше сега? Дали го доведе тук да убие онова, което бе причинило толкова много смърт из тунелите? Прогони тези мисли, бяха неуместни. Ще прави каквото се налага. Както винаги ще действа и ще убива, докато не бъде убит. Не искаше още убийства, но стигнеше ли се до схватка, не би се въздържал. Само така можеше да постъпи.

Струваше му се, че са от цял ден в пещерите, когато забеляза меко сияние в тунела. Хвърли поглед към жената и стисна дръжката на меча. Тя завъртя глава, за да го увери, че няма опасност.

Аутун доближи безшумно и осъзна, че светлината е отражение на тяхната свещ в купчина злато. Оръжия, брони, гривни и накити бяха струпани до тавана като в сън на алчен скъперник. Хората говореха, че вещиците събират дарове и плячка от хиляда години. Той прецени, че хилядолетие може би не стига за такова съкровище.

— Колко хора са умрели, докато са опитвали да стигнат до тук? — каза и на себе си, и на жената.

Едва не се засмя. През почти целия си живот би ликувал от находката, би взел колкото може да носи и би се върнал в кралството си прославен. Не и сега. Вече не схващаше какъв смисъл има в богатството. Наричаха скъпоценните камъни „сълзите на Фрея“, защото ги пораждал плачът на богинята. Смяташе това за приказки, с които се запълват зимните вечери. Но сега виждаше, че сълзите и скъпоценностите са тясно свързани.

Опипа ризница и щит. Макар и потъмнели от годините, те бяха добре изработени и запазени. Жената поклати глава. Доколкото я разбра, тя не смяташе, че се нуждае от тези неща в предстоящата битка. Но надделя прозорливостта или простото желание да умре, както е живял — в пълно снаряжение. Въпреки размишленията в самота и кошмарните угризения някои прости воински навици оставаха. Когато не знаеше какво да очаква, щеше да се възползва от всяко предимство. Сложи си ризница, намери позлатен стоманен шлем по мярка и взе превъзходен щит, украсен не с вълк, а с гарван. Знакът на Один.

Сайтада остави свещта на пода и седна на най-удобния камък да го гледа как се приготвя. Изрече тихо все същата дума:

— Смърт.

Нещо помръдна до тунела. Мечът на Аутун изскочи от ножницата, светлината преливаше по острието. Друго движение пред тунел отляво. После тя се озова пред него само на три крачки. Момиче, съсухрено и измършавяло дете в дълга и окървавена бяла риза. Държеше пречупена дръжка на копие, краят й бе обгорен в пламък, за да се превърне в дълга и зловеща дървена игла.

Аутун бе виждал лицето й само два пъти, и то за броени мигове. Въпреки това я позна. Тя беше по-слаба, по-луда, по-изгладняла и по-пребледняла, но той я позна. Огърлицата на шията й пламтеше във всички багри на войната. Пред него беше кралицата на вещиците.

— Господарке? — промълви Аутун.

Сайтада посочи детето и каза:

— Смърт.

Свещта угасна. Дълбоко в пещерите се разнесе шум. Отзова се тялото на Аутун, а не умът му, кожата му се сгърчи по шията и ръцете, устата му пресъхна, а сърцето се разтуптя. Страхът, въплътен в звук — вълчи вой.

Вещицата проговори с отпаднал и дрезгав глас:

— Один?

Сайтада зачатка с огнивото и Аутун видя, че кралицата е изчезнала. Сайтада удряше кремъка, но не можеше да запали праханта.

— Один?

В третия дъжд от искри вещицата го връхлетя и насочи копието към главата му, но той го хвана със свободната си ръка. В тези детски ръце нямаше сила. Аутун заби дръжката в окото на вещицата. Тя изпищя и пак стана тъмно.

Той не разбираше защо й щукна да го нападне така. Нали можеше да свари мозъка на човек, намиращ се на пет дни път от нея, защо реши да се бие с него? Сети се за амулета на шията си. Нали амулетите бяха тъкмо за това — да пазят от магии.

— Дай ми светлина, момиче! Удряй с огнивото!

Тогава нещо го блъсна като лавина.