М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (18)

18.
Набегът

Вали се събуди сякаш беше на заскрибуцал по пясъка кораб. В първия миг се почуди къде е, но веднага си спомни — в залата на Двубрадия. Езикът му беше надебелял, главата му тежеше. Имаше нужда да повърне, и то веднага. Огледа се. Навсякъде оклюмали хора по скамейките, някои още с чаши в ръцете. Искаше да се изпикае, да повърне, да направи нещо, за да се отърве от тягостното бръмчене в главата.

— Искаш ли пиво, господарю?

Браги му подаваше пълен рог. Още будуваше и пиеше, макар че всички наоколо се бяха свлекли.

— Следващото ми пиене ще е чак във Валхала — промърмори Вали.

Призля му само от вида на напитката. Затътри крака към изхода и се повлече надолу към пристанището, където се облекчи.

Навън припичаше. Струваше му се, че изпълзялото нависоко слънце ще свари главата му. Искаше да се охлади, нагази навътре и легна по гръб във водата. Това му помогна и докато изджапа от морето, вече се чувстваше по-добре. По брега нямаше никого. Отиде при кладенеца, извади кофата, пи и изля водата върху себе си. Озърна се към човека вълк. Имаше опънато парче плат над него, за да го пази от слънцето. Кому ли бе хрумнало да направи това? Някой спеше на земята зад пленника, завит презглава с наметало. Гурелясали и пълни с влага, очите на Вали не виждаха добре, а и изтерзаният му мозък не можеше да мисли за нищо, освен за жаждата.

Пи още вода и се зазяпа към морето. На хоризонта нещо сивееше. Отначало не разбра какво означава гледката. Разтърка си очите. Огладняваше и реши да се върне в залата, за да потърси остатъци от снощното пиршество.

И тогава се досети. Онова петно беше дим. От огън на кораб. Дългите бойни кораби носеха каменен баласт, за да са по-устойчиви във водата. А на камъните можеше да се разпали огън. На хоризонта някой готвеше. Но защо толкова близо до сушата? Ако бяха търговци, можеха да пристигнат бързо и да се харесат на домакините си, като купят храна от тях, също и пиво, с което да преглъщат залците. Вали си спомни за набега срещу манастира. Берсерките си готвеха преди битка, хвърляха в котела своите билки и побъркващи гъби.

— Стига глупости! — скастри се сам.

Но истината го блъсна със силата на юмрук. Разбира се! Щяха да ги нападнат.

Двубрадия бе заминал за срещата на владетелите от тези земи, а с него и шейсетина от най-добрите му бойци. Ако някои от враговете му бяха научили, щяха да знаят, че средището на рода Ригир на практика е беззащитно. Кой бе останал? Селяни, престарели ветерани, жени и деца. Нима можеше да има по-сгоден случай?

Внезапно всичко се намести в ума му. Ето защо се бяха опитали да измъкнат и него. Майка му не е искала набегът да го свари тук. Но защо не бе пратила помощ? Ами защото Аутун още беше господар въпреки лудостта си. Тя можеше да купува зърно, да омъжва дъщерите си и да повика сина си, но воините на Белия вълк се подчиняваха само на него, докато е жив. Без Аутун начело на Ордата тя беше безсилна да помага на приятели или да смазва врагове. Пък и нали Дала, една от сестрите на Вали, бе омъжена за датчанина Ингвар? Тъкмо защото Ордата беше безпомощна, се нуждаеха от съюзи чрез брак, за да се опазят. Докато никой не подозираше за болестта на Аутун, датските крале охотно предлагаха синовете си, защото смятаха, че така си купуват закрила. Всъщност биваха подмамени те да поемат ролята на закрилници. Ала защо Ирса не бе пратила вест на Двубрадия? Защото се опасяваше, че Вали няма да се ожени за дъщеря му. Неговото послание с отказа му да вземе Рагна за жена бе получено в кралския двор на Ордата. Щом Ирса не е била сигурна дали Вали накрая ще се примири с този брак, обмислила е възможността съюзът с Ригир да се разпадне. Кралицата е предпочела съседите й да си имат разправии с други врагове. Ала защо в края на краищата ригирците останаха неподготвени? Защото в пристъп на глупост Вали бе отказал да изпълни дълга си. Тъкмо той бе навлякъл тази беда на Ригир и сега се срамуваше от себе си.

Той нахълта в залата и се разкрещя:

— Ставайте, ставайте! Враговете са тук. Ставайте, ставайте!

В огнището още имаше жарава. Вали избута малко горящи въглени върху блюдо за хляб, събра слама от пода и изтича при триногата на сигналния огън. Цяла вечност мина, докато го разпали.

— По-бързо, по-бързо! Грабвайте оръжията и щитовете, ще се бием!

Браги излезе лениво като човек, решил да огледа земите си в хубавото утро.

— Какво става, господарю?

— Виж там, на хоризонта — има дим. Знам, че са бойни кораби.

— Или пък търговци си пекат риба — невъзмутимо възрази Браги.

— Или ще дойдат при нас, значи ще ядат тук, или ще ни подминат, значи за нищо на света не биха рискували да се издадат пред нашите кораби. Кога си виждал такъв дим?

— Тук не съм, но…

— Кой съм аз?

— Вали, княз на Ордата.

— Чий син съм аз?

— На Аутун, повелителя на битките.

— Тогава покажи почитта си към мен и вдигни всички на оръжие!

Браги сви рамене, но откачи рога от колана си. Едно от достойнствата на стария воин беше навикът му почти винаги да носи бойното си снаряжение. Дори с шлема си не се разделяше през повечето време, но все пак не прекаляваше и не навличаше ризницата. Но щита си можеше да вземе, ако нямаше да ходи надалече.

Браги наду рога трикратно и влезе в залата да ръчка хората. Отначало малцина му повярваха, решиха, че е някаква шега, на Вали ги подкани да се затътрят навън и да видят сигналния огън. С това никой не се шегуваше. Нагоре по хълма някой вече бе запалил втория. Знаеха, че ще има още огньове, призоваващи мъжете от стопанствата да слязат и да бранят брега.

Вали се взираше в силите, с които разполагаше. Около четирийсет мъже, или по-скоро дядовци и момчета. Някои още не бяха изтрезнели. С викове и ритници ги накара да се въоръжат. Мъчени от махмурлук, със зачервени лица, те отвориха сандъци в залата, извадиха оръжия, дебели куртки, две-три ризници и шлемове. В отделен склад имаше щитове и копия. Мъжете залитаха и се препъваха, докато навличаха доспехите, блъскаха се с дрънчене, щом посегнеха към оръжията.

— Платна! — изрева Браги навън.

На дъртака му личеше колко е пиян, но вече бе сложил ризницата и взел две копия — едното здраво и дълго, другото подходящо за хвърляне.

Вали не пожела ризница, макар че му се полагаше. Грабна сеакс, щит и шлем и ги даде на Браги.

— Ще се строите и ще направите стена от щитове на билото на Свински гръб, на пътеката до горичката. Едва ли ще ни заобиколят през гората, поне няма да стане бързо. Ще пазиш това за мен зад стената. Прати петима стрелци в гората и им кажи да не смеят да пуснат и една стрела, докато не заповядам. Нищо да не правят, разбра ли?

— Да, господарю, но дали ще се качат по хълма? Сигурно ще разграбят всичко тук и ще се махнат.

— На корабите има берсерки. Те ще се качат. И аз ще се погрижа да дойдат. Имаме шанс само ако се бием горе. Качете се на хълма и се стройте, но бъдете готови да ме пропуснете през стената.

Браги се бе слисал, когато Вали се върна с пленения човек вълк. А преобразяването му в този ден го смая още повече.

Хогни и Ори излязоха от залата.

— А, ето ти и свестни мъже от Ордата — махна им Вали. — Вие ще отидете със стрелците в гората, за да защитавате стената. Ще внимавате те да не стрелят без моя заповед. Ще дебнете момента да нападнете врага в гръб.

— Да, господарю.

Хогни и Ори бяха прекалено замаяни, за да спорят или да изтъкват, че и двамата са ветерани с по пет набега. Бездруго Вали беше княз. В битка князете вършат поне това, ако не друго — дават заповеди.

Бойните кораби доближаваха брега. Чуваха се гълчавата на берсерките, блъскането по щитовете, клетвите пред Один и проклятията към врага. Не се различаваха отделни гласове, но който ги бе чувал преди, знаеше думите:

— Один!

— Означава ярост!

— Один!

— Означава война!

— Говорят нашия език, господарю — отбеляза Ори.

Браги поклати глава.

— Я погледни корабите — много плитко газят. Тези мръсници са датчани, техните кораби само целуват вълните. Виждал съм ги в Каупанген. Няма спор, наели са и малко пирати от местните, но повечето са датчани.

Вали се обърна към своя отряд.

— Аз съм Вали, син на Аутун Белия вълк, ограбил пет града, нямащ равен в сраженията. Като княз аз ще ви водя в битката, защото вашите князе не са тук. Нападат ни три кораба с поне осемдесет воини в тях. Не можем да отблъснем толкова много врагове. Но ще ги принудим да платят прескъпо за плячката и да проклинат деня, в който са отплавали към нашия бряг. Докато не дойда при вас на хълма, Браги е предводител. Помолете се на боговете си, нека се приготвят да ви посрещнат.

Браги кимна и махна с ръка на мъжете да го последват. Тръгнаха в колона през селото, а след тях подтичваха жени, деца и кучета.

Адисла се събуди от шумотевицата и се огледа. Явно бе заспала на открито, покрита с чуждо наметало, а по косата й имаше капки от роса.

Наоколо крещяха и пищяха, надушваше и огън. Хленчеха деца, мъже и жени надаваха вопли. Видя Вали, който събираше бойците си, после се вторачи в морето. Три платна. Възгласи. Знаеше какво предстои. И човекът вълк знаеше. За пръв път той се напъна да разкъса въжето.

Адисла чу думите на Вали — всички можеха да умрат. Рече си, че не е редно някой, живял толкова свободно, да умре вързан като прасе за клане. Тя смъкна торбата от главата на Фейлег.

Той зърна първо нея, миг по-късно и Вали. От гърлото му се изтръгна толкова яростно ръмжене, че тя отскочи. Фейлег бе запомнил лицето на спящия мъж и се бе досетил кой го е пленил.

Адисла се взря в него.

— Реших да те пусна, но първо ще се закълнеш, че няма да сториш зло нито на мен, нито на близките ми хора.

— Аз ще те браня. Ще ти служа.

— Закълни се в каквито богове почиташ.

— Кълна се в небето и в земята — отвърна Фейлег.

— Ето единствената услуга, която искам от тебе — няма да сториш зло на онзи мъж, на моя любим, който те доведе тук. Ти се закле. Държиш ли на думата си?

— Да.

Тя взе ножа от колана си и започна да реже въжетата. Корабите вече бяха по-наблизо, виждаха се добре отделните мъже на тях. В паниката никой не забелязваше какво прави Адисла. И тя скоро освободи пленника.

Фейлег се надигна като старец, ставащ от леглото.

— Сега бягай — заръча Адисла. — В опасност си и от едните, и от другите. Тръгвай!

— Ще остана с тебе.

— Не. Забранявам ти. Хайде! Закле се да ми служиш, значи ще правиш каквото ти казвам. Бягай!

Човекът вълк я гледаше. Някак напомняше на куче, наклонило глава любопитно заради непознат звук.

— Господарю, човекът вълк е свободен!

— Адисла, не мърдай! Ей сега идвам!

Вали тичаше към тях с меч в ръка. Човекът вълк се озъби насреща.

— Ти се закле! — троснато каза Адисла.

Той я хвана за раменете и се зарече:

— Няма да те забравя.

После я целуна съвсем по детски, просто опря устни в нейните и след миг отпраши нанякъде. Адисла се беше вцепенила от изненада, когато Вали заби пети в земята до нея.

— Адисла, добре ли си? Как се измъкна онзи? Добре ли си? Мила, добре ли си?! Къде е Дренги? Къде е твоят годеник?

— Май тръгна с другите мъже нагоре по хълма.

Вали се намръщи.

— Трябваше първо да се погрижи за тебе.

— Какво да правя сега?

— Иди си у дома и изведи майка си в полето. Трябва да се скриете, а ти познаваш потулените местенца. Ще те потърся, когато всичко свърши.

Адисла го прегърна и за пръв път в живота си разбра чувствата на жените, отиващи на пристанището да изпратят мъжете си на война. Знаеше какво иска мъжът в тези мигове — не напомняне за любовта, която оставя зад себе си, не заръки да се пази или пожелания за късмет. В битката мъжът се нуждае от смелост, не от умуване как смъртта му ще затрудни или опечали още някого. Затова Адисла целуна Вали и каза обичайните прощални думи на съпругата към боеца, тръгващ на бой:

— Убий сто от враговете заради мен.

Той кимна, притисна я до себе си, после я оттласна лекичко.

— Бягай! Бягай, за да се спасиш!

И Адисла хукна нагоре по склона към стопанството.

Вали пак се обърна към морето — гледката беше твърде странна. Човекът вълк се бе изправил сам срещу трите бойни кораба.

Ръмжеше и се биеше в гърдите, ту изпъчен, ту приведен към пясъка. Берсерките настояваха с ревове да нападнат по-скоро, но кормчиите бяха завили настрани, за да го огледат. Трезвите мъже, управляващи корабите, май се чудеха дали няма да се натъкнат на върколак.

Фейлег бавеше враговете и даде време на Вали. Князът нямаше представа къде Двубрадия е скрил съкровищата си — малцина знаеха тайната. В залата обаче имаше предостатъчно хубави бокали и драперии, за да изпълни замисъла си. Съдра две драперии и омота в тях колкото можа повече метални чаши и блюда. Завърза вързопите и изтича навън. Знаеше, че берсерките ще го подгонят дори само да ги раздразни, но искаше да накара и останалите воини да тръгнат с тях.

Сега виждаше враговете съвсем ясно. Бойните кораби бяха наблизо, но обърнати успоредно на брега. Воините крещяха, виеха като вълци и ревяха като мечки, някои бръщолевеха несвързано, други дори се биеха един с друг. Нямаше съмнение, че са берсерки. Вали преглътна. Добре. Точно както искаше.

Кормчиите явно прецениха, че самотен човек вълк, ако ще да прелива от магия, няма да спре набега. Веслата се потопиха във водата, носовете се завъртяха към брега. Гребците ускориха корабите, за да започнат нападението.

И човекът вълк постигна каквото искаше — спечели време, за да избяга Адисла. Сетне се втурна нанякъде. Единствен Вали остана в селото, а двама съгледвачи нагоре по хълма го наблюдаваха.

Помаха им с ръка и те отвърнаха със същия жест. Той яхна коня си и вдигна дрънчащите вързопи. Не беше лесно да задържи товара, но се справи, макар че две блюда иззвъняха на земята. Нямаше значение, това също му беше от полза. Вали подкара коня в тръс към налитащите датчани.

Двама-трима берсерки не устояха на желанието да се разправят с него и скочиха във водата. Малко остана да се удавят, защото се опитваха да се задържат на повърхността, без да пуснат оръжията си.

Вали завъртя коня настрани и се развика към корабите:

— Късно е, страхливци. Не виждате ли? Съкровището на Двубрадия ви се изплъзва!

Стрели полетяха от най-близкия кораб и той неволно дръпна юздата. Нито една стрела не го достигна, но конят се подплаши, залитна, подскочи и го хвърли от седлото. Вали се стовари във водата, платът се разпори и изсипа бокали и блюда в морето. Шумът стресна животното още по-силно и то препусна.

Нашествениците изреваха. Вали бе останал без дъх, но нямаше време да се опомни. Събра каквото можа и се запрепъва нагоре по брега към друг кон.

Зад себе си чу тежкото стъргане, с което корабите се плъзнаха по пясъка.

— Один — убиец! Один — безумец! Один — пиян от битки! Один! Один! Один!

Берсерките изобщо не спряха, за да вземат каквото беше паднало, а се устремиха към него. Вали се добра до коня, отвърза го и се метна на седлото. Остана му една сребърна чаша от вързопите. Размаха я към берсерките и в този миг зърна познато лице. Пред всички останали трополеше огромен мъж, наметнат с кожа от бяла мечка и с дълбок белег отдясно на челото. Берсеркът, който уби монасите — Бодвар Бярки. В едната ръка стискаше метателно копие, в другата — тежката тояга с хлабавите железни пръстени. Значи сега той беше предводителят.

Вали вече беше много по-силен от момчето, тръгнало на набег преди три години, но си напомни какъв е планът. Все пак подвикна на берсерка:

— Помниш ли ме, слабоумен пъзльо? Да не си дошъл да платиш за моите роби, които уби?

Берсеркът замахна, но Вали долепи лице до шията на коня и копието изсвистя над него.

— О, ще искам нещо по-добро от жалко копие. То едва ли ще струва много и след като остържем говната ти от него.

Берсеркът се разяри още повече, хукна нагоре по брега, дори без да посегне към оръжията си. Вали се изкушаваше да го прегази с коня, но отново си напомни, че разчита на реда и хладнокръвието си на бойното поле. Всъщност даде оръжията си на Браги, за да няма никаква възможност да се хвърли в схватка. Мислеше си, че победата в тази битка ще бъде извоювана с ум като в игра на „Кралска маса“, затова щеше да се придържа към своя план. Сръга с пети коня, за да се изкачи по-нагоре, и изви глава да погледне какво става. И по-трезвите врагове слизаха на брега. Видя знаме с черен дракон — символа на Хаарик, крал на северните датчани от Агерсборг. Значи бе познал: датчани, водени от местни берсерки. Питаше се дали берсерките са предложили нападението. Нямаше обаче време за напразно умуване. Подкара коня в бърз ход, внимаваше да е извън обсега на копията, но да не се отдалечава прекалено.

Чуваше виковете зад себе си:

— Ще ти пролеем кръвта!

— Хванете го!

Добре. Привлече вниманието им. Голямата къща на Двубрадия вече гореше, но берсерките преследваха него. Дали щяха да повлекат със себе си и останалите нашественици? Той спря в края на селото и вдигна ръката, в която държеше сребърната чаша. Видя как знаменосецът на Хаарик сочи към него, след малко четирийсетина датчани се затичаха бавно подир берсерките.

Вали пак препусна, враговете можеха само да се присмиват зад гърба му. Идваше ред на най-опасната част от плана. Доближи гората и трябваше да позволи на берсерките да го догонят. Скочи от коня и размаха чашата.

— Страхливци! — изкрещя Вали. — Страхливци!

На бойното поле няма полза от по-изтънчени подигравки, защото никой не ги чува. Конят се уплаши и избяга. Сега Вали не можеше да разчита на него. Щеше или да успее, или да умре.

Неколцина берсерки подтичваха с Бярки нагоре. Вече бяха наблизо и две копия се забиха в пръстта до пътеката. Вали се озърна — мъжете крещяха и се пъчеха, сочеха го и виеха. Само че бяха спрели. Той издърпа едното копие и го запрати към тях. Прекали със силата, но постигна целта си. Берсерките пак хукнаха към него.

И те като Вали не носеха брони, но бяха по-едри и тежки, затова ги изпреварваше. Острието на поредното копие потъна в пръстта до краката му, брадва го халоса по гърба, но за щастие не с острието. Щом можеха да го достигнат с брадва, не изоставаха. Надяваше се стената от щитове да е на мястото си, когато се изкатери до билото.

Бойците му си бяха по местата — трийсетина души в четири редици, препречили плътно пътеката. Вали изведнъж разбра, че няма откъде да мине. Не искаше да правят пролука в стената, защото не знаеше дали ще я затворят навреме. Огледа се. Берсерките бяха само на двайсетина крачки от него.

— Наведете копията! — извика, докато тичаше с все сила към стената.

Браги стоеше отпред. Натисна припряно четири-пет копия към земята.

Вали напрегна мускулите си за последно усилие. Зърна корен на дърво да стърчи до пътеката. Отблъсна се от него с единия крак и се метна над главите на воините си. Не успя да стъпи отново на земята и се стовари върху последната редица, като повали трима.

— Вдигнете копията! — викаше Браги. — Вдигнете копията!

Мъжете насочиха копията напред, а берсерките вече напираха с тежка стъпка и диви вопли. Едно момче в първата редица припадна, щом видя отблизо враговете. Стоящите зад него го издърпаха за краката. Вали не виждаше никъде меча си, но нямаше време да мисли за това. Нахлупи шлема, взе щита и се провря през редиците, за да запълни пролуката. В теснотията отпред никой не можеше да замахне добре, но пък и Вали нямаше оръжие.

— Копие! Копие! — викаше той.

Никой не чуваше. Щеше да се справя някак само с щита, докато не намери своя сеакс или нещо друго. Стисна здраво ремъците в юмрука си. Браги дори умееше да удря с щита, Вали обаче тъй и не се научи. Дъртакът все му обясняваше, че не бивало да замахва, а да блъска бързо с цялата си тежест, като движението напред било не повече от ширината на юмрук. Вали бе виждал Браги да печели често облози, като поваляше мъже с този удар, ако си пийнеше повечко. Сега съжаляваше, че не се постара да схване как се прави.

Жените и децата зад него врещяха, берсерките виеха, съратниците му пък бълваха проклятия и дрънчаха с оръжията си. Само шумът стигаше да му се замае главата. Задната редица, макар и объркана от падането на Вали, запрати по врага две копия, метателна брадва и два-три камъка. Копие се заби в крака на берсерк, който въпреки това се помъчи да тича, но напразно. Дръжката опря в насипа до пътеката, той изпищя, препъна се и падна. Брадвата и камъните не улучиха никого.

Берсерките не носеха щитове, само копие или тежък камък в едната ръка и огромна брадва в другата. Вали се сгуши зад щита си и след миг се зарадва, че го направи. Връх на копие проби щита и заседна, без да му навреди. Не личеше някой до него да е пострадал и засега изглеждаше, че стената върши работа.

Но и копията си бяха свършили работата. Щитът на Вали тежеше и беше трудно да борави с него, а щеше да се наложи да го пусне, ако враг дръпне копието и то не изскочи. Берсерките налетяха върху стената, но не така безразсъдно, както очакваше той. Налагаше се първо да махнат стърчащите срещу тях копия, като отсекат дръжките или просто ги хванат и дърпат. Нямаше неудържим натиск, само размахване на оръжие, докато противниците се бореха за надмощие. После и стоящите отзад негови бойци нападнаха, дългите им копия мушкаха над него, за да пронижат нападателите. Един берсерк се провря между копията и заби брадвата си в щит с такава сила, че сцепи и металния ръб, и дървото зад него. Втори направи същото, после и трети. Вали се убеди, че нападението им е по-обмислено, отколкото бе очаквал. Стараеха се да съборят щитовете на земята или да забият оръжия в тях, за да ги издърпат, ако може и заедно с противника, или пък да ги направят безполезни.

Един берсерк запрати брадвата си в стената, хвана копието, забито в щита на Вали, и в същия миг извади ножа си. Напираше да изтръгне щита и да наръга Вали. Копието обаче изскочи и берсеркът тупна по гръб. Вали не понечи да се възползва от предимството, като се хвърли напред да го стъпче.

— Крепете стената! — крещеше той. — Крепете стената!

Пак го разтърси удар. Бярки заби грамадната си брадва в щита на княза и го смъкна надолу. Нападна с такава мощ, че издърпа Вали от редицата. Берсеркът не можеше да замахне пак с брадвата си, но ритна Вали в корема, докато откъсваше щита от ръката му, и го просна на земята. Бодвар Бярки не беше толкова влуден от отварите, че да не знае кой е срещу него, но бълнуваше завалено.

— Смърт, княже. Кръв, княже.

Някой мушна с копие берсерка и отвлече вниманието му. Той изтръска щита от брадвата си и се блъсна в стената. Защитата се разкъса. Берсеркът уби един мъж, след това и втори — острието отнесе половината глава на селянина. Вали видя как мечът на Браги се заби до дръжката във враг, но май дъртакът единствен отвръщаше на нападателите. Вали вече разбираше добре колко страшни са берсерките и му олекна, че обикновените воини още не са ги подкрепили. Стената от щитове се огъна и раздели, втора вълна от неприятели щеше да ги довърши. Вали си пое дъх и стана. Бярки стовари брадвата върху поредния щит и го откъсна от ремъците, но изтърва оръжието си и то падна на пътеката зад него.

Вали нямаше оръжие, нямаше щит и нямаше избор. Не биваше да допусне берсеркът да извади меча си от ножницата. Скочи към него и замахна със събрани ръце към брадичката на врага. Този път уроците на Браги му послужиха добре. Удари много силно берсерка, като се отблъсна и с крака. Бярки залитна назад, препъна се в нечие тяло и падна. Главата му се халоса в утъпканата земя и той не помръдна повече.

Вали нямаше време да се поздравява, а изрева:

— Нападайте! Нападайте!

Браги бе подредил четирима мъже с щитове и те се нахвърлиха срещу тримата берсерки, които още се биеха, дърпаха щитове, отблъскваха копия, мушкаха и крещяха. Вали сграбчи пречупено наполовина копие и го заби в шията на най-близкия враг. Оръжието се заклещи. Нямаше нож, затова просто се нахвърли върху втория берсерк, стегна ръцете си около кръста му и го събори на земята. Мечът на Браги се плъзна покрай рамото му и наръга берсерка в гърдите. Вали обаче отнесе два удара с юмрук и ухапване по ръката, преди врагът да умре.

Разправиха се бързо с последния нападател. Бойците на Вали нададоха оглушителен победен вик. Убиха седмина берсерки, а загубиха само трима от своите. Бодвар Бярки се мъчеше да стане, но още беше зашеметен. Браги пристъпи към него с меч в ръка.

— Недей! — спря го Вали. — Този го искам за роб. Издърпайте го зад стената и го вържете. Погрижи се жените да не го убият. Искам го жив.

Вали видя Дренги и с неохота си напомни, че той е годеник на Адисла.

— Здравей, Дренги.

Постара се да сдържи гнева си — Дренги не се бе опитал да намери Адисла в суматохата.

— Господарю…

Мъжът не го поглеждаше в очите. Знаеше какви са чувствата на Вали към Адисла, но това не го възпираше да иска брак с нея. Все пак се чувстваше неловко пред княза.

— Върви да намериш Адисла и майка й — заповяда Вали. — Заведи ги на безопасно място.

Дренги кимна и се затича по задния склон на хълма, олекна му да се отърве и от Вали, и от следващото нападение.

— Дай живота си за тях! — кресна князът подире му и извика към гората: — Много добре, Хогни! Не се издавайте, докато не заповядам, ако пък умра — докато не видиш, че враговете надделяват. Ударете ги където са се събрали най-плътно. Стената ще остане тук, зад труповете. Нека стъпват по своите мъртъвци, за да стигнат до нас. — Вали се огледа. — Браги, къде е моят сеакс!

Старият наставник поклати глава и промърмори:

— Вали Безоръжния…

Мина зад редиците и се върна с оръжието, което Вали пъхна под колана си.

Стресна ги тежко трополене. Двама мъже се свлякоха. Пак същия звук. Още един падна.

— Стрели! — извика Браги. — Вдигнете щитовете.

— Постройте стената! — крещеше Вали. — Постройте стената!

Дърпаше и буташе хората, за да заемат местата си.

Грабна копие, докато мъжете отново се струпваха плътно, за да се предпазват с щитовете си. Вали знаеше, че при обстрел е най-добре да се пръснат, но пък за да устоят на нападащи пешаци, трябваше да останат един до друг. Сбута хората си още по-натясно и вдигна щита под ъгъл. Стрелите стържеха и отскачаха със звук като от бягащи по дъски плъхове, хрумна му в един миг. Звукът се повтори и потрети, той се свиваше зад щита. И разбра, че стената е в безопасност. Малко стрели пробиваха щитовете.

Шумът спря. Вали рискува да надзърне. Срещу тях идваха поне седемдесет бойци, всички с щитове. Онези в предните редици имаха ризници и шлемове, също и копия. Носеха знамето с дракона отпред. „Това е. Тук свършва всичко.“ Бе се надявал, че ще победи с хитрост и находчивост, но сега се убеди в смазващото надмощие на врага. Когато каза на мъжете, че ще измрат в този ден, сам не си вярваше докрай. Опитваше се да ги насърчи, да ги освободи от страховете. Ако си сигурен, че ще умреш, страхът губи смисъл. Но щом огледа датчаните — могъщите ярдове отпред с брони, шлемове и мечове, по-младите мъже зад тях с копия, — а после се озърна към своите старци и момчета, вече знаеше, че това е краят. Все пак направи каквото можа и даде малко време на Адисла.

— Задните редици да тласкат напред, когато онези се блъснат в нас! — извика Браги. — Берсерките ни разхвърляха, защото не тласкахте. Трябва да го направите, иначе ще ни стъпчат.

Датският крал изглеждаше спокоен и уверен под знамето, едва ли не весел като домакин на пиршество, а не воин на бойното поле. Говореше с чудноват мъж, какъвто Вали не бе виждал досега. Личеше, че е чужденец — носеше синя туника, дългопола дреха и панталон, поръбени с червено. На главата си имаше синя шапка, върхът й приличаше на звезда с четири лъча и провисваше над главата. Кой ли беше този? Какво правеше тук с датчаните? Така бяха описвали пред Вали китоловците, обитаващи севера, които се славеха като магьосници.

Кралят сочеше наляво и надясно, явно обмисляше възможностите си.

— Трябва да нападне — мърмореше си Вали. — Трябва да нападне.

Съзнаваше, че Хаарик би имал време да си сготви обяд, дори да поспи, а после да ги обкръжи на другото утро. Един от датските ярлове показваше с жестове маневра за заобикаляне на хълма. Минеха ли отзад, със защитниците беше свършено, стигаше и десетина души да ги ударят в гръб. Може би с тях беше свършено, каквото и да се случи, но единствената им мижава надежда беше в челния сблъсък. Видяното зарадва Вали неописуемо. Датският крал завъртя глава, разсмя се и тупна своя ярл по рамото. Беше прекалено горд, за да постъпи разумно, и искаше да смаже стената с атака.

Кралят сложи шлем на главата си и взе копие.

— Хайде — подканяше го Вали. — Хайде.

А после видя, че някои от враговете се отделят. Една група тръгна наляво, друга — надясно. Къде се дяна кралят? Знамето му се виждаше, но той изчезна. Вали нямаше време да се чуди. Сега силите се поизравниха, но можеше да очаква нападение в гръб съвсем скоро. Какво да стори? В играта на „Кралска маса“ имаше похват, наречен „надбягване“. Ако ще противникът да е с по-добра позиция, ти имаш предимство във времето. Ако не го пропилееш, той не би получил шанса да изведе напред най-опасните си фигури. Тук беше същото, нямаха време за изтънчена тактика или маневри. Просто бяха принудени да изтребят враговете пред себе си, преди другите отзад да се доберат до тях.

Браги, притиснат до него в гъмжилото, също разбираше какво да се предприеме.

— Господарю, май трябва да се бием бързо.

Вали кимна. И сега си мислеше, че предпочита да бъде пленен от датчаните, продаден в робство или убит, вместо да прекара още една вечер в компанията на Браги, но верността и най-вече схватливостта на този мъж го възхищаваха. Браги бе преценил положението мигновено, без да размишлява като Вали, а почти по инстинкт.

Старият воин заговори отново:

— Ти си син на баща си. Не ми се вярваше, че ще го кажа някога, но си е така. От години се носят слухове, че те е купил някъде на Западния остров и не е получил много срещу парите си.

— Колко си мил — промърмори Вали, но се усмихна искрено.

— Ами ясно е защо хората си го мислеха, като си такова грозно чернокосо копеле — не мирясваше Браги.

Вали се загледа във враговете. Бойците в предните редици бяха извадили мечовете си. Започваше се.

— Браги…

— Кажи, господарю.

— Ако попаднем във Валхала…

— Да, господарю?

— Не сядай до мен.

Дъртакът се разсмя така, че сълзи потекоха по лицето му.

— Ти си крал, господарю, истински крал!

Браги го бе убеждавал веднъж колко е хубава смъртта и Вали сметна думите му за поредната безсмислица. Но в миг усети топлината на слънчевите лъчи, дима на горящото село, тежестта на копието в ръката си и повярва. Тук имаше сплотеност, каквато не бе чувствал досега, връзка със съратниците, надхвърляща дреболии като симпатии и неприязън.

С рев като грохота на свлачище враговете нападнаха. Крещяха клетвите си към Тор, бога на гръмотевиците, и Тир, бога на войната. Не изричаха името на Один. Тези не бяха берсерки, обесеният бог си оставаше твърде особен, загадъчен и смахнат за обикновените селяни и телохранители.

Вали се почувства озадачаващо отчужден от ставащото, питаше се кого ли да призове на помощ. Никой от боговете не го привличаше. Освен един.

— Господарю Локи — помоли се Вали, — княже на лъжите, приятелю на човека, дай ми сили да издържа.

Той не беше набожен, но между два удара на сърцето прозря истината за боговете на своя народ. Всеки беше бог на смъртта, на войната. Фрея, богиня на плодовитостта и на войната. Тор, бог на гръмотевиците и на войната. Фрейр, бог на удоволствията и заможността, но доблестен в битките. Само Локи не беше боец. Само Локи стоеше отстрани и се смееше. Смехът му беше по-смъртоносен от меч или копие за самомнителните богове. Нямаше нищо чудно в това, че са го оковали.

Нападението на враговете по тясната пътека тресеше земята. Ей сега щяха да хвърлят копията. Вали не се колебаеше. Неговите бойци опираха рамо в рамо, предните щитове се препокриваха. Противниците не бяха в плътен строй, но и не нападаха безредно. Не можеха да се пазят един друг с щитовете, ала не бяха и толкова нарядко, че да пострадат зле при обстрел.

Вали погледна мъжа от другата си страна. Май го виждаше за пръв път. Висок, блед и червенокос, с дълго кафяво наметало, но съвсем рехаво. На Вали му идеше да го сгълчи, че е толкова малоумен да застане с такава дреха в бойните редици, но не можа. Бореше се с думите, с трескавото желание да каже нещо на непознатия. Накрая успя.

— Ти с нас ли си?

Мъжът някак намираше място в теснотията. Докосна ръката на Вали и каза:

— Аз бях с тебе от началото.

— И сега си тук в края.

— Няма край за тебе — изрече непознатият. — Никакъв. Никога. Имало те е винаги и ще те има вечно, Фенрисулфр, и ти скоро ще прозреш това. Сега боговете в сънищата си бродят по земята.

— Какво?! — сепна се Вали.

Копия, брадви и камъни се стовариха върху редиците. Вали се сви зад щита си. Някой зад него падна. Когато вдигна глава, червенокосият чудак не беше наоколо, ала не остана време да мисли колко странно е това.

— Хвърляйте! — извика Вали и задните редици метнаха копията си.

Трима датчани се свлякоха, един от тях в първата редица. Ярлът тупна на колене и длани, другите трябваше да минават отстрани и да го прескачат. Вали стискаше копието с пръсти, потни от страха.

Приливната вълна се блъсна в стената. Датчаните навираха щитовете си между копията, за да ги избутат или закачат, после щяха да пуснат щитовете и да секат с брадвите и мечовете. Вали усети как копието се изтръгва от ръката му, докато един датчанин напираше с щита и замахваше с брадвата. Не можеше да извади меча си в теснотията и се зарадва, че има шлем. Брадвата се плъзна отстрани и събори шлема от главата му, без да нанесе рана. В блъсканицата шлемът дори не падна, а се закачи отзад на щита. Копие се промуши над рамото на Вали и датчанинът се дръпна назад. Шлемът се изсули надолу и Вали го изрита към враговете. Датчаните отново опитваха да се вмъкнат под копията. И отстрани, и зад Вали съратниците му даваха отпор. Щитове чегъртаха в щитове, нямаше къде да мушкат с мечове. Мъжете в първата редица само гледаха какво се случва, бутаха напред и се надяваха да не бъдат пронизани от копията на противниците, до които не можеха да се доберат. Един враг се подхлъзна върху трупа на друг, а Вали все още не успяваше да издърпа меча си. Нямаше нужда. Другите датчани стъпкаха падналия.

Още бойци помагаха в датския напор, мятаха оръжията си и натискаха с рамо, за да изблъскат защитниците назад по пътеката. Вали буташе и го избутваха. Напрягаше всяко сухожилие до скъсване, но усещаше как неговите редици поддават. Макар че датчаните се препъваха и подхлъзваха върху труповете, бяха прекалено много. Вали отстъпи една крачка, после и втора. Лицата на враговете бяха току пред него, те ръмжаха обиди, обещаваха гибел, плюеха, дори се опитваха да хапят, но за мъжете в предните редици беше почти невъзможно да си навредят някак. Не успяваха и да се ритат. Зад Вали някой се просна, падна и втори боец, стори му се, че след миг ще бъдат смазани.

— Сега, Хогни, сега! — нададе вой Вали.

Хогни не го чуваше, но опитният боец от Ордата бе слушал внимателно и знаеше какво иска Вали.

— Сега — заповяда на своите стрелци. — И по-тихо!

Петимата излязоха от гората и пуснаха стрелите си отгоре в тълпата датчани само от пет крачки разстояние. Стреляха втори път. Трети път. Повалиха двама, после трима и още двама, преди враговете да се усетят, че са нападнати от втора група.

— Бутайте! — извиси глас Вали. — Бутайте!

Датчани се опитваха да изкатерят насипа, за да се разправят със стрелците, хлъзгаха се и падаха. Стрелите свистяха непрекъснато. Вали опря рамо в щита и натисна с цялата си сила. Датчанинът пред него загуби опора под краката си, хвана се неволно за друг и го събори. Бойците на Ригир напираха, тъпчеха падналите и ги довършваха с ботуши, копия и брадви.

Враговете се разколебаха и побягнаха. Хората на Хогни продължаваха да ги обстрелват въпреки заповедта му да престанат. И той искаше да се прослави, скочи на пътеката и подгони нашествениците.

Защитниците на селото тичаха покрай Вали да настигнат датчаните. Младежът им викаше да спрат. Двайсетина от враговете бяха заобиколили стената и той подозираше, че ей сега ще нападнат отзад. Не можеше обаче да овладее хората си, които търчаха след бягащите, следвани по пътеката от повечето жени и дори деца, които размахваха пръчки и кухненски ножове.

Князът се промъкна на бегом към края на пътеката и погледна надолу към долината зад хълма. Нямаше датчани. Вторачи се към стопанството на Диса. Там надвисваше облак дим. Вали настръхна. Дали Диса е успяла да избяга с обгорените си крака? Дали Адисла е имала сили да я отведе? Знаеше, че не би изоставила майка си.

Огледа се, но нямаше кой да му помогне. Видя наблизо само Бярки, който още не беше на себе си, въжетата около тялото му бяха стегнати до задушаване. Две малки деца го биеха с пръчки. Вали ги напъди и все се озърташе не е ли останал някой от неговите хора.

— Браги, последвай ме! — извика до прегракване.

Но и Браги го нямаше. Беше се втурнал към корабите, за да ги избута във водата и да лиши датчаните от възможността за бягство. Вали можеше да разчита само на себе си. Страхът надделя над изтощението и той хукна към горящото стопанство по-бързо от всеки друг път в живота си.