М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (2)

2.
Милост

Досега мъртвите не бяха тегоба за Аутун. За него границата между тях и живите бе толкова рехава, че не бе изпитвал покруса. Смъртта просто беше живот на друго място.

Но имаше значение как ще умреш. Варин трябваше да умре както подобава на воин. Нищо не биваше да застраши тайната за новия наследник на краля. Оцелееше ли дори един съучастник, би останал и рискът истината да плъзне с шепот от сенките на залата за пиршества, с мърморене на пазара, с вятър в платната на бойните кораби. Аутун обаче не можеше да вдигне ръка срещу своя приятел. Кралят бе израснал с внушението, че убийците на сродници са прокълнати завинаги. Не че помисли да убие Варин и после се отказа. Това изобщо не му хрумна.

Смъртта на Варин беше затруднение, което щеше да отстрани по единствения познат му начин — като се посъветва. Северняците вярваха в ползата от разговора.

Сушата вече се виждаше и корабът се бореше със странично течение. Дори с гребци нямаше да им е лесно, а само с платно и не особено благоприятен вятър ставаше много тежко. Но Аутун нямаше друга възможност. Варин трябваше да умре сега, за да го понесат теченията на север по пътя на китовете, иначе трупът можеше да изплува на брега и хората биха задавали смущаващи въпроси.

— Варин…

— Господарю, знам, че не мога да се завърна у дома.

Старият воин дори сега се опитваше да облекчи бремето, притиснало раменете на краля. Аутун склони глава.

— Какво ще кажат за мен, господарю? — попита Варин.

— Твоите приятели те обичаха, а враговете се бояха от тебе. Сред всички мъже по света ти израсна с най-малко страх в душата си. Кой би могъл да се надява на повече?

— Ще пеят ли за мен?

— Варин, дори сега пеят за тебе. А след смъртта ти ще отключат цяло ковчеже със слова, посветени на спомена за тебе.

Варин се изправи и вдиша дълбоко като човек, излязъл да се поразтъпче в хубаво утро. Сетне се вторачи във водата.

— Господарю, виждам морски змей — звяр с такава злоба и ярост, че може да погълне и змията, обвила света. Позволи ми да се прославя, като опитам здравината на копието си срещу него.

С приближаването до смъртта Варин сякаш сам се вписваше в сага — думите му напомняха за песните на скалдите. Аутун реши да му подражава в знак на почит.

— Прав си, храбрецо Варин. Сражавай се и извоювай славата. Но срещу такъв змей ти е нужна здрава броня. Дарявам ти тази ризница, за да те пази от удари както покрив от буря.

Кралят извади ризницата от бурето и я разгъна. Варин се поклони смирено, за да благодари за честта, и остави Аутун да му я сложи. После кралят взе златния вълчи шлем, чиито рубинени очи бяха плячка, отнета от франките в земите на юг. Нагласи го на главата на приятеля си и стегна ремъците. Обви раменете му с наметалото си. Накрая подаде на Варин копието му.

— Кажи на съпругата ми — помоли Варин, — че не е имало по-добра жена, държала ключа от нечий дом. Макар че ми я дадоха по уговорка, аз я обичах от сърце. Дано моите синове ти служат като мен. Когато омъжваш дъщерите ми, мисли за тях като за свои деца.

А на носа на кораба жената спеше, прегърнала своите момчета.

— Ще седиш от дясната ми страна в залата на Один — обеща Аутун.

— И ще бъдем вечно пияни — зарече се Варин.

После стъпи на борда и изръмжа заканително:

— Ей сега идвам, змей!

Без да погледне встрани, той се гмурна, забивайки копието във вълните. С великолепната ризница и златния шлем на Аутун никой не би могъл да плува. Варин изчезна в миг под повърхността. Кралят преглътна тежко и се извърна. Смъртта на Варин беше необходима, нямаше да си блъска главата повече.

Жената и бебетата се размърдаха, но Аутун забеляза учуден, че тя не се събуди. Почти не бе мигвала по време на плаването, а сега изглеждаше, че е намерила спокойствие в близостта до сушата и най-сетне си е позволила сън.

Във всичките си битки Аутун не бе убил нито една жена. Казваше си, че е решил така, защото са прекалено ценни като робини. Но имаше и друго.

Стоеше над нея и гледаше двете деца, спящи на гърдите й. Ръката му опипваше дръжката на ножа. Мислеше си, че скоро ще си послужи с този нож, за да я убие. Може би след срещата с вещиците, точно преди да се върне при жена си. Все едно кога — щеше да отнеме живота й с ножа. С меч бе повалял само воини досега, не би го опетнил с кръвта на жена. И все пак му се струваше долно да й донесе смъртта със същото острие, с което би почистил някоя риба. Тя беше майка, а в неговите очи това й даваше някакво право на уважение. Аутун бе виждал съпругата си да ражда пет пъти и често се питаше колко от мъжете биха понесли такава болка.

Намираше нещо скъпоценно, заслужаващо да бъде опазено във връзката между майката и нейните деца. Тя сякаш сгряваше. Аутун Безмилостния усети тежест в гърдите, но не подозираше, че това е първият мимолетен намек за собствената му участ.

Жената имаше талисман, даден й от бащата на близнаците — чудноват скитник във времена, когато самотните бродници бяха рядкост. Малцина се осмеляваха да потеглят без спътници и да бъдат застрашавани от враждебни селяни, сприхави владетели, бандити, подивели отшелници, тролове, елфи и хора вълци. Но бащата на близнаците се бе осмелил. Талисманът не беше нищо повече от вълча глава, нарисувана с драскотини върху камъче. Той й бе казал, че талисманът ще я пази. После си тръгна. Досега камъчето не я бе защитило от нищо, но го стискаше в ръка дори насън. Когато Аутун Вълка, повалил великана на геатите, грабил земите на изток, страховитият владетел на бялата пустош, докосваше кинжала си и я гледаше, той изпита съжаление. За него това чувство беше ново, но кому би щукнало да твърди, че то е по-странно от един талисман? Човек все някога се уморява да убива. Само боговете се отличават с неутолима жажда за смърт.

Останал без кормчия, корабът се завъртя странично спрямо вълните и изведнъж се раздруса. Аутун запази равновесие, но жената и децата се блъснаха в един сандък. Бебетата се сепнаха разплакани и за миг жената се вторачи в Аутун с пронизващото кървясало око. Кралят, способен да смаже с поглед всекиго, побърза да отиде на кърмата, за да насочва кораба. Както винаги действието имаше предимство пред размисъла.

Жената гледаше как той върза руля, за да не мърда, и се зае с платното. За нея кралят беше второто най-ужасно нещо, което срещаше в живота си. Разгада го веднага — войнствен себичен мъж, който събираше всички страхове в душата си и ги запращаше срещу враговете. Грабител, убиец и герой.

Бащата на момчетата бе казал, че героите са му скучни, но у Аутун нямаше нищо, което да навява скука — страховит, кръвожаден, почти божествен. Когато я отведе от църквата, наоколо свистяха стрели, разгаряха се пожари, а селяните си деряха гърлата, но той беше средоточие на неестествено спокойствие, същинска скала сред водовъртежа на насилието. За него всичко това беше обичайно. Тя си рече, че ако някога срещне бог на войната, сигурно ще изглежда като Аутун.

Но боговете вече бяха идвали в живота й.