М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (29)

29.
Барабанът

„Удави се, удави се… Просто се удави. Спри да се бориш, удави се.“ Адисла се заставяше да потъне, но не можеше. Прекалено добре плуваше и тялото й упорстваше в опитите да оцелее, колкото и студени да бяха вълните.

На кораба се развикаха. Отметнаха платното, мъже я сочеха и крещяха в дъжда. Онзи с четириъгълната шапка също беше там, хванал барабана си. Започна да удря по него и да пее.

Адисла искаше да се отдалечи от кораба, но инстинктът за самосъхранение се оказа могъщ и тя само се задържаше над водата, тласкаше с крака и увещаваше тялото си да се потопи. Полата й се просмука с вода и натежа, пречеше на движенията и изцеждаше силите.

— Фрея, вземи ме. Фрея, вземи ме!

Корабът се скри от погледа й, после всичко изчезна и тя разбра, че потъва. Въпреки това се опита да вдиша и се задави. Замята се бясно, отчаяно напираше към повърхността, тялото й се подчиняваше на инстинкта, не на мисълта. Но Адисла не намираше въздух, все едно великанска ръка я притисна неумолимо, буташе я към тъмата, докато ръцете й се напрягаха да я върнат в светлината. Дробовете й щяха да се пръснат и тя не можа да се сдържи — пак опита да вдиша.

Споходи я покой, стана светло и съзнанието й се залута. Стори й се, че отново е с Вали при фиорда в горещ слънчев ден, двамата се смееха. Светлината избледня и помътня и тя проумя, че изобщо не е навън, а е в пещера, чийто под беше залят от вода. Имаше нещо там, то клокочеше в мрака, безформена враждебност във всички посоки. Докато се озърташе, видя само Вали, който казваше:

— Чакай ме. Ще те намеря. Търся те.

Но не беше Вали, а човекът вълк. Тя протегна ръка да го докосне, но я поразиха болка, светлина и писъци, във всичко звучеше странен напев и биеше барабан. Адисла знаеше, че особнякът на кораба прави това. Изобщо не разбираше думите му, нито пък й допадаше как звучат — все едно пееше куче, грубо и гърлено. Но нещо у нея се сепна, тя раздвижи ръце, изрита полата си и изплува. Във водата имаше безмерна сила, но ритъмът от кораба я крепеше и движенията на Адисла станаха спокойни и упорити, колкото и да плачеше, че не може да се удави. Пръстите й напипаха въже, ръце посегнаха надолу да я хванат. Когато я издърпаха на кораба, беше само по тънка риза и гамаши.

Над нея се появи лице — мъжът със сините дрехи и четириъгълната шапка. Държеше барабан, изрисуван с чудновати знаци. Червената ивица на шапката му й се стори болезнено ярка. Той се наклони над нея, отметна главата й назад и долепи ухо до устата й. Щом я чу да диша, взе захвърленото от нея наметало и я загърна. После я притисна до себе си, за да я стопли, и зашепна на неразбираемия си език. Датчаните я зяпаха похотливо, но очите му сякаш ги отпъждаха. Тези очи бяха бледосини, с цвета на студено небе и контрастът с черната му коса беше поразителен. Никой от екипажа не се и съмняваше, че той е магьосник.

Адисла кашляше и трепереше премръзнала, но от необикновен студ. Онова, което усети в пещерата, беше истинско за нея и не вещаеше нищо добро. А нали видя само Вали и Фейлег, своите защитници…

Магьосникът я остави за малко и донесе мях с вода. Адисла започна да пие.

Лицето на магьосника едва се виждаше в сумрака под платното. Широката му усмивка я стресна. Зъбите му бяха изпилени, за да станат островърхи като на звяр. Пак се наведе към нея и каза на не много добър норвежки:

— Не бързай към онова място, госпожо. Твърде скоро пак ще отидеш там.