М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (4)

4.
Тролската стена

Между часа на кучето

и часа на вълка,

между будуването и съня,

между светлината и тъмата

е сенчестият вход.

Върви напред, пътнико,

не се застоявай

на този мрачен праг.

Аутун прочете руните, които някой бе издълбал на голям камък. Стоеше под шеметната, надвиснала Тролска стена, толкова висока, че върхът се губеше в облаците. Наоколо се въргаляха човешки кости и гниещи парцали, но само надписът го накара да потръпне. Обичайните опасности, като бандити и падащи отломки, му стигаха, не искаше да мисли още какви страхотии са се притаили в мрака.

Дори най-жилавият воин би се катерил две седмици по Тролската стена, и то ако открие веднага някоя от лъкатушните пътеки, обикалящи скалата. Нямаше обаче такива късметлии. Невъзможно беше да се добереш до пещерите при първия опит. Свличания заличаваха стари пътеки и проправяха нови, преди да си мигнал. Някой би могъл да се изкачи почти до горе, само за да се натъкне на непроходимо място и да се върне по неволя, за да търси друга пътека. Пък и пътеките намаляваха, сякаш планината не ги понасяше и се мъчеше да ги отърси от себе си. Дали някой ден нямаше да изчезнат всичките? Дали вещиците щяха да останат приклещени да измрат в пещерите си? Или имаше други, скрити входове, през които минаваха сестрите и техните слуги?

Но не изкачването беше най-трудното, а сънят, както предупреждаваха тези руни. В този незабележим преход между събуждането и унеса се наместваха вещиците. Хора идваха да откраднат съкровищата им и умираха. Други идваха да потърсят съвет от тях и също умираха. Малцина, които разчитаха на амулети и носеха подобаващи дарове, се завръщаха живи и никой от тях не беше толкова безумен, че да пожелае втора такава среща. Никой, освен Аутун и предшествениците му — за тях казваха, че имали божествено право да беседват често с вещиците. Но и Вълка се плашеше от тях. Идваше за втори път и се надяваше, че никога няма да му се наложи да дойде още веднъж.

Знаеше, че трябва да чакат водач, колкото и да е опасно. Аутун не виждаше никакъв смисъл да изтощи и себе си, и жената с напразно катерене без помощник. В подножието можеха да ги нападнат бандити, но и така беше по-добре, отколкото децата да паднат. Той накладе огън, утоли жаждата си, даде хляб и осолена риба на Сайтада и се увери, че животът още мъждука в пленника.

После легна и се престори на заспал, за да види как ще се държи жената. Тя накърми децата си и също се настани за сън. Както се бе досетил Аутун, не беше малоумна. Не би й хрумнало да убие единствения си защитник в непозната и враждебна пустош, нито да избяга от него. Бандитът беше твърде зле, за да направи нещо. Кралят би му счупил и здравата ръка от предпазливост, но се опасяваше, че така ще го довърши. Само го върза с кожено въже за едно дърво. Накрая се отпусна в очакване на съня и на вещицата.

Ако е кралицата им — чудесно. Ако е някоя от по-чудатите сестри, знае ли се… Като воин Аутун се насили да мисли как би постъпил самият той, ако се случи най-лошото, а не какво може да го сполети. Ще се опита да й пробута бандита, след това жената, накрая и себе си. Ако му провърви, кралицата на вещиците ще се появи навреме, за да спаси децата.

Но сънят не го спохождаше. Нощта беше ясна и мека, с наметалото му беше приятно топло, но все го дразнеше някаква дреболия — студеният нос, ръбестото камъче под кръста, миризмата на мъх по камъка. По едно време се усети, че не е буден, но и не е заспал. Някои от сетивата му се изостриха, усещаше хладния въздух като вкус на желязо, надушваше различните ухания на цветята и тревите, както и мръсотията в застояла локва. Струваше му се, че чува малко по-приглушено, а зрението се е нагласило да вижда нови цветове в ярките лунни лъчи — метално тъмносиньо, искрящо тъмнозелено и златни жилки в скалния отвее. Знаеше, че е в пределите на вещиците, в мястото между будуването и съня. Отиде при дървото и отряза въжето, с което бе вързал пленника, за да е готов.

В мрака му се причу плач на бебе. Аутун искаше да подготви и жената за идването на вещицата, но не говореха един и същ език. Налагаше се просто да изтърпи. Чу и глас в дъжда, но откъде се взе този дъжд? Усещаше го на устните си като още желязо, миришеше подобно на ръка, държала меч, или като кръв.

„Майко в кочината,

майко в кочината…“

Детски глас, висок и писклив, но думите се различаваха добре.

Нямаше желание да погледне, но беше неизбежно. Ако бе дошла кралицата на вещиците, трябваше и тя да го види. Аутун придърпа едва живия бандит към себе си, готов да го хвърли срещу вещицата.

Малко по-нататък до скалата различи млада жена, превила рамене да опази лицето си от дъжда. Държеше нещо. Пеленаче. Аутун се озърна към Сайтада. Тя бе прегърнала двете си момчета.

Жената се затътри няколко крачки встрани от скалата и сложи бебето на земята. Разпови пелените и остави детето голо в бурята. После избяга нанякъде в тъмата.

Аутун не помръдна. Вещиците си служеха с всевъзможни хитрини, нямаше да го заблудят толкова лесно.

Гледаше как детето умира. След малко то престана да шава и сякаш избледня във въздуха. Значи все пак беше магия. Аутун не отделяше дланта си от дръжката на меча.

След това дъждът спря и наглед го смени прекрасна лятна вечер. Появи се същата жена, която изостави детето, но този път носеше празнични дрехи на селянка, все едно се бе запътила на танци. Мъж, също в най-хубавата си премяна, мина покрай нея, целуна й ръката и май заръча да не закъснява. Аутун разпозна историята. Приказка за неомъжено момиче, което избрало да погуби детето си, за да не се мъчи с отглеждането му. Как ли завършваше тази приказка? Не можа да си спомни.

Жената се усмихна и седна на столче, появило се незабелязано. Вчесваше косата си. Щом привърши, тя стана. Кралят си спомни как продължаваше историята — отишла да нагледа свинете, преди да тръгне за танците. Тя се наведе над хранилка и взе от нея нещо студено и синьо. Аутун знаеше, че бебето е мъртво. Тя вдигна безжизненото дете пред себе си и се вторачи в него, а то се размърда, все едно опитваше да танцува. Тогава започна песничката, която сякаш звучеше в главата на краля.

„Майко в кочината,

майко в кочината,

натъкми се, нагласи се,

та мъжете да омаеш,

наконти се с пелените

и танцувай колкото желаеш.“

Докато стихчето прорязваше ума му, той виждаше само лицето на Варин, подутото бяло лице на удавник. Какво направи? Какво направи?! Пак заваля със силни отвесни струи във вечерното безветрие.

Изведнъж настана непрогледна нощ и младата жена с пребледняло от безумието лице, притиснала мъртвото дете към себе си, се озова до Аутун. Дори кралят не можа да сдържи крясъка си, но не забрави да тласне ранения бандит към вещицата. Стори му се, че нощта погълна тялото на изнемощелия мъж. Аутун се увери, че срещу него не е кралицата на вещиците. Тя би го познала. Или беше бдяща край Тролската стена сестра, която го бъркаше с поредния грабител, или беше загазил още по-зле — някоя от наистина страшните вещици, в чиято глава магията кипеше. Същински полудемон, от който се процеждат видения и лудост към околните. Такава можеше да погуби някого, без дори да забележи присъствието му.

— Гулвейг, Гулвейг! — изрева Аутун с все сила. — Помогни ни, господарке!

Сега държеше Лунния меч и се оглеждаше какво ли още ще го връхлети. В един миг беше тъмно, в следващия имаше само сумрак на натежал от влага здрач. Той искаше да намери Сайтада, да я хвърли на вещицата, но тя не беше наблизо.

— Аутун Вълка — изрече детски глас в главата му, — най-могъщият воин в Мидгард. Никой ли не може да те победи с оръжие?

— Гулвейг, Гулвейг! — изтъня гласът му във вой, за да го чуе кралицата на вещиците.

Съзнаваше, че не бива да отговаря, за да не приеме заблудата и да не бъде погълнат от нея.

„Аз знам кой може да те повали,

аз знам кой може да те прободе.

Щом този мой познат ти победиш,

тогаз, кралю, ще бъдеш ти свободен.“

На този свят нямаше смъртен, който да го е предизвикал и да е оцелял. И Аутун стори онова, което се бе зарекъл да не прави — отговори на гласа.

— Прати ми своя боец!

Завесата на дъжда потрепна, очерта се мъжки силует. Отначало Аутун се заблуди, че вещицата го е подценила. Противникът му беше на почти четирийсет години, с дълга бяла коса и брада на масури. Изглеждаше изнурен от грижите и преживяното, но нещо в ръката му просветваше като студен пламък. Меч — тънък, извит и зловещ на вид. Аутун го позна в мига, когато позна и противника си. Оръжието беше Лунния меч. Изправяше се срещу себе си.

Още щом осъзна това, случи се нещо твърде странно. Виждаше се как опира гръб в скалата, виждаше се как върви към скалата. Той беше и двамата бойци едновременно, гледаше през очите и на двамата мъже. Не знаеше кой е всъщност.

По-склонен към размисъл човек би се почудил какво да стори, но Аутун — и в двете си въплъщения — ценеше повече навременното действие. Кралете се доближиха и схватката започна. Безнадеждно единоборство, защото всеки отгатваше ударите и се навеждаше или отстъпваше. Мечовете цепеха само въздух. Ако всичко беше еднакво за двамата, биха могли да се сражават безкрайно. Но никой не прави съвсем същото, когато е обърнат към наклона нагоре и когато стои с лице към наклона надолу. Аутун се досещаше по инстинкт, че противникът ще опита три лъжливи удара и ще замахне към краката му, но нямаше как да знае дали единият му крак е стъпил по-нависоко от другия заради неравната земя и как е разпределил тежестта си — повече на едното стъпало или по равно на двете. Не можеше да отгатне кога капки дъжд ще го заслепят за миг или пък няма да попаднат в очите на онзи отсреща. А и когато си обърнат към скала и виждаш само чернилка, не е същото като да гледаш човек на фона на дървета. Не сме едни и същи, когато сме с лице на север и с лице на юг: хората са непостоянни и променливи същества. И тъй кралят успя да плъзне острието по хълбока на противника.

Зарадва се, че е нанесъл първата рана, но и се сепна, че е ранен. Усети нещо в собствения си хълбок — появи се съвсем същата рана, каквато бе причинил. Не можеше да спре, нито да се откаже, изобщо не беше способен да допусне такова хрумване. Пак удари и двамата крале вече имаха рани на предмишниците си. После и на ушите, след малко и на китките. Не се знаеше кой сече и кой кърви, но Аутун продължаваше сражението. Нямаше друг избор за мъж, комуто бе внушено от малък, че в меча се крият отговорите на всички въпроси.

Сайтада обаче виждаше ясно, че ако схватката се проточи, ще загуби единствения защитник на своите деца.

Притиснала момчетата към гърдите си, тя изтича в дъжда и се навря между двамата воини.

— Не! — изкрещя им. — Стига!

Но думите й, неразбираеми за кралете, се загубиха в шума и изведнъж й се стори, че великанска ръка я вдига над земята. Тя изфуча нагоре през подгизналия въздух, издигна се над скалата и още по-нависоко. Чудноват детски глас й рече:

— Умри.

И тя вече падаше, все така прегърнала децата си. Миг по-късно стана светло и тихо, а същият глас каза:

— Прости ми, господарю Локи.

— Сестро, всички правим грешки. Забрави своята, забрави и мен — отвърна Сайтада, но не със своя глас.

През устата й говореше странникът, бащата на момчетата. Видя се стъпила на земята в подножието на канарата, а окървавеният и задъхан Аутун беше до нея. Изгряващото слънце сгряваше лицето й.

— Изпратиха едно момче да ни води — каза кралят. — Погрижи се за децата, преди да тръгнем.

Тя се учуди, че го разбира, макар че той й говореше на своя език.

Блед хлапак на около осем години бе спрял пред тях, отрупан с муски, гривни, амулети и талисмани.

— Вървете след мен — нареди им момчето.

Започна мъчителното катерене на Тролската стена, за да стигнат до владенията на вещиците.