Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Върколаци срещу богове (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wolfsangel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2021)

Издание:

Автор: М. Д. Лаклън

Заглавие: Капан за върколаци

Преводач: Владимир Зарков

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: „Полографюг“ — Хасково

Излязла от печат: 16.01.2012 г.

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-277-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8434

История

  1. — Добавяне

На моя син Джеймс

Княже, не можеш

за мен тъй да говориш,

благороден мъж

да гълчиш.

Защото ти яде

от гозбата вълча,

кръв братска проля,

често раните смучеше

с вледенена муцуна,

към телата безжизнени

ти се прокрадваше,

мразен от всички.

„Сага за Вьолсунгите“

„Ех, ако просто някъде там съществуваха зли хора, които вършат злодеяния, и ако беше достатъчно само да ги отделим от останалите и да ги унищожим. Но чертата, деляща доброто от злото, минава през сърцето на всеки човек — а кой би поискал да унищожи част от собственото си сърце?“

Александър Солженицин

1
Белият вълк

Варин стискаше дръжката на копието и оглеждаше тъмния хоризонт, докато внимаваше да не го катурнат вълните, подмятащи малкия кораб. Ето там, нямаше съмнение — беше реката, описана от неговия повелител. Широко устие между два вдадени в морето хълма, единият досущ като драконов гръб, другият подобен на протегнало се куче, стига да ги гледаш примижал.

— Господарю Аутун, кралю… Мисля, че това е мястото.

Увитият в наметалото си мъж на носа се събуди. Бялата му коса едва ли не сияеше под ярката половинка на луната, увиснала над тях като фенер. Той се надигна бавно, вдървен от неподвижността и студа. Взря се в брега.

— Да, същото е като в откровението.

Огромният Варин стърчеше с глава и половина над своя крал, но докосна амулета на шията си, щом чу да се споменава пророчество.

— Господарю, ще чакаме ли зората, за да навлезем в устието?

Аутун завъртя глава.

— Продължаваме сега. Один е с нас.

Варин кимна. Обикновено би преценил, че е твърде неразумно да си търсят белята в непозната река по тъмно. Но щом кралят стоеше до тях, нямаше нищо невъзможно. Аутун беше от Вьолсунгите — пряк потомък на боговете и носител на техните сили.

Макар и слаб, приливът помагаше, а гребците си бяха починали добре през двата дни, когато благоприятният вятър ги тласкаше към целта. Всичко се подреждаше в тяхна полза и нямаше нищо чудно в това, щом кралят беше на кораба. Варин вярваше, че неговата магия е благословила пътешествието им.

Мъжете напрягаха гърбове да преведат кораба през вълните и той напредваше бързо към устието. Греблата придаваха по-голяма устойчивост и внезапно успокоилата се палуба сякаш беше отглас на решимостта, с която кормчията Варин насочваше кораба. Предстоеше неизбежна битка и той се чувстваше готов за нея.

Заедно с краля наброяваха само десетима бойци, но у Варин нямаше неувереност, нито пък безпокойство. Щеше да се сражава редом със своя повелител Аутун, победител в безброй битки, повалил Гирд Могъщия, великана от племето на геатите. Щом Аутун смяташе, че десет бойци ще стигнат, значи беше така. Що за зла шега на боговете бе лишила такъв мъж от наследник? Хората казваха, че потеклото на Аутун започвало с Один, старшия сред боговете. Онзи пристрастен към битките любител на стихове се почувствал застрашен от свирепия си потомък и го проклел да зачева само дъщери. Боял се да му позволи син, да не би да израсне още по-силен.

Варин потръпна, щом се замисли какво би могло да се случи, ако Аутун не стане баща на момче. Тогава би трябвало сам да посочи наследника си и щяха да последват размирици и кръвопролития. Само името на Аутун крепеше единството на несговорчивите родове в кралството. Ако го нямаше, биха започнали да се изтребват взаимно, а враговете им само това чакаха, за да връхлетят. Варин се озърна с усмивка към краля. Дали пък няма да живее вечно…

Впи отново поглед в чернеещите хълмове и се зачуди какво ли ги водеше към тази земя. Струваше му се, че не са тук заради обикновен грабеж, защото потеглиха от безлюден бряг на цял ден плаване от големия кралски дом. Нито имаше сродници да ги изпратят, нито пиршество. Само бойното снаряжение, лъскавите остриета на брадвите и щитовете, изрисувани ту с вълча глава, ту с гарван, подсказваха за какво са се запътили към целта. Рисунките внушаваха на враговете: „Ще ви направим храна за тези твари“.

Скоро навлязоха в устието и корабът забави ход в по-плитките води. Не спираха да мерят дълбочината — Аутун си стоеше на носа, взираше се във водата и напътстваше своя кормчия. Варин се ухили на един от гребците, докато корабът се вмъкваше леко в реката като нож в кания. Младежът, преживял само седемнайсет лета, досега не бе плавал с краля и отвърна с усмивка, сякаш казваше: „Прав си, той е изумителен“. Гордееха се със своя крал.

Приливът им помогна да стигнат до по-тясно и криещо опасности русло, врязано между отвесни канари и големи ръбати камъни, но кралят налучкваше някак талвега. Час по-късно приливът взе да се усеща съвсем слабо и на гребците им стана по-трудно. Насред реката имаше пясъчен нанос и Аутун даде знак, че иска да спрат там. Малкият кораб беше приспособен тъкмо за тази цел и носът се плъзна върху наноса, почти без да ги раздруса.

Аутун се обърна към своите воини и ги назова поред по име:

— Виги, Ейвинд, Егил, Хела, Кол, Вот, Грани, Арнгейр. Ние сме сродници и сме се заклели в бойно братство. Не може да има лъжи помежду ни. Никой от вас няма да се завърне. Само Варин ще отплава с мен към нашия бряг, за да ми помогне с кораба. Преди да изгрее слънцето, всички вие ще пирувате с предците си в залите на Один или Фрея.

Повечето посрещнаха вестта за скорошната си смърт безстрастно. Те бяха воини, израснали с мисълта за неизбежната си гибел в сражение. Двама се подсмихнаха доволни, че ще срещнат смъртта в битка рамо до рамо със своя крал.

— И на мен ми се ще да загина до своите сродници — промълви Варин.

— Твоят час също ще настъпи скоро — отвърна Аутун.

Той се взря във Варин — най-добрия си приятел, ако можеше да се каже, че кралят има приятели. Нуждаеше се от този исполин, за да се върнат надолу по реката и да се справят с изпитанията в плаването към дома по пътя на китовете. В края на пътешествието щеше да му позволи да умре.

— Не съм длъжен — продължи Аутун — да ви обяснявам защо се налага да умрете. Можех само да ви съобщя, че такава е волята ми. Знайте обаче, че ще се пеят песни за подвизите ви чак до свършека на света. Тук сме, за да отведем едно магическо дете, което ще даде вечно бъдеще на нашия народ. То ще стане мой наследник.

— Ами детето, което носи твоята съпруга? — учуди се Варин.

— Няма дете — завъртя глава Аутун. — Това е заблуда на планинските вещици.

Мъжете вдишаха през зъби. Аутун беше добър владетел, справедлив и щедър. Не пестеше пръстените за своите бойци. Дори не бе убивал роб в пристъп на пиянска ярост, както се случваше с други крале. Но признанието му ги потресе. Тези мъже презираха лъжците, а заблудата на вещиците беше твърде близо до лъжата. И носеше белега на магия, при това женска магия…

Размърдаха се неловко на скамейките. Смъртта не ги плашеше, за тях тя беше привична като домашно куче. Но планинските вещици им вдъхваха ужас. Единствен кралят, самият той полубог, можеше да говори с вещиците, но и на него му се налагаше да бъде предпазлив. Досега бяха давали верни съвети, но изискваха страшни жертвоприношения, винаги едни и същи — деца. Момчета, за да им прислужват, и момичета, за да съхраняват странните им обичаи.

— Момчето е пленник тук, отнето е от магьосници далеч на запад — каза Аутун. — Син е на боговете и ще ни поведе към величие. Тези селяни още не разбират кого са хванали. Ще ги лишим от пленника, преди да са се усетили. Само жителите на селото ще го бранят, но на по-малко от два часа път има и воини.

Кралят се вгледа в мрака. Някъде в далечината бледо розово сияние мъждукаше под черния небосвод.

— Запалили са сигналните огньове. Ще срещнем съпротива. Детето е при жрец на техния бог. Сградата е белязана както всичките им свети места. — Той показа кръст с два пръста. — Ще напредваме с бой към техния храм, после ще си пробием път обратно към кораба. Дотогава ще е започнал отливът и аз ще ви оставя да извоювате славата си. Ще бъдете герои, за които ще се пее вечно. До селото ни остават пет завоя на реката. Подгответе се.

Мъжете кимнаха и се заеха тихо с работата си. Извадиха копията, увити и сложени при кърмата, избиха капаците на буретата, в които държаха шлемовете и дебелите кожени туники. Закрепиха бойните брадви на гърбовете си. На Варин и Егил се падаше честта да облекат краля. Помогнаха му да нагласи скъпоценната плетена ризница и сложиха на главата му златния вълчи шлем, символа на неговия род. Едва ли имаше по-изкусно изработен шлем от този — открит на лицето, само с лъскави предпазители за бузите. Затова изглеждаше, че огромен вълк е захапал главата на Аутун изотзад. Отдалече с този великолепен шлем и със сажди около очите кралят щеше да се привижда на враговете като страховит човек вълк. Бойците сложиха халките на ръцете му, стегнаха златния колан на кръста му, свалиха моряшкото наметало и обгърнаха раменете му с друго, златотъкано.

Варин подаде на владетеля щита с озъбената вълча глава. Дойде време и за меча — единствения на този кораб. Пазеше го бяла ножница, обсипана със скъпоценни камъни. Варин го извади от бурето и лунните лъчи заискриха по него. Нямаше друг меч като този. Северняците се биеха с къси и прави остриета, удобни за сечене в схватката и съчетаващи се добре с щита. Но този меч беше дълъг, тънък и видимо извит. Острието беше по-здраво от всеки прав меч, макар и по-леко. Неведнъж бе разрязвало вражески оръжия. Аутун го бе купил срещу цяло имане от търговец южняк, който твърдеше, че бил донесен от земи „отвъд зората“. Аутун изтълкува думите му, че мечът е бил изкован някъде далече на изток. Кралят си знаеше, че това оръжие е омагьосано, създадено от ковачи вълшебници в легендарните владения сред пясъците. Търговецът го бе нарекъл Шамсир и Аутун запази името, което сякаш носеше повея на пустинните ветрове. Поне той си представяше, че звучат така. Неговите воини пък нарекоха оръжието Лунния меч.

Кралят беше готов. С бойното си снаряжение беше страховит и великолепен, същински бог. Всъщност Аутун беше много по-равнодушен от своите сродници към външността си и дрънкулките. Това преобразяване бе нужно само да плаши врага. Варин огледа краля и си каза, че западняците ще се нуждаят от цялата си смелост. Скоро и останалите бойци се приготвиха. Аутун лично напълни рога на всеки от тях.

— За безкрайните пиршества в чертозите на загиналите — изрече наздравицата Хела.

— За безкрайните пиршества в чертозите на загиналите — повториха останалите, но съвсем тихо, защото наоколо можеше да се спотайва враг.

Опразниха роговете на големи глътки и пак ги напълниха. Избутаха с веслата кораба навътре във водата и пак загребаха по криволичещата река към своите жертви. Както Аутун спомена, вече ги бяха забелязали. Западняците не бяха слабоумни и изпращаха съгледвачи при речните устия. Още преди да зърнат самото село, пред очите им затрепка светлината от сигналните огньове. Налагаше се да нападнат по-скоро, преди срещу тях да се събере голям отряд. Не че имаше особено значение — и с това бяха свикнали.

Последният завой на реката остана зад тях и на Варин му се стори за миг, че някой вече граби селото — толкова много огньове пламтяха по целия бряг и нагоре по хълма. За Варин поселището беше многолюдно, с поне двайсетина големи къщи, а над тях имаше сграда с кръст на покрива. Е, поне нямаше да се чудят къде е целта.

Личеше отдалече, че западняците са находчиви. Брегът беше защитен с ограда от заострени колове върху вал колкото човешки ръст. Откъм реката имаше само един проход към селището, но през него трудно можеше да мине и каруца. Ако и жителите бяха истински бойци, щяха да се защитят лесно. Ала дори от кораба в трепкащото зарево на огньовете Варин виждаше как мъжете държат копията и щитовете си. Знаеше, че за тях е по-привично да орат нивите си, а не да се сражават. Имаше пролуки в стената от щитове, две-три копия сочеха към луната. По-добре да ги бяха навели към нашествениците, защото луната нямаше да им отсече главите.

Кралят скочи пръв в дълбоката до коленете вода и преджапа до брега с походката на човек, понесъл кошница миди, а не на доближаващ враговете си воин. Бойците му се подредиха в клин от щитове зад него — първо трима, зад тях още четирима. Двама останаха да бранят кораба.

На двайсетина крачки от врага Аутун спря, а воините му заудряха с оръжията си по щитовете, нададоха животински рев и вой. Който още имаше нещо за пиене, изгълта остатъка на един дъх и захвърли рога. Опразниха по четири рога — стигаше да разпали храбростта им, но не и да ги направи тромави. Аутун пристъпи напред и извади Лунния меч от ножницата. Трепкащата светлина превърна острието му в пламък. И шлемът сякаш гореше, а скъпоценните камъни във вълчите очи блестяха кръвожадно.

Кралят вдигна меча над главата си и закрещя:

— Аз съм Аутун Вълка, крал на бойна орда, ограбил пет града, син на Один, господаря на битките! Няма мъж, който да ми се е опълчил в бой и да е оцелял. Вижте каква плячка събрах!

Пак размаха острието, лъснало от лунните лъчи и пламъците. Факлите се отразяваха във вълчите очи, превръщаха халките по ръцете му в змии от жарава и наглед дори ножницата се разгоря. Само местата, където трябваше да се виждат очите на краля, оставаха мъртвешки.

Западняците съзираха в Аутун странно, проблясващо и чуждо същество. Те знаеха, че има един-единствен начин да се сдобие с такова богатство — в битки. Много битки.

Разбраха само една-две думи, но ги стъписа силата на изреченото. Кой знае дали не беше някакво заклинание… Дори да не беше, можеха да схванат смисъла: „Скоро ще умрете“. Въображението им се подхранваше от уплахата и на някои от западняците им се струваше, че на раменете на краля наистина има вълча глава, а и нарисуваният звяр на знамето, развято нависоко от Вот, се зъби и ръмжи. Две момчета се изсулиха назад и побягнаха. Трима от мъжете се отделиха кротичко и отидоха при жените и децата си, за да ги отведат на по-сигурно място. Невидим стрелец с лък опъна тетива, но страхът му пречеше да се прицели и първите стрели щръкнаха хлабаво в пясъка на десетина стъпки от Аутун. Кралят не помръдна. Позна веднага, че лъкът е прекалено далече и дори стрелецът да си възвърне точността, шлемът и щитът са достатъчни да го опазят. Невъзмутимостта му уплаши още по-силно западняците. Копиеносец от предната редица хукна презглава, захвърлил щита си, а останалите, вцепенени от искрящия и ужасяващ вражески владетел, изобщо не понечиха да затворят пролуката. И тогава нашествениците се хвърлиха към тях.

Селяните нямаха време да се спасят с бягство, но инстинктът ги подтикна да отстъпят крачка назад. Неволно вдигнаха копията при движението и това беше пагубно. Кралят с нищо не напомняше бездушния старец от кораба, блъсна ги толкова мощно с щита, че събори двамина. Трети изтърва копието си и блесналият в дъга Лунен меч отсече крака му над коляното. От втората редица Варин и Егил мушнаха още двама с копията си. Неколцина отбиха ударите, но загубиха желание да участват в схватката и също избягаха. Страхът се предава като зараза. Два удара на сърцето след първия замах на краля западняците се пръснаха като пилци. Само един от тях бе пострадал, но вече нищо не сдържаше паниката им.

— Към храма, преди да са дошли техните воини! — кресна Аутун.

Варин закла чевръсто осакатения мъж с ножа си, после отсече главата му с два удара на брадвата. Набучи трофея на копието си като нагледен урок за всеки, който би поискал да си опита късмета срещу нападателите.

Северняците напредваха в клин нагоре по склона. Без да спират, грабнаха два факела от прътите им и ги запратиха върху покривите на близките къщи. Колкото повече бъркотия и страх всяваха, толкова по-добре. Надяваха се селяните в паниката си да се пречкат в краката на бойците на местния господар и да ги забавят поне малко. Аутун знаеше, че успехът на набега зависи от бързината — трябваше да стигнат до детето, преди съпротивата да стане непосилна. Благородниците в западните земи не се държаха като тези селяндури. И тяхната воинска подготовка започваше, щом проходеха. Никак не му се искаше да си пробива път със сеч срещу такива противници, за да постигне целта си.

Подтичваха нагоре по хълма. Тук-там селяни с тояги и копия се изрепчваха за миг-два, колкото да изреват предизвикателно, но си плюеха на петите, преди нашествениците да са ги докопали.

— Господарю, ти ни обеща смърт! — извика Ейвинд. — Заради тези страхливци ще чакам вечно пиршествата да започнат и за мен!

— Преди да свърши нощта, ти ще седиш пиян до баща си и неговия баща! — също с вик отвърна Аутун.

Северняците не знаеха, че тантурестата дървена постройка се нарича църква. Тя приличаше донякъде на къщите, но беше съградена доста по-здраво. Аутун блъсна да отвори вратата — оказа се залостена. Той вирна брадичка към покрива. Сигур и Егил приклекнаха и сплетоха ръце в подобие на стреме. Младият Ейвинд стъпи в дланите им и двамата по-едри мъже го подхвърлиха към сламения покрив. С три скока той се озова при димоотвода, стиснал дръжката на внушителната си брадва.

— Не убивай деца! — кресна му Аутун.

Ейвинд хлътна в отвора. След още десетина удара на сърцето вратата се отвори и останалите нашественици нахълтаха вътре.

Кралят се озърташе, заслепяваше го резкият преход от пламъците в селото към тъмнината на църквата. Огледа вътрешността й чак когато Варин се върна със запален факел.

Нямаше прозорци, огнището беше по средата, а насреща се издигаше олтар. Двама свещенослужители на враговете се привеждаха до него и се мъчеха да направят магия, като сочеха с пръсти ту челата, ту гърдите си. Единият се бе вкопчил с лявата ръка в някаква свята за тяхната вяра книга, по която имаше скъпоценни камъни.

— Намерете момчето! — заповяда Аутун. — Трябва да е тук, така гласи предсказанието.

Варин обиколи набързо помещението с факел в ръка, но не откри нищо. Тук бяха само треперещите жреци, решени да умрат като деца, вместо да се изправят срещу врага, както подобава на мъже.

— Тук някъде е — настоя кралят. — Подпалете това място, пък да видим кой ще изскочи.

Не го бе направил веднага само защото пожарът щеше да ги забави излишно.

Варин пристъпи към ъгъла между стената и покрива. Тъкмо поднесе факела към сламата и се чу звук като бебешки плач. Аутун погледна нагоре. От гредите висеше кошница, краят на въжето беше вързан за странична подпора.

— Свалете я — посочи кралят.

Развързаха въжето и спуснаха полека кошницата.

Аутун надникна да погледне кой ще даде бъдеще на народа му. Не беше подготвен за гледката. В кошницата лежаха свити едно до друго две голи момченца, всяко с рехава тъмна косица досущ като във видението на вещиците. Но кралят знаеше само за едно дете. Находката го изненада. Нямаше съмнение, че момчетата са близнаци — дребнички, тъмнокоси и слабовати, те бяха почти неразличими. Кого от тях се очакваше да вземе? Имаше ли значение за сбъдването на пророчеството?…

Аутун беше предводител и знаеше, че всяко решение е по-добро от колебанието.

— Вземете и двамата! — отсече той.

Сетне уби свещенослужителите и прибра книгата им. Нямаше време да изчовърка скъпоценните камъни от нея, затова я стисна с подмишницата на лявата ръка. Сполетя го втора изненада. Отблизо се виждаше, че олтарът е обикновена маса, покрита с голямо парче плат. Вдигна края на покривката и отдолу долетя шумолене, но не се виждаше какво има там.

— Варин! — махна с ръка на исполина, който му подаде факела.

Кралят се наведе да погледне и една дребничка жена се дръпна плашливо. Аутун бе срещал хора от нейния народ при предишни набези. Тя принадлежеше към народа на келтите, обитаващи най-далечните краища на западните земи. Красива жена с бледа кожа и черна коса. Макар че не бе дошъл за роби, кралят прецени, че ще вземе добра цена за нея, след като пръв опита стоката. Но когато тя се изправи, Аутун отстъпи неволно. Само лявата страна на лицето й беше хубава. Дясната бе обгорена страшно, отвратителен белег се спускаше от челото към брадичката й. Ветеранът от толкова битки се стъписа от дясното й око — плашещо издуто, със зеница като главичка на карфица, която едва се различаваше в мрака. Останалото беше кървавочервено вместо бяло. Това око сякаш го прониза.

Пусна ръката й. Тази жена не струваше нищо. След миг обаче долови тревогата й, когато тя видя кошницата с децата. Жената изхленчи и скочи към Варин. Аутун се досети веднага, че е намерил майката на близнаците.

— Дръжте я!

Не обясни заповедта — нямаше нужда да го прави по време на битка. Огромният Варин притисна здраво жената с лявата си ръка към хълбока си, колкото и да се боричкаше тя.

Аутун изобщо не бе помислил как ще храни две новородени през триседмичното плаване към дома. Едва не се засмя, щом проумя колко лесно е щял да се провали заради този пропуск. Самата съдба му тикна тази жена в ръцете.

— Тя идва с нас — натърти кралят и излезе.

Църквата вече гореше, но той метна и своя факел върху покрива.

Варин крепеше кошницата с плачещите бебета на рамото си, дребничката жена под другата му мишница още напъваше да се откопчи. Нашествениците тръгнаха обратно по склона. Западняците бяха подновили защитата си, а и явно бяха намерили по-умели стрелци с лък. Стрели прелитаха край северняците, една отскочи от шлема на Кол. Без да спират, бойците прехвърлиха щитовете на гърбовете си. Най-опасно щеше да бъде на брега при кораба, където нямаше никакво прикритие. Аутун знаеше какво да стори.

— Кол, Ейвинд, вие ще попречите на преследвачите. Скрийте се тук и когато ви подминат, нападнете ги в гръб. Първо убийте стрелците.

Двамата дадоха копията си на другите, хванаха брадвите и се шмугнаха пъргаво в близката къща, за да чакат в засада. Аутун забеляза нов силует пред горящата църква. Ездач. Идваха опитните воини на местния господар. Търговците наричаха тези бойци и гесити, и тегни. Едва ли мнозина от тях бяха успели да потеглят толкова скоро. Той присви очи и през дима различи поне три коня. Не можеше да разчита на страха срещу такива мъже — битката щеше да бъде копие срещу копие, а зад тегните щяха да напират и селяните. Нямаше време за губене.

— Към кораба! Към кораба!

Останалите шестима се втурнаха още по-устремно през селото. Аутун остави четирима да се спотайват в сенките на последните къщи и да бранят прохода във вала. Само той и Варин продължиха — сега сродникът му държеше кошницата с две ръце, а кралят буташе жената.

На склона Ейвинд и Кол загинаха храбро. Кол строши черепа на стрелец с брадвата си, а с втория удар по шлема на един тегн повали противника в несвяст. С третия замах разцепи друг стрелец през рамото чак до гърдите. Не успя да замахне четвърти път — двама копиеносци се хвърлиха към него отстрани и го намушкаха в главата и корема. Кол се строполи и селянин отряза главата му със сърпа си. Ейвинд счупи ръката на стрелец със зле премерен удар. Втория път се прояви по-добре — направо отнесе ченето на копиеносец и успя да се завърти така, че острието на брадвата да потъне в ръката на друг враг. Налетяха му четирима тегни с бойни брадви и макар че той стовари своята върху рамото на единия, плати прескъпо. Оръжието се заклещи в костите на противника и друг западняк получи възможност да замахне спокойно към ръката му. Ейвинд видя как в миг остана без китка. Опита да извади ножа си с лявата ръка, но враговете го изпревариха. Брадва се вряза в слепоочието му, втора — в шията, острието на трета потъна в бедрото му в шеметна последователност като удари по барабан. И Ейвинд беше мъртъв, но двамата с Кол изпълниха задачата. Западняците се движеха предпазливо между къщите, но накрая видяха двамата, изпречили се в прохода между коловете. Настървени от разправата с предишните двама, селяните останаха глухи за заповедите на бойците да изчакат, докато дойдат стрелци да премахнат северняците. Те хукнаха с крясъци към мъжете в прохода. Мушкаха свирепо с копията и замахваха с ножовете. Не можеха обаче да се мерят по дисциплина с Арнгейр и Виги, чиито копия уж едва помръднаха, но двама от противниците им се свлякоха. После още двама. Западняците надаваха вопли и напираха, но движенията на нашествениците оставаха убийствено пестеливи.

Петимата тегни проклинаха, но дългът ги подтикна да се притекат на помощ на селяните. Всеки от тях би съсякъл селянин за една дръзка дума, трябваше обаче да бранят онези, които изхранваха и тях, и техния господар. Щом се приближиха, смелостта на селяните се изпари и те се пръснаха встрани. Двамата северняци, които се криеха досега, изскочиха и се втурнаха в бъркотията от проблясващи остриета. Един от тегните падна, повален от селянин, който го сбърка с враг. Западняците се препъваха и подхлъзваха, пречеха на останалите, докато брадвите на северняците се впиваха в плът, а копията им пронизваха. Някои селяни се измъкнаха невредими, но воините, притиснати от две страни, не отстъпиха и умряха.

Аутун пое кошницата с бебетата и я остави в кораба, а Варин вдигна майката и я прехвърли вътре. Желанието да се втурне в битката измъчваше исполина. Изпълняваше заповед и все пак се смяташе за страхливец, защото се занимаваше с деца, докато сродниците му се бореха за живота си. Варин погледна жената. Тя бе взела едното момче от кошницата и се мъчеше да го успокои. В този миг го обзе някакво безпокойство. Стори му се, че гората около селото се разбуни. Усещаше я да се изпълва с живот — лисиците, птиците и най-вече вълците надушваха клането и бързаха към изобилните лакомства. Чуваше воя им в дебрите — разногласото приветствие към мъртвите. Варин пак обърна взор към селото, жадуваше да се сражава редом със сродниците си. И въпреки шумотевицата и врявата чу вик — все едно небето се разкъса. Вдигна глава — над тях кръжаха два гарвана.

— Господарю! — възкликна той. — Знамение! Один е с нас — изпратил е своите съгледвачи. Нашите бойци надделяха. Ще успеят да се върнат на кораба.

Възторг звънеше в гласа му. Кой друг предводител би извоювал победа срещу толкова врагове?

Аутун се вторачи в него.

— Те ще влязат в легендите тук.

— Изоставяме ги?!

— Изоставяме ги.

Макар и втрещен, Варин се подчини и помогна на краля да избутат кораба във водата, после двамата скочиха на борда.

А на брега техните сродници се подпряха на брадвите си. Хела имаше дълбока рана на бузата си, по туниката на Арнгейр отпред се просмукваше кръв, но иначе бяха готови да се бият.

— Той потегля — промълви Арнгейр.

— Каза, че трябва да умрем — напомни Виги. — Предречено е.

— Но Варин и кралят не са поети — поклати глава Арнгейр.

— Ще разкажат историята на поет — увери го Виги. — И той ще намери подобаващи думи да ни прослави.

По тревистия хълм над къщите препускаха още конници. Почти цял час се бе изнизал, откакто владетелят видя сигналните огньове на селото, и неговите ратници бяха препускали по целия път. Този път бяха двайсетина и поне двама от тях носеха ризници, четирима имаха мечове, останалите — копия и брадви. Тегните идваха в цялата си бойна мощ.

— Мисля, че скоро ще започнат да съчиняват сагата за нас — подхвърли Арнгейр.

— Ще ни помнят вечно — откликна Виги.

Далече от нашествениците селяните бяха изсекли коловете и пет коня скочиха от вала на брега. Северняците загубиха предимството си — сега те щяха да бъдат нападнати от две страни.

Крал Аутун поздрави воините си от кораба:

— Вие направихте каквото е нужно за съдбата на света. Ще умрете герои.

И те го поздравиха с вдигнати брадви, докато трима тегни слизаха от конете. Двама останаха на седлата и нагазиха във водата след отдалечаващия се кораб. Единият се опита да скочи на палубата, но цопна в реката, другият се отдръпна по неволя, принуден от проблясващия меч на Аутун.

Понесен от отлива, корабът стигна до първия завой и брегът при селото се скри от погледите на Аутун и Варин. Чуваше се обаче нападението на тегните.

— След тази нощ ще има много вдовици в тукашните земи — каза кралят.

— И още осем вдовици в нашата земя — напомни исполинът.

Аутун наведе глава. Знаеше, че още преди края на плаването вдовиците ще бъдат девет. Но той държеше в ръцете си участта на своя народ. След завръщането му неговата жена щеше да изпадне в несвяст и нейната лъжлива бременност, натрапена й от вещиците, щеше да свърши. Тя щеше да се събуди със син в прегръдката си — вълшебното, магическото дете, което щеше да поведе народа му, за да завоюва цялата земя. Аутун щеше да намери поет, който да възпее гибелта на неговите воини. После можеше да влезе в следващото сражение готов за смъртта. Щеше да се изправи пред сродниците си в залите на Один и те щяха да разберат, че е постъпил както е редно. Той бе дал бъдеще на всичките им потомци. Сега трябваше само да измъдри кое от двете момчета да остави на жена си.

Аутун изви глава към кошницата. Майката седеше наведена над бебетата и им гукаше. Кралят искаше да ги разгледа отново, но не виждаше защо да я тормози точно сега. Имаше време.

Седна и свали ризницата си. Варин насочваше кораба към открито море с помощта на продължаващия отлив. Кое да бъде детето? Вещиците щяха да отгатнат както винаги. Кралицата им щеше да направи магия и да открие кой е истинският му наследник. Какво ли би му струвало това? Аутун взе свещената книга на западняшките жреци и започна да отделя скъпоценните камъни и да изрязва златото от корицата. Имаше и два красиви свещника в плячката. Дали щеше да стигне? Онази вещица ламтеше ненаситно за злато…

Аутун не беше обикновен боец — за да властва, кралят трябва да бъде политик. Но дори целият опит като мъж, воин и повелител не му позволяваше да открие в какво си остава сляп. Знаеше и умуваше само как да се сражава, да убеждава и да управлява мъже. Да, той беше хитроумен в замислите си и умел в налагането на волята си… но такива бяха и жените от планината.