М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (16)

16.
Оброк

Вестта за завръщането му плъзна от най-далечните стопанства и хората от Ейкунд се струпаха да го приветстват, когато доближи голямата къща на Двубрадия.

Мина по най-прекия път, без да се отбие в дома на Диса. Попита още първия срещнат как е тя и чу, че е доста зле. Рече си, че неговата поява може да й дойде в повече, затова реши да изчака, докато стихнат вълненията около пристигането му. Все пак заръча веднага да й предадат, че е успял. Като че всички деца от околността търчаха пред него, вряскаха и го наричаха герой. Някои докосваха човека вълк, когато минаваше край тях, или мятаха буци пръст и го проклинаха. Жените също сипеха хули към пленника и го шибваха с пръчки. Вали ги накара да престанат, защото плашеха конете му. Мъжете стояха със скръстени на гърдите ръце, клатеха глави и се смееха тихо. Явно бяха подценили Вали и сега с радост признаваха грешката си. Най-сетне бе направил нещо, което те можеха да разберат. Двама селяни дори пристъпиха към пленника с ножове и се разкрещяха, че щели веднага да се разправят с него. Вали извади меча си и те се дръпнаха. Каза си, че са любители на чуждата слава. Щом толкова искат да убият човек вълк, да си намерят свой.

Завръщането на Вали се бе проточило цели две седмици, в известен смисъл се оказа дори по-трудно от пътуването към целта. Потегли от Ейкунд в транс и не беше принуден да се колебае за посоката. На връщане нищо не му помагаше и сам избираше пътя си. Все пак разпознаваше местностите, през които бе минавал, и в пищното северно лято намираше лесно следите си — отпечатъци от копита, пречупени клонки на храсти, купчинки конски изпражнения. Дори спести малко време, като неведнъж убеждаваше рибари да го превозят през някой фиорд. Щом видеха кого е пленил, отказваха да вземат пари, доволни да се отърват от опасния разбойник.

Имаше и затруднения. Човекът вълк се събуди през втория ден и Вали трябваше да преследва коня, подплашен от бясното му гърчене. Когато го настигна, заговори на пленника, който се укроти, приел участта си досущ като животно. Вълците също го лишаваха от спокойствие. През деня не ги виждаше, но все усещаше, че го дебнат, а в дългия здрач чуваше воя им по хълмовете. Очакваше пленникът да им отговори. Вали знаеше какво казват за магьосниците — че можели да заповядват на вълците. Реши, че ако човекът вълк ги повика на помощ, ще го убие. Пленникът обаче не се обади.

Всяка вечер трябваше да сваля товара от конете, всяка сутрин качваше човека вълк отново на седлото, но иначе пътуването не беше чак толкова тежко. Минаваха през стопанства, където Вали молеше за припаси. Селяните и без това бяха щедри към всеки пътник, а щом видеха, че князът е заловил разбойник, направо ликуваха. Снабдяваха го безплатно и Вали ядеше до насита.

Отначало Вали беше настроен да злорадства, когато забеляза ожулванията и натъртванията от седлото по тялото на човека вълк. Даваше му да пие по малко вода веднъж на ден, но не махаше торбата. Не го хранеше, за да няма сили да се бие или да бяга, ако се освободи от въжето. Понякога се питаше дали да не го остави да умре. Накрая обаче проумя колко му е изгодно да се представи за герой. Дори да беше лъжа, щеше да спечели с нея уважението на околните и да си улесни живота. На седмица път от дома Вали започна да храни човека вълк, да му дава повече вода и да го слага изправен на седлото. Искаше пленникът да изглежда свиреп, когато пристигнат.

Всички казваха в един глас, че Вали се е справил великолепно. Хората бяха очаквали, че ще се забави поне два месеца и Адисла ще увисне на въжето. А той се върна след по-малко от месец и донесе свободата на момичето.

Не завари Адисла в голямата зала. Откакто Двубрадия бе потеглил към Нидарнес с всичките си благородници и придворни, никой нямаше особено желание да я държи затворена. Пазачите прецениха, че тя никога не се е отдалечавала от къщата си на повече от половин ден път, така че едва ли ще посмее да избяга. А и нейният навик да им пее фалшиво всяка вечер доста ги дразнеше, затова я пуснаха да се върне при майка си.

Вали още връзваше конете, а изгарящите от нетърпение Хогни и Ори го дръпнаха настрана.

— Княже Вали — подхвана Хогни, — трябва да говоря с тебе.

— Нямаш какво да ми кажеш — процеди Вали хладно. — Конете ви са невредими, вземете си ги.

Хогни сниши глас.

— Голяма опасност е надвиснала над тебе.

— Вие мои васали ли сте?

— Да, господарю.

— Тогава дръжте се подобаващо — донесете ми медовина и си затваряйте устите.

— Господарю, трябва да говорим с тебе!

Хогни хвана ръката му и Вали го изгледа начумерено.

— Нима си позволяваш да дърпаш своя княз?

— Трябва да се махнеш оттук! Трябва да тръгнеш веднага!

— Защо?

— Това място е прокълнато. Голяма беда ще сполети тези хора.

— Що за беда?

— Чухме само намеци, господарю. Някои казват, че ще ги порази чумата, а според други датчаните ще нападнат. Все едно — твоята майка иска да си далече оттук преди следващото пълнолуние.

— Утре — усмихна се Вали. — Майка ми може да почака. Имате избор — оставате тук и ви сполетява каквото е писано на нас, или се връщате без мен при баща ми и ви слагат примката на шиите, ако изобщо му стигне търпението да ви беси. Мен ако питате, тук е много по-вероятно да оцелеете.

Хогни и Ори се изпъчиха.

— Ние сме воини и не се боим от смъртта.

— Ами докажете го. Останете до пълнолуние и тогава с радост ще се прибера заедно с вас при майка ми. Свободни сте!

Двамата бойци на Ордата се отдръпнаха, стъписани не само от отказа на Вали, но и от промяната у него. Вече не беше улисаното в мислите си момче, странящо от оръжията. Сега се държеше както се очакваше от сина на Аутун Белия вълк.

Вали ги изпроводи с поглед. Хората от рода Ригир вече празнуваха. Някой тикна в ръката му пълен рог с медовина и той го опразни на един дъх. Нещо щеше да се случи, само не знаеше какво. Майка му нямаше да се разтревожи от глупави слухове. Какво ли беше? Чума? Тогава щеше да бъде безсилен. Неговата майка би могла да научи бъдещето чрез видението на вещица. Знаеше се обаче каква неприязън изпитва Ирса към магията. Какво друго? Опитваше се да бъде по-разсъдлив, но в залата свиреха, а скалдът Йокул вече пееше в негова чест. Би могъл да стори нещо само ако ги нападнат врагове. Ако точно това предстоеше, чувстваше се длъжен да остане и да брани народа, който го отгледа.

Озърна се към малкото пристанище, в което бяха останали само няколко рибарски лодки. Двубрадия бе отпътувал с трите дракара, всички кнари пък бяха заети от търговци. Вали си каза, че е избрал лош момент да търси славата.

Смъкна човека вълк от коня и го върза за бреза до голямата зала на Двубрадия. Изкрещя с все сила, че този мъж е негов пленник и никой не бива да му стори зло, докато не го види кралят. Поднесоха му още медовина и Вали прие. А после видя Адисла да тича надолу по хълма, чу я да вика името му. Смееше се и едва не подскачаше от щастие. И Вали прихна, както се смее човек, навел се да върже обувката си и чул хвърлен камък да избръмчава над главата му.

Тя се хвърли към него и го прегърна. Вали целуна притисналото се в него момиче.

— Да си призная — поде Адисла, — не разчитах много да се върнеш навреме.

— Колко си приличаме — поклати глава Вали. — И аз не разчитах.

Тя пак се разкикоти, но когато Вали се взря в лицето й, видя сълзите.

— Как успя? — промълви момичето.

— Не знам. Чакам да чуя какво ще измислят скалдите. Аз пък ще разправям, че съм го предизвикал на три единоборства — плюскане, къркане и бой. И така съм го напил, че просто съм го вързал накрая. Какво ще кажеш?

— Те ще разказват, че си се бил с него.

— Нека разказват — сви рамене Вали. — Кой знае, може и така да е било. Заради тебе щях да се бия и с двайсет като него.

— Само с двайсет ли? — ухили се Адисла.

— Трябва да има мяра във всичко — каза Вали. — Моята е двайсет. С един да бяха повече и щеше да разчиташ само на себе си.

В привичните им шеги имаше още нещо и то не търпеше отлагане. Вали чувстваше, че единственият път пред него е с това момиче, само такова бъдеще можеше да види. Трябваше да й каже какво ги свързва от мига, когато се срещнаха, но никой от двамата не го бе изрекъл досега.

— Обичам те.

Тя се взираше в очите му.

— Да…

— Не казваш, че и ти ме обичаш.

— Защото го чувствам твърде силно. Ако кажа думите, после не бих могла да се отрека.

— Това ли ще направиш — ще се отречеш?

Адисла не отговори и се извърна.

— Не можеш да ме забравиш.

— Никога няма да те забравя.

Тя обви шията му с ръце и заплака на рамото му.

— Ще се омъжиш ли за него?

Адисла се отдръпна, съвзе се и го погледна в очите. „Дори разплакана е толкова хубава…“ Искаше да я успокои, да подреди всичко добре за нея, да види усмивката й, но знаеше, че самият той е причината за всички нейни терзания. Уж беше на косъм от всичко, което бе искал някога — любимо момиче, прекрасен летен следобед, сгряващо слънце и свеж ветрец, но сякаш цял океан го делеше от това.

— Ще се омъжиш ли? — повтори той.

— Вали, няма да бъда твоя държанка, а не мога да бъда твоя съпруга. Какъв избор имам?

Той кимна.

— Дренги е свестен човек. И беше добър приятел на всички ни. Жалко, че не си избра мъж, с омразата към когото да се утешавам.

— Не съм го избирала. Колко мъже има наоколо? Петима синове на селяни в цялата околност, а трима от тях не ме и поглеждат, защото зестрата ми е толкова бедняшка. А и попрехвърлих годинки, Вали — с три лета съм над възрастта, когато повечето момичета се омъжват. Съдбата ни събра с Дренги.

— Не. Съдбата събра нас — натърти той. — Нишките ни са втъкани в едно платно. Човекът вълк ми бе поднесен, не съм си мръднал и пръста. Боговете бяха на моя страна.

— Досега не съм те чувала да споменаваш боговете.

— Досега не се нуждаех от тях. Кълна се, господарю Один — дай ми това момиче или ще ти се опълча във всичко, което ми е по силите.

На дърво зад тях кацнаха два гарвана. Адисла се ококори.

— Той вече те чу — промълви и погали Вали по бузата.

И в неговите очи напираха сълзи, макар че се засмя.

— Ами чуйте ме, проскубани пилета. Предайте на господаря си, че ако не получа каквото желая, ще го погна. Нека копието му е винаги подръка, защото пренебрегне ли ме, последният ден на боговете ще започне с това!

Той тупна по меча си.

Гарваните литнаха ниско между сградите, черните им силуети се издигнаха над хълма като разсеяни късчета нощ, измъкнали се най-после от деня.

— Шшт! — Адисла за малко не се наведе. — Ами ако наистина са негови съгледвачи?

Тя се разсмя, но Вали знаеше, че говори сериозно.

И той се усмихна.

— Да се надяваме, че е така, защото искам той да чуе посланието ми.

Отначало Вали дори не разбра дали го удариха по гърба или в гърдите, но залитна и едва не се стовари върху Адисла. Завъртя се и видя Браги, разперил ръце. Лицето на дъртака сияеше.

— Ти се справи, момко, ти се справи! И за миг не се усъмних. Как ще се провалиш с такова обучение? Ти се справи…

— Благодаря ти, Браги. Нямаше да успея, ако не беше ти.

На дъртака май му идеше да танцува.

— Я да видя старата дама! — Той издърпа меча от ножницата. — Обзалагам се, госпожо, че си вкусила до насита вълча кръв.

— Убих трима — кимна Вали. — Двама си го отнесоха с онзи хитър удар с дръжката, на който ме научи.

— Добро момче, добро момче! Още медовина! — възкликна Браги. — Казвах ли ви аз, че е роден за крал, а?