Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Върколаци срещу богове (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wolfsangel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2021)

Издание:

Автор: М. Д. Лаклън

Заглавие: Капан за върколаци

Преводач: Владимир Зарков

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: „Полографюг“ — Хасково

Излязла от печат: 16.01.2012 г.

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-277-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8434

История

  1. — Добавяне

41.
Върколак

Вали се изгуби окончателно. Барабаните вече не го зовяха. И сега ги чуваше в ума си, но нямаше желание да върви към тях. Ритъмът им бе станал още по-настойчив. Искаше от него да пристъпи напред в самия себе си, да се превърне в това, което би могъл да бъде. Пренебрегваше ги с лекота. Той бе убил някакви същества и си спомняше, че това му помогна да израсне. Барабаните загубиха силата си. Да, той пристъпяше напред, но подтикван от собствена магия, неотклонна в принудата си като прилив.

Тялото му кипеше от жизненост, а съзнанието се свиваше. Не му беше лесно да доведе докрай никакво разсъждение. Спомени и образи от живота му се появяваха и изчезваха като сенки на облаци по планински склон. Момчешки свежа жажда за действие напираше у него, но все не успяваше да проумее какво иска да прави. Не мигваше по много дни и му се струваше, че не се побира в кожата си. Случваше се сърцето му да се разбърза без причина и тогава се боеше да не умре, после го спохождаше ухилено спокойствие и необяснимо задоволство от себе си.

Гледаше тялото си и го намираше чудесно. Пръстите и китките — големи и силни, мускулите — огромни и изпъкнали, а зъбите си представяше като сияещи ножове.

Още съзнаваше, че е забравил твърде много неща. Не помнеше как попадна в пещерата. За миг-два осъзнаваше защо е важно да научи как се озова гол под земята, далече от всичко познато, после намерението се изплъзваше заедно с любопитството за собственото му състояние. Но не се затрудняваше да помни наситения вкус на месото, което се движи, а после застива, вкуса на плячката, дала му своята сила. И докато дъвчеше плътта на своите жертви, поглъщаше и спомените или по-скоро чувствата и представите им.

Вали си поигра с няколко камъка на пода в пещерата, чукаше ги един в друг като дете. Седеше и с безкрайно търпение гледаше как падат снежинките, все едно някоя жена чакаше нейният ловец да се завърне у дома. Представяше си мъжа, когото издебна в долината, виждаше непохватните от уплахата ръце да слагат стрела на тетивата. Споменът за страха на стрелеца беше превъзходен, наслаждаваше му се като на миризма на току-що изпечен хляб.

Когато заспиваше, винаги сънуваше Адисла, но винаги го имаше и вълка. Той беше свързан болезнено, въжетата се впиваха в плътта, а ужасният меч задържаше устата отворена. Спохождаше го необичайно чувство, каквото може да се изпита само насън, но избледнява със светлината на утрото. Сънуваше вълка, но все му се струваше, че и вълкът го сънува. Представяше си, че не съществува извън съзнанието на бога, а границата между самия него и вълка е незначителна дреболия пред споделянето на болката. Преживяваше като свое усещането за задушаващи окови, което изведнъж се превръщаше в облекчение и покой. А когато се събуждаше, крайниците му бяха по-дълги, зъбите — по-големи.

Не знаеше дали лежа в тази пещера седмици или месеци, но беше студено, когато настъпи прояснението в миг, уравновесил ситост и глад.

Излезе и се огледа. Валеше сняг, небето надвисваше ниско и светлината беше мъждива. Здрачаваше се. Въздухът беше богат на миризми. Отвъд хълмовете зад него бродеше мечка, закъсняла със зимния сън. В равнината се събираха хора. На голямо разстояние напред беше морето, лилаво-синьо, а в него имаше остров. Надушваше в равнината мъже, които отиваха към острова. Миризмата им на пот и мръсотия стигаше силна до него и подмамваше. С тях вървяха елени и той позна по миризмите, че са скопени.

В застиналия въздух се разнесоха гласове. Той се ослуша. Три ясно различими пулса в далечината — един животински, два човешки. Вече ги виждаше. Мъж и младеж подкарваха елен, който дърпаше шейна с вързоп храна и барабан в нея.

Огледаха отдолу пещерата, но не го забелязаха. Очевидно преценяваха дали да спрат за отдих и да се подслонят вътре, защото заваля по-силно. Разгоря се спор, единият сочеше нататък по пътеката, другият към пещерата. Вали позна, че бързат за някъде и се питат дали ще стигнат до целта преди настъпването на нощта във все по-лошото време. Мъжът обърна длан нагоре, за да усети снежинките. Поклати глава и пътниците поеха нагоре по склона.

Вали се свря в самото дъно на пещерата. Устата му се напълни със слюнка, усещаше ръцете и краката си силни и гъвкави. Мъжете спряха пред входа. Изсвистя камък, после и втори. Проверяваха за диви животни. Чуваше ги да си говорят. Надникна от тъмното си скривалище — те оглеждаха нещо на пода. Мъжът го разтри с пръсти и се огледа към младежа. Сви рамене и се изправи. Вали видя, че има копие. Мъжът се взря напрегнато във вътрешността на пещерата, взе още един камък и го метна близо до Вали.

Закънтя рев. Сърцето на Вали се разтуптя, мускулите му се свиха, главата му се замая. Младежът отскочи с вик, но мъжът се разкикоти. Той се бе престорил на мечка. Шегата като че уталожи страха и те накладоха огън, после доведоха елена. Животното не искаше да влезе в пещерата, накрая го вързаха до входа.

Миризмата на огън успокои Вали, проникна в съзнанието по-дълбоко от всяко друго ухание. Този дим сякаш беше различен и той усещаше, че дървото е било силно, корените му са всмуквали вода от подземен поток и не е било отсечено, а само са събрали паднали от него клони.

Вали мислеше за Адисла. Само тя все още го задържаше да не се предаде на звяра в себе си. Ако я намереше, може би щеше да се почувства по-добре. Досещаше се, че е поразен от нещо като болест. Не искаше обаче да се изцели, не искаше да стане отново какъвто е бил. Просто искаше да е добре, да се отърве от тягостното чувство, че не е на мястото си, че е вързан. Това беше любов, подобна на глад, остра и себична.

Мъжете готвеха, но собствените им миризми привличаха Вали много по-силно. Потта, слюнката, жлезите по кожата бяха като тих, но съскащ от напрежение зов за убийство. Изведнъж го заля вълна от отвращение, гадеше му се от тези мисли.

Пътниците бяха уморени, сгряха се край огъня. И двамата заспаха седнали, навлечени с кожените дрехи. Вали се промъкна безшумно. Изненада се, че бяха толкова дребни. В светлината при сняг зрението губи дълбочината си и нямаше как да познае размерите им отдалече. Но тези мъже бяха същински джуджета, сякаш излезли от детска приказка. Ако мъжът се изправеше, нямаше да му стигне и до кръста. Еленът започна да пристъпва уплашено. И той беше дребосък, макар и напълно зрял, с разклонени рога. Не бе виждал толкова малък елен. Дори входът на пещерата се бе смалил. Когато Вали влезе, не би успял да пипне тавана, ако ще и да застане на пръсти. Сега трябваше да навежда глава, за да стои прав. Сигурен беше, че някой е направил странно заклинание за смаляване на всичко наоколо.

И той седна до огъня да се стопли. Мислите се блъскаха в главата му. Мислеше за Диса, огнището в нейния дом, зимните вечери до Адисла. Мислеше за кръв, за вкуса на убийството. Мислеше за Браги, хванал ръката му на кораба и казал, че всичко ще бъде наред. Мислеше за опустошението на своята ярост, за окървавените мъртъвци.

Взираше се в спящите хора и желанието да убие напираше. Но нещо го възпираше, все едно призракът на предишния Вали витаеше из онова, в което се превърна, дърпаше го назад от неизбежното. Огънят беше топъл и благоуханен, Вали легна. Спеше и сънуваше, че е той, че е мъж, влюбен в жена, за когото това е достатъчно.

 

 

Крясък. Светлина. Едното дребно човече врещеше, другото държеше копие. За Вали движенията им бяха твърде мудни и тромави. Мъжът метна копието. Вали просто се дръпна.

Миризмата на техния ужас го обля, предизвикваше го да нападне, но той се бореше с желанието. Още помнеше съня за онзи, който беше… и отново можеше да бъде. Опита се да им каже, че не бива да се страхуват, но се стъписа. Ниско ръмжене заехтя в пещерата, подобно на гръмотевици из хълмовете. Осъзна, че самият той ръмжи.

Младежът пълзеше на колене и длани, за да се промъкне към входа. А мъжът взе камък, за да го хвърли.

„Убий сто от тях заради мен.“ Думите на Адисла бяха сурови, но той долови ехото на истинския им смисъл: „Върни се. Бъди с мен отново“. Споменът задуши гнева му и той се вцепени. Момчето се изсули покрай него, викаше пронизително на мъжа да направи същото. Мъжът го послуша, хвърли се към пощурелия елен.

Хората освободиха буйстващото животно и хукнаха, едва не се претърколиха по склона в припряността си. Вали седна задъхан пред пещерата и се загледа в мъжете, които бягаха в равнината към брега. Вече не валеше, но още се виждаше трудно надалече.

Чувстваше се разтърсен. Справи се с непреодолимата жажда да убива, победи болестта или магията, поразила ума му. Имаше обратен път към Адисла.

Двамата бегълци спряха. Озърнаха се към него и видяха, че не ги е подгонил. Стояха и разговаряха. Вали скоро усети, че пак спорят, долови потреса им с ветреца. Единият тръгна към морето и острова, другият извика нещо и хвана елена. Взе приличащ на широко блюдо предмет от дисагите, пусна животното и закрачи обратно.

Вали не изпитваше нищо, вторачен в него, както не го вълнуваха небето или морето. Мъжът го доближаваше бавно. Биеше барабан. Не със същия ритъм, който доведе Вали тук и изчезна при пещерата. Ударите бяха по-бавни и насечени, съпроводени с гърлен напев. Вали надуши и страх, и възбуда. Мъжът спря в подножието на осеяния с камънаци склон под пещерата. Впи поглед във Вали, заудря силно по барабана и започна да маха с ръце към него.

Това не означаваше нищо за Вали, който се вглъби в себе си, за да държи плътно затворена вратата към кланицата на своите мисли. Знаеше какво иска да направи — да изяде онзи глупак долу, после да догони спътника му и да направи същото с него. Но нямаше да го стори. Защо пък не? Забрави причината, само помнеше, че е важно да се въздържи. Чуваше сърцето на мъжа с барабана, усещаше кръвта в тялото му, почти вкусваше присъствието му във въздуха.

Дъхът на мъжа се сгорещи от вълнението, кожата му се покри с уханието на страха. Ударите ускоряваха трескаво, той блъсна тежко по барабана за последен път, метна костената палка на земята пред Вали и се ококори в предизвикателно очакване. После изражението му се промени. Заклинанието се оказа безполезно. Вали, повече вълк, отколкото човек, изтръгна сърцето му.