М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (37)

37.
Ловците

Минаха три дни, откакто Вали се събуди, и наистина се чувстваше много странно. Преливаше от неприсъща жизненост, задрямваше рядко, усещаше се по-силен и изобщо не изпитваше глад.

Уханията на нощта го омайваха, седеше си под звездите и вдишваше разнообразните миризми на кораба, докато Фейлег дъвчеше сушена риба от запасите на датчаните. Дните също кипяха от усещания — слънчевите лъчи по водата бяха като поле от диаманти, безграничното небе го привличаше със синевата си, а повеите на вятъра носеха същинско богатство от аромати в хиляди оттенъци, които дори не бе забелязвал преди — смола по брега, мокри камъни, птичи курешки, изхвърлена от вълните риба — и всеки имаше собствено очарование. Когато небето набъбваше от облаци, той надушваше скорошния дъжд и предусещаше накъде ще се обърне вятърът. И всичко това не му се струваше необикновено. Възприемаше изострените си сетива като нещо ново, но не и ненормално. По-приятно му беше с новите сетива, отколкото със старите.

Мислеше за Браги. Понякога не можеше да мисли за нищо друго. Наистина ли го бе убил, както твърдеше Фейлег? Човекът вълк му каза, че е бил „заслепен от бойна ярост“, но не пожела да обяснява повече. Вали се чувстваше толкова откъснат от предишното си аз, че му изглеждаше почти възможно… Не, човекът вълк бъркаше. Фейлег тълкуваше погрешно видяното заради бъркотията в сражението.

Морето беше по-неспокойно, когато и очите му потвърдиха онова, което знаеше от носа си — земя, ивица от ръждивочервени скали над желязната чернота на океана. Вали хвана руля, който не бе пострадал заради извивката на корпуса, и се опита да насочи кораба към сушата. Имаше успоредно на брега течение и корабът се подчиняваше тромаво, и то на пресекулки. От Фейлег нямаше полза — както винаги се гърбеше с глава между коленете и зяпаше ходилата си. И все пак доближаваха сушата.

Брегът не беше особено приветлив — с малкото равни места и изобилието от назъбени канари, слизането на сушата щеше да бъде опасно в най-добрия случай. Вали се помъчи да завие, остави кораба на течението, пак се опита да завие и пак се отказа. Течението вече ги носеше бързо само на една корабна дължина от мръсно кафяви скали. Вълните се надигаха, вятърът се засилваше. На Вали не му се вярваше да има голям шанс да оцелее, ако се блъснат в камъните. Озърна се към Фейлег, който не би имал никакъв шанс.

Поредната вълна ги тласна с трясък в отвесната скала, корабът отскочи и се завъртя. Вали пусна руля. Сега не му оставаше друго, освен да се надява. Течението повлече кораба с кърмата напред толкова близо до канарите, че Вали можеше да ги пипне. Знаеше, че корпусът няма да издържи още един такъв сблъсък. Завъртяха се отново и отново, корабът изчегърта в дъното и заседна в плитчина. До тясната брегова ивица имаше само две корабни дължини.

Фейлег се изправи.

— Ще плувам дотам.

— Знам, че не можеш — каза му Вали.

Избра си копие, лък и меч. Чувстваше се особено — в един миг с мътна глава като след напиване, в следващия с непозната досега яснота.

— Вземи малко храна — посъветва той Фейлег. — Ако сме късметлии, ще можеш да вървиш до брега.

Човекът вълк го послуша и Вали се спусна предпазливо във водата. Стигаше му само до бедрата. Нагази към брега, Фейлег го наблюдаваше. Вали стигна лесно до целта, намокри се само до гърдите. Фейлег го последва. Вали се изненада от колебливостта му. Нима такъв свиреп боец се боеше от водата?

Стояха на малка пясъчна ивица под дълга начупена канара от все същия ръждив на цвят камък. Вали не каза нищо, просто тръгна към скалите. Те бяха високи, но неравни и не ги затрудниха при катеренето. Князът поспря само да събере малко яйца. Щом стъпиха горе, пред тях се откри необятна гледка. Канарите стърчаха над покрити със зеленина земи, където брезови гори стигаха до дълги фиорди, а широка затревена равнина се простираше до далечни планини, издигащи се като черни дракони на хоризонта.

Вали вдиша дълбоко. Във вятъра имаше мирис на дим и още нещо. Готвено месо. Засенчи очи с длан и се взря в далечината. Отвъд един фиорд над плосък хълм в равнината се виеше сивкава струя, наклонена от вятъра. Някой бе запалил огън.

— Каква е тази земя? — попита Фейлег.

— Не знам, но смятам да попитам.

Двамата заобиколиха фиорда и навлязоха в равнината. До огъня имаха три дни път, но Вали още не огладняваше. Мислеше за кръвта, която повърна. Може би нещо не беше наред с него, макар че изобщо не се чувстваше болен. Всъщност се чувстваше необикновено добре като в миговете след току-що погълната чаша пиво — езикът се развързва, остроумието се пробужда, тялото е по-бодро, но се прокрадва и безчувственост, сякаш способността за разсъждение гасне. Различаваше еленови стада на голямо разстояние, дочуваше слаби гръмотевици.

Фейлег набра билки, за да наложи с тях раната си, но за Вали нямаше съмнение, че човекът вълк се чувства зле. Изпотяваше се, треската му личеше, а в дъха му се появи сладникава миризма, която се усещаше и от десет крачки. Князът разбираше, че се дразни прекалено, когато спират да си отдъхне спътникът му. Дори се ядосваше на Фейлег и този гняв като че се коренеше в промяната у самия него след събуждането му на кораба. Защо ли не можеше да го изостави? Просто не можеше. Чувстваше се напълно обвързан с Фейлег, както дъждът е обвързан със земята.

Опита се да убие Фейлег в двора на Хеминг и си внушаваше, че намесата на момчето спаси живота му. А истината беше, че го подведе собствената му воля. Докато усещанията на Вали се променяха, а мислите му се разкривяваха, той проумя защо не беше способен да го прободе. Възприемаше човека вълк като сродник. Това прозрение тежеше, но нито искаше да осъзнае цялата му тежест, нито успяваше да го отхвърли.

Върху тях се стовари буря, неумолима и студена, но Вали не спря. Сега не виждаше огъня, само че и в пороя надушваше мокрите му въглени. Имаше още една миризма — киселата воня от раната на Фейлег. Вали се опитваше да пренебрегне въздействието й, но гърлено ръмжене запълваше съзнанието му и той се бореше да не го разпознае. Жажда за кръв. Кръв… Вкусът и ароматът й не изчезваха още от кораба.

Намериха останките от бивак, когато слънцето се спускаше зад могъщ черен връх и разпръскваше ветрило от лъчи в небето. Наоколо не се мяркаше никой, но земята беше утъпкана, имаше студена пепел, а тревата миришеше на животинските кожи, върху които бяха спали хора.

— Отишли са навътре в сушата — каза Фейлег.

Вали кимна. Вече знаеше това.

— Значи и ние продължаваме — отсече и се изплю.

Цял ден устата му се пълнеше със слюнка.

В очите на човека вълк князът беше обладан от някаква сила. Фейлег го изгледа уплашено и се подчини.

Бурята отмина, а слънцето изгряваше, когато срещнаха ловците на елени. До тях ги доведе димът от нов огън, привличащ с миризмата на готвено месо.

Имаше само едно семейство около двете ниски конусообразни палатки от брезови пръти и еленови кожи. Палатките бяха отворени горе, където се събираха прътите, а в едната гореше малкият огън, привлякъл Вали и Фейлег. Но първата им грижа бяха двамата мъже, които ги спряха с възгласи на един изстрел с лък от бивака. И двамата държаха необичайно къси лъкове, без стрели на тетивата, но пред тях стърчаха достатъчно стрели, забучени в пръстта.

Вали усети как кръвта му кипна от готовността за схватка и опита да се сдържи. Личеше си обаче, че нагласата му не е същата както преди. Първата му реакция беше стремежът да убива. Ръка се пресегна към хълбока му и извади меча от ножницата. Фейлег подхвърли оръжието към мъжете с лъковете и седна на земята. Той и Вали се спогледаха. Вярно, човекът вълк беше ранен, но досега Вали го бе виждал да реагира само с ярост срещу непознати. А ето че постъпи както самият Вали би предпочел, ако се владееше напълно. Спомни си набега срещу манастира. Нали и там направи нещо подобно? Помъчи се да задържи тази мисъл, да я използва като котва, за да не го отнесе приливът от враждебност в главата му.

Ловците носеха дълги сини дрехи, поръбени в червено и златисто. Вдигнаха ръце в дружелюбен поздрав и тръгнаха към братята. Вали си каза, че са от интересен народ с тези тъмни коси и сини очи — същите като него. Срещнаха се с усмивки, ловците изрекоха нещо на непознат за Вали език и седнаха пред новодошлите.

Човекът вълк отваряше торбата с непохватни от слабостта пръсти. Предложи на ловците мях с вино и те отпиха с удоволствие. Същият мях, от който и Вали се бе опитвал да пие, но ловците харесаха виното. Единият посочи раната на Фейлег, после и бивака. Вали се надигна, но проумя веднага, че Фейлег няма сили да стане. Нощният преход го бе изтощил докрай. Князът още не бе виждал човека вълк толкова слаб. Знаеше какво се е случило — раната е гноясала. На Фейлег не му оставаше много време.

Вали се заставяше да мисли и да се държи като момчето, израсло из стопанствата в земите на Двубрадия, обикнало Адисла и зарекло се да умре за нея. Но мръсната вода на тресавището беше проникнала в него и той трудно насочваше мислите си. Хрумна му, че трябва да помогне на Фейлег. Наведе се, метна ръката на човека вълк през раменете си и го изправи. Човешкият жест като че накара Вали да се опомни малко. Хората пред него бяха китоловци или от сродни на тях племена навътре в сушата, които се прехранваха от елените. Хеминг бе казал, че Хаарик искал да размени Адисла срещу своя син. Може би тези хора знаеха къде или какво е този Домен, за който спомена Бодвар Бярки.

В бивака му показаха със знаци, че той и Фейлег могат да седнат в едната палатка. Там беше и млада жена с невръстно дете в ръцете. Изгледа ги недоверчиво, но посочи кожи, на които да легне Фейлег. Вали го остави там и излезе. Вътре беше непоносимо задушно. Искаше да бъде на открито под слънцето.

Фейлег дишаше тежко на еленовите кожи. Упоритото бързане на Вали почти го довърши. Беше убеден, че князът е подвластен на някаква магия, и въпреки това още беше решен да го следва. Разговорът с Адисла преобрази нещо у него и нямаше да се откаже от желанието да я намери. Вдишваше миризмите на палатката: готвено, пресечено козе мляко, кожа и горящи борови съчки. Това му вдъхваше чувството за уют, спомняше си вечерите, когато седеше в сумрака с братята и сестрите си и слушаше разкази за подвизи и слава. Тогава не подозираше, че е различен, че е белязан за живот с вълците. Не бе пожелавал да има подслон от много години, но сега беше доволен. Този път Вали седеше отвън, провесил глава и загледан в краката си.

В палатката влезе по-нисък мъж с четириъгълна шапка. Кимна и се усмихна, седна и хвана вълчата кожа, която Фейлег носеше. Човекът вълк не долови заплаха и му позволи да дръпне кожата. Мъжът прегледа раната, поклати глава и леко плъзна пръсти по нея. Обърна се към жената и й каза нещо. Тя подаде паница с гозба от месо, която Фейлег изяде с благодарност.

— Руотта — каза му мъжът.

Посочи го, престори се, че ляга на хълбок, и подбели очи. Фейлег разбра — този човек му обясняваше, че ще умре.

Никога не се бе страхувал от смъртта. Докато живееше със семейството си, внушаваха му, че смъртта е славна. В годините с Квелд Улф просто виждаше, че тя се случва като пълна промяна. Мислеше си, че ще бъде щастлив да умре в малката палатка с домашни миризми сред тези добри непозната. Но покоят в това място, присъствието на децата и жените, усмивките на човека с четириъгълната шапка му вдъхваха желание за живот. Искаше и той да живее така. В ума му пак се мярнаха думите „Аз съм вълк“, но кой вълк би ги изрекъл? Различаваше се от горските си събратя, макар че бе отгледан да стане като тях.

Мъжът с шапката бе излязъл от палатката.

Навън поднесоха от гозбата и на Вали. Той хапна малко, пи и от ферментиралото мляко. Не му понасяше добре и прие само от любезност. Усмихна се на жената, която му донесе храната, но го направи за себе си, не за нея. Сега тези ритуали на обноските му изглеждаха жизненоважни. Повтаряше си, че има нужда от връзка с всекидневието, с човешкото, за да се опази от… От какво? Не знаеше, но се боеше от чувството, което се люшкаше между погнуса и въодушевление. То май беше готово да го изтласка от собствената му глава. Князът си даваше сметка, че губи нещо скъпоценно.

Всичко му се струваше различно. По-рано си бе казал, че е малко като напиване, и тази представа се засилваше. Същото разкрепостяване като след първите глътки вино. Вече беше уверен, че се пренася в друг вид съзнание. Изпитваше и страх, но съпроводен с чудато удоволствие, безмълвно подсмиване: „Хайде, отдай му се. Отдръпни се от себе си, промени се“. Не знаеше накъде отива, нито какво го е сполетяло, но инстинктът го подтикваше да се бори. Налудничави мисли се блъскаха в главата му: „Вече не съм аз, но как е възможно това? Винаги съм си аз, значи се отдалечавам от себе си, за да се превърна пак в себе си. Аз съм повече от едно нещо. Аз съм пречупен, аз съм…“ Искаше да налучка думата, която би определила състоянието му. Намери я — гладен. Да, беше гладен, но нямаше да се засити с никаква гозба.

Надникна в палатката и се увери, че Фейлег няма да дойде с него. Искаше да тръгне незабавно, да намери Адисла. Любовта му към нея като че доби ново значение. Досущ като светлинка, видяна в дъжда от залутал се пътник, която ще го води към спасението. Виждаше лицето й, каквото беше при последната им целувка за сбогуване — уплашено, разтревожено, но сгряно от обичта й към него.

Вали привлече вниманието на мъжа с четириъгълната шапка. Насили непокорния си мозък да се съсредоточи върху задачата, превърна Адисла в средоточие на усилията си.

Мъжът, дойде при него. Нямаха общ език и щяха да се разбират трудно.

— Синът на Хаарик? — изрече бавно и отчетливо Вали.

Надраска в пръстта очертания на кораб, после блъсна юмрук в дланта си, за да покаже корабокрушение. Нарисува и корона, престори се, че я грабва.

— Домен — натърти Вали. — Къде е Домен?

Магът се усмихна и го помоли с жест да се успокои. Обърна се, разроши косата на едно дете, целуна жената, която донесе гозбата на Вали, и закрачи по равнината към далечните планини. Вали беше безпомощен. Седна пред палатката със семейството, което го наблюдаваше мълчаливо.

Губеше посоката, просто съществуваше в променливата светлина, под менящите се облаци. Не знаеше колко е седял така, когато някой докосна рамото му.

— Няма дан — каза някой на лош норвежки.

Мъжът се бе върнал заедно с друг, облечен досущ като него с тъмна вълнена туника и четириъгълна шапка. До тях имаше елен, воден на въже. Плашливостта на животното обля Вали като вълна, той направо вкуси страха му.

Вместо лък новодошлият държеше широк плосък барабан. Вали се стресна. Съвсем същия бе видял в унеса си на кораба, когато се мярна и Адисла сред фигурите с маски на лицата. Но на този барабан я нямаше разкривената руна, покриваха го сцени на лов и риболов.

— Няма дан — повтори мъжът.

— Няма дан — съгласи се Вали. — Търся човек, а не кожи или злато.

Усмивката на мъжа показа, че той има два зъба в повече на горната си челюст. Знаеше, че китоловците избират своите жреци по отклонения като изсъхнали крайници или разноцветни очи. Велес Либор му го каза. Гадеше му се от самото име на търговеца.

— Домен?

Жрецът го гледаше неразбиращо.

— Домен. Барабани — посочи Вали. — Домен.

— Вагой? — подсказа жрецът.

— Домен.

Жрецът поклати глава и махна с ръка към лежащия в палатката Фейлег. После очерта неправилен кръг и вълнообразна линия в пръстта. Вали не проумяваше. Мъжът взе камък. Издълба малка дупка в земята, в която сложи камъка, и сипа вода около него.

— Вагой — сочеше камъка.

Нададе вой и размаха ръце над барабана, сякаш го удряше.

— Домен? — посочи и Вали към камъка.

— Ааа! Дьоррмаан — сети се жрецът и Вали схвана, че произнася името неправилно.

— Да, Домен.

Мъжът кимна.

— Яббмеаакка. — Изпъна ръка към палатката, разтръска покривалото на входа и проточи: — Ад. Богиня. Борба.

Изръмжа и направи движение, все едно грабваше нещо.

Вали се завъртя на място с протегната пред себе си ръка. Накъде да върви?

Жрецът посочи на изток и размаха ръка няколко пъти да покаже, че пътят е дълъг.

Вали не се забави повече. Скочи и тръгна в тази посока, но мъжът подвикна след него на чуждия си език. Князът се обърна и жрецът посочи първо себе си, после него и пак размаха ръка на изток.

— Ти ли ще ме заведеш? — попита Вали и повтори жестовете му.

Жрецът кимна бавно и тържествено, след това влезе в палатката.