М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (49)

49.
Въплъщение

Усилията на вещицата бяха насочени към Лиеайболмай, за да му даде достатъчно сила, която би й навлякла беда. Тя направи примката, а той я нахлузи на шията си и скочи. И когато умря, разкъсан от зъбите на вълка, съзнанието й се освободи.

Сега беше в най-долната пещера с вълчите челюсти, лежеше гола на каменните зъби, за да поиска чрез мъките си откровение от боговете. Стремеше се да отвори вратата, която водеше още по-навътре в земята към вързания бог, змиите и купата. Но не го намираше. Проходите още бяха там, но нямаше и следа от Локи, нито дори бегъл знак за присъствието му. В болката, безсилието и лудостта си тя изобщо не забеляза, че омагьосаният от нея меч е изчезнал.

Преживя смъртта на Лиеайболмай като прочистване на въздуха, като отваряне на врати в къща за пролетния полъх след дългата тежка зима.

Надигна се изтощена от назъбените камъни и застана сред кръвта и мръсотията си. Кралицата намираше опипом пътя си в тунелите, но бе приготвила малка лампа за края на страданията си. Знаеше, че ще се нуждае от уюта на светлината след блуждаенето в толкова мрачни места. Запали я и изпита тръпката на облекчението. Пред краката й беше малкото парче кожа с руната Вълчи капан. Докосна я и усети трептенето на знака в себе си. Руната се бе върнала при нея. Да, Один беше мъртъв, погубен от единствената твар, която можеше да го повали — вълка Фенрис, дошъл на земята. Тя даде на обесения бог неговите руни, позволи му да се опознае и той сам направи заклинанието, което го уби.

Затътри се нагоре по тунела към един извор. Загреба с шепа и когато я вдигна, малко вода протече между пръстите й. Твърде бързо, каза си вещицата. Взе камъче и го търкулна на дланта си. То падна и отскочи от каменния под. Прекалено високо? Така й се струваше. Само Один можеше да уплаши скалите и потоците, само Один караше въздуха да се разцепва и моретата да се отдръпват. Още беше жив. Въпреки всичко сторено от нея той беше жив.

Кралицата на вещиците, която вече беше повелителка само на себе си, след като изтреби своите поданици, се свлече разтреперана в мрака. Въздухът в тунелите се раздвижи. Тя знаеше какво е това — дъхът на бога. Той идваше да я съкруши, а беше сама; нямаше сестри да укрепят могъществото й, нямаше армия от вещици, за да ги изпрати срещу него и да го отслаби. Нима бе надхитрена? Нима някаква по-дълбока магия от нейната насочи ръцете й да убиват?

Вещицата почувства как умът й се преобръща. Богът я притискаше, проникваше във всичко наоколо, просмукваше се по проходите и пещерите, за да я обкръжи и задуши. Один бе дошъл да я погуби — Один господарят на обесените, Один берсеркът, Один бесният, висящият, крещящият, старият едноок, Один безумният, Один поетът, Один дъждът, Один камъкът, Один мракът и Один светлината. Чакаше я при всеки завой в тунела, криеше се във всеки вир, но се губеше някъде, щом тя стиснеше юмрук в тъмата да го хване, джапаше мокро в мрака, когато тя го гонеше, за да се изправи срещу него.

Щом Один дойде, къде беше вълкът? Тя си мислеше, че северният магьосник ще даде земна плът на Фенрисулфр и сам ще се унищожи. Но ако магьосникът с барабана не е бил Один, вълкът е нямало как да се въплъти. Тя беше убедена, че вълкът ще се прояви изцяло само когато богът се опознае напълно. Сега разсъдъкът й се връщаше само в кратки проблясъци. Тя убиваше, страдаше, стремеше се към магическо прозрение. Но вече й се струваше, че червеи дълбаят в лабиринта на нейните мисли. От съзнанието й липсваха части и връзки, пътища в него бяха преградени, изгорени и разрушени. Затова се проправяха други пътеки, пробити през мрежата от обичайните схващания, градяха се крехки мостове между области от съзнанието, които дотогава се свързваха само косвено. Други биха нарекли това лудост, но за кралицата беше благослов, който си извоюва с годините на убийства и болка.

И у нея се разгоря прозрение. Тя беше първа сред магьосниците, нямаше равна на себе си в заклинанията. Скри своите намерения дори от себе си, защото се боеше, че ако вникне в собствения си замисъл, ще се издаде пред бога. Ако той знаеше, че тя крои планове срещу него, щеше да нанесе удара си. Но чрез заблудата тя си осигури безопасност. Докато силите й бяха насочени срещу лъжлива цел, богът щеше да си мисли, че има време и би могъл да протака, да се двоуми. Така тя си даде възможност да създаде земния облик на вълка по най-добрия начин — някой друг да го направи вместо нея. Виденията й показаха, че е скрила дори от себе си истинската същност на заклинанията и избора кое момче ще бъде използвано да носи духа на бога, дошъл на земята. Один не успя да изтръгне тази тайна от нея, защото самата тя не я знаеше. Богът остана сляп за опасността, докато нейният защитник не стана готов.

Спомни си тройния стегнат възел на шията на първото мъртво момиче — огърлицата на мъртвия бог. Сега знаеше, че е бил послание, нещо скрито в друго, което на свой ред е скрито в трето. Най-проникновената магия, която действа независимо — да, от нея и чрез нея, но не можеше да се каже, че е нейно дело. Това не беше заклинание, а силата, която прие в себе си като дете. И сега тази сила превръщаше нея в заклинание.

Мислите на вещицата се зареяха свободни от разсъжденията към магическото, отвъд логиката и здравия разум, но с най-здравата връзка с действителността — връзката на смъртта.

Притисна към себе си руната, която беше надраскала върху парчето кожа. Поднесе я към устните си, близна я с език и вдиша уханието й. Миришеше на нещо повече от животинска кожа. Имаше вкус на сълзи, погребални клади, застоялия дъх на чакането. На загубата.

Вълкът идваше, но се нуждаеше от нещо, за да направи последната крачка, от страдание, което да го натика в плътта и да изхвърли човека. Топлината на въздуха по кожата на вещицата й подсказа, че някаква твар живееше в горните пещери. Не беше нито плъх, нито птица. Тя се взря в руната и значенията проникнаха в нейното съзнание — буря, върколак, вълчи капан. Кралицата знаеше, че момичето е дошло. Сега разбираше защо е важна. Тя беше капанът с примамката за братята. Късчетата от магическата картина се подреждаха. Момичето беше тук, братът щеше да дойде, само вълкът липсваше. Руната сякаш пулсираше в ръката й. Триединство, възел на покрусата, отрицанието и клането. Один беше съвсем наблизо. Настъпи времето тя да призове своя защитник, врага на мъртвия бог. Нямаше да бъде лесно. Долавяше, че вълкът бе израснал и се доближаваше до пълната си сила. Звяр, който можеше да се изпречи пред повелителя на магията и да му отхапе главата, не би се вслушал в зова на една вещица. Нещо по-силно трябваше да го принуди. Съзнанието на вещицата беше толкова тясно свързано с пещерите, че научи веднага, щом момичето влезе в пещерата на съкровището. Щеше да отиде при нея. Вещицата отново докосна с език руната. Този път вкуси кръв.