М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (38)

38.
Какво има вътре

Слънцето залязваше, а това не се бе случвало, откакто напуснаха южните земи. Есента наближаваше, по петите й вървеше зимата. Фейлег почти надушваше скреж във въздуха.

Тресеше го от студ. Изнесоха го под безкрайно далечните звезди и го настаниха до разпален огън. От тревата лъхаше на студ, но пламъците го сгряваха. Малко момиче го галеше по косата, нейната майка му донесе завивки. До него сложиха равен пън, изрязан от изкоренено дърво. Отгоре наредиха камък и пръчка, издялана в подобие на човек. Поставиха сирене и месо. Имаше и сухи клонки от смърч. Еленът бе вързан наблизо. Мъжът, който доведе животното, приклекна до Фейлег и опипа раната му. Болката прониза човека вълк, а ръцете на мъжа се окървавиха. Той стана и размаза кръвта по муцуната и гърба на елена.

Варяха нещо в гърне, но не беше храна. Фейлег никак не хареса горчивата миризма.

Вали също седеше тук, загледан на изток. Не продумваше и никой не го заговаряше.

Един ловец напълни чаша от гърнето и я поднесе към устните на Фейлег. Щом преглътна, той разпозна вкуса — много приличаше на отварата, с която го поеше Квелд Улф по време на техните ритуали. Питието, което отваряше вратата към вълчата му същност.

Жрецът с елена също пи, даде чашата и на останалите. Предложи и на Вали, който се бе отнесъл духом надалече. Жрецът настояваше, пак опря чашата в устните му. Князът изведнъж се опомни от своя транс, взе чашата и отпи.

Започна биенето на барабана, мъжът с елена напяваше грубо, но прекрасно. Един ловец свиреше на малка флейта от кост и Фейлег се захласна в музиката. Ударите не секваха, напевът се издигаше и снишаваше като шума на морето или като гласовете на неговите събратя по хълмовете.

Небето беше безгранично и красиво, Фейлег виждаше как го прорязваха ярки черти. Виждаше хората наоколо, които се грижеха за него, те толкова приличаха на неговото семейство. Лицето на неговата майка се доближи към него, каза му колко съжалява, че е трябвало да го отпрати, но сега можел да се върне у дома.

И мъжът с елена беше тук, но не като човек. Той беше елен с рога от звезди. Имаше още някакво присъствие. Звездите сякаш се събраха в силует и паднаха на земята като човек, яхнал звезден кон и понесъл звезден лък, чиято стрела беше комета.

— Руотта… Руотта… Руотта…

Другият ловец събори елена на земята въпреки жалните звуци, които животното издаваше. Скоро то изпищя, чуваше се стъргане на острие. Сложиха нещо в ръцете на Фейлег. Две отрязани парчета от рога. Разпери ги както му показа жрецът. Напевът не спираше. Фейлег видя как звездният мъж се прицели с лъка си, но не в него. Разпозна във фигурата бога на смъртта. Бе дошъл за него, но ловците го измамиха. Стрелата комета проблесна към елена. Животното изрева грозно за последен път и притихна.

Фейлег трепереше. Жените и децата легнаха около него, топлеха го да прогонят ледената треска. Но звездният човек не си бе отишъл. Слагаше нова стрела на лъка, а ловците май не забелязваха.

Вали се заслуша напрегнато в ударите на барабана. Звучаха в него и около него, но чуваше не само тях. Иззад планините, където се спускаше раздутата луна, отговаряше друг ритъм. Вкусът на отварата го изпълни целия и той очакваше да повърне, но тогава усети как барабаните властват над ударите на собственото му сърце.

Някой му говореше от много далече. Звукът на барабаните придоби облик на въже, извило се над планините, за да се омотае около него и да го придърпа. Чуваше и далечен глас да напява стържещо на чудатия език:

— Яббмеаакка… Яббмеаакка… Яббмеаакка…

Вали знаеше, че произнасят името с омраза, а не като призив. Нещо искаше смъртта на Яббмеаакка и той беше оплетен в желанието.

Отварата бушуваше в душата му и помиташе съпротивата срещу глада. Вгледа се в ръцете си. Те бяха красиви, вторачи се за дълго в тях. Досега не се бе замислял колко дълги са пръстите му, колко изострени — по-скоро нокти на звяр, не човешки пръсти. Усещаше зъбите си неудобни, твърде големи за устата. Не можеше да не ги облизва. И отново онзи вкус — желязо, сол, неизразимата прелест, привличаща както печеното месо прегладнелия човек. Кръвта, дълбокото и примамливо ухание на кръвта се надигна.

— Аз съм силен — изрече той на глас.

Ударите на барабана се ускориха, гласовете зазвучаха по-грубо:

— Яббмеаакка… Яббмеаакка… Яббмеаакка…

Ритъмът се забърза лудешки, сякаш свлачище се понесе надолу. Знаеше, че и тя е там — онази твар, към която отправяха своя зов.

Зърна дете с женско лице, мършаво и прорязано от бръчки. Цялата беше отрупана със злато, скъпоценни камъни лепнеха по кожата й, с тях приличаше на просветваща змия. Тя наблюдаваше как ударите го обвиват, за да го придърпат.

Ритъмът му казваше нещо. Трябваше да тръгне на дълъг път. Тя беше там. Адисла, която търсеше.

Когато се появи последната мисъл, не му я внушиха отвън. Не беше поредица от символи, проникващи в съзнанието с отмерените удари на барабаните. Не дойде и от уродливото момиче жена, която се взираше от светлината на огъня. Магията около него беше само искра, възпламенила огъня на нещо много по-голямо от Вали. Мисълта изскочи отвътре. И той отвори уста, за да й даде форма.

— Трябва да се подкрепя.

Изправи се. Усещаше се много дълъг и гъвкав, по-скоро сянка, а не плът. Около него щъкаха твари. Вали се пресегна да ги хване, да ги смаже, да се засити с тях. Усети удар и го отблъсна. Чуваше писъци, но се унасяше във вкуса на месото. Хранеше се лакомо, страданията на жертвите се просмукваха в него като безкрайно приятен гъдел.

— Подкрепих се — изрече той.

На земята лежаха разкъсани същества, които му бяха полезни, те щяха да му помогнат, да го упътят. Вече не се нуждаеше от тях — знаеше къде отива. Към биещите барабани.