М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (56)

56.
Мъртвите

Вещицата отново беше малко момиче, изгубено в първите си спомени. Какви бяха първите й спомени? Мракът и студът, лицата на жените, нашарени призрачно, мъждивата светлина на факли и влажният мирис на пещерите.

„Казват, че в тъмни тунели с магии

и с вълшебства си служиш като вещица.

В облик на вещица си отишъл сред хората

и не личи да е мъжка душата ти.“

Вещицата познаваше гласа. Той беше. Кой? Присмехулникът. Да, присмехулникът, който не беше чак толкова хитроумен. Локи, лъжецът, който си мислеше, че може да страни от делата на боговете и да се смее. Не беше така. Нима се заблуждаваше, че тези окови са само за тялото му, а умът му е свободен да броди из световете като човек? Не. Той беше уловен, окован и вързан във всяка своя мисъл. Тя си разчисти сметките с червенокосия, с този нощен гост, с този смешник и враг на смъртта.

Знаеха ли жените от Тролската стена коя е тя? Направиха я своя кралица, когато беше на шест години. Тя носеше в себе си всички руни, което не се бе случвало на смъртен. Те знаеха ли?

Истината бе скрита от вещицата, но щом копието прониза тялото й с болка, тя я съзря. Уби ги един по един — момичетата, момчетата и посестримите си. Вмъкваше се нощем в съзнанията им да нашепва за самоубийство. Душеше ги, давеше ги и ги изгаряше, докато тънеха в транс. Направи го, за да отслаби себе си, уж като крайна мярка, за да съхрани постигнатото от сестринството в магията, но само защото беше плашлив и завистлив бог, който ги презираше заради тяхното могъщество. Тя бе скрила своите намерения от самата себе си, защото се боеше нейното земно въплъщение да не се разбунтува, за да се отклони от участта си. Докосна тройния възел на шията си. Нещо, скрито в друго, което е скрито в трето. Тя си мислеше, че е скрила вълка от самия него, за да го скрие и от бога. Всъщност го бе скрила от себе си. Сега измамата се разкри и тя знаеше за кого е дошъл вълкът. Дойде да погуби нея.

Копието изглеждаше безупречно, позата й на пода — също, истинско подобие на руната, която я бе водила. Тя бе изобразила Вълчия капан със собственото си тяло.

Тя беше навсякъде, владееше всичко, проникваше във всяко съзнание на земята, за да влияе и докосва. В мига на най-силната болка избликваше най-силната й магия.

Изрече своето име:

— Один.

Гласът й беше дрезгав от годините на мълчание, но волята на бога изтръгна звуците от отвикналото гърло.

Тялото на вещицата кървеше и около нея се разливаше голяма червена локва. Вълкът наведе глава да лочи. Адисла не можеше да откъсне погледа си от ставащото в пещерата.

Вещицата се надигна. Извади копието от корема си и се взря във вълка, той също се вторачи в нея.

— Призовах те тук, за да направиш това — каза вещицата. Вълкът пак се озъби.

— Така е било — продължи вещицата — и така ще бъде завинаги, но за тебе, Фенрисулфр, никога няма да е лесно.

На Адисла й се привидя, че пещерите ги няма. Стоеше насред огромна почерняла равнина, където сенки на гарвани се плъзгаха по нея, пушеци вгорчаваха въздуха и се чуваха викове от завършващо сражение.

И вещицата беше различна. Носеше не онази окървавена риза, а мъжка броня. Държеше щит, другата й ръка стискаше зловещо копие.

— Аз съм Один — мразещият всичко, виждащият всичко, повелител на обесените, повелител на убитите, повелител на безумието, най-посветен в магията и дързък в битките.

Вълкът заскимтя.

— Хайде, Фенрисулфр — подкани го вещицата. — Ти си звярът убиец, мой враг и мой съзаклятник.

Вълкът скочи още щом вещицата завъртя копието към него да го намушка. Захапа гърлото й, разтресе я като кукла и краката й се отделиха от земята. Адисла виждаше как странни ярки форми се сипят от вещицата, някои чезнеха със съскане на земята, други се топяха като снежинки, трети я удряха. Усещане за поток мина през нея, после смразяваш студ като северен вятър, след това в съзнанието й нахлу нещо, което тропаше и дишаше шумно. Накрая до нея стигна мирис на зелена трева с топлината на пролетен ден. Знаеше, че това са руни, всяка с различна сила. Те й казаха. Те говореха.

Вещицата изтърва копието, налагаше безсилно с юмруци муцуната на вълка. Животното не я пускаше, а стискаше все по-здраво челюстите си. Адисла видя порои, слънчеви лъчи, огромно дърво до небесата, коне, огнище. Цялата магия на вещицата се изтръска от нея в челюстите на вълка.

Гледката избледня и се върнаха стените на пещерата. Вълкът стоеше над вещицата и поглъщаше плътта й.

Адисла чувстваше силата на руните, отново беше здрава и жизнена, всички загадки се разкриваха пред очите й. Узна, че магията е завършена. Вещицата беше Один. Богът постигна каквото искаше — и своята смърт, и на кралицата, което беше все същото. Жадният за знания бог опозна смъртта още по-задълбочено, като я преживя отново. Руните, които разпръсна от земното си въплъщение, сякаш изгаряха у Адисла, носеха й прозрение и нещастие.

Вълкът се хранеше, гълташе неспирно плътта на вещицата. Накрая потръпна, закашля се, отръска се и легна.

Адисла взе Лунния меч.

Вълкът я погледна и заговори:

— Недей. Няма да владея тялото си, ако го направиш.

Адисла вдигна оръжието, усещаше го лишено от равновесие и неудобно. Фейлег удари съществото с цялата си сила и го рани, но не го уби. Тя нямаше дори нищожен шанс.

— Готова съм за смърт — каза Адисла.

— Не за смърт — избоботи съществото.

Гласът му звучеше грубо, човешките думи минаваха насила през вълчето гърло и уста.

— Ти ли си, Вали?

— Нейната смърт освободи ума ми от кървавото тресавище. Аз съм.

— Ти си най-ужасното чудо на света.

— Омагьосан съм, но това беше краят. Има други магьосници. Можем да ги намерим. Има път назад за мен.

— На каква цена? Колко хора уби, любими?

— Вече не искам да убивам.

— Вълкът убива, Вали.

— Не, Адисла, не.

— Аз видях истината. Фейлег беше твой брат и ти го уби.

Огромното животно склони глава.

— Вълкът го уби.

— Ти си враг на боговете. Видях. Това е предназначението ти.

— Пак ще бъда предишният, Адисла.

Тя поклати глава, сълзите измиваха светли черти по зацапаното й лице.

— Но аз никога няма да бъда предишната. Обичахме се въпреки разликата в потеклото и оскърбихме боговете. Искам да си отида от тебе, Вали. Искам да умра.

— Дори да умреш, моята любов е толкова силна, че ще те повика обратно от залите на мъртвите.

— Вали, аз ще живея отново. Когато богът умря, в мен се вряза магия и аз съм уверена, че означаваше прераждане. Но аз ще живея отново без тебе. Ти си омразен на мъртвия бог.

— Аз съм част от неговия замисъл, както прозрях в полето на смъртта. Той се нуждае от мен, за да сбъдне съдбата си. Аз съм негов враг и негов помощник.

— Не искам и аз да съм част от това.

Нещо прошумоля зад нея, но тя не се озърна.

Вълкът наклони глава към Адисла.

— Обичам те.

— Тогава ме забрави.

Тя вдигна Лунния меч и пристъпи напред да го съсече.

Вали потрепери. Знаеше, че няма да се сдържи и ще отвърне на заплахата, но се бореше с цялата си воля да не я нападне. Сега разбираше кой е — убиец на бог, прераждал се в хиляда живота, за да тръгне на лов за Один във всичките му въплъщения. Какво място имаше за обич в такава участ? Какво място имаше дори за самия него в безмерните магически сили, които си го присвояваха? Искаше Адисла, но щеше да я убие, ако тя му посегнеше. Както в толкова много случаи нямаше избор — вълкът щеше да посрещне насилието с хилядократно по-голямо насилие.

Мечът в ръката й блестеше, в неговото гърло напираше гневен вой. Той се опитваше да подреди думите си.

— Не е свършило. Ще живеем отново и аз няма да имам покой, докато не те намеря и почувствам любовта ти както някога.

Но звучаха не думи, а кръвожадното вълче ръмжене.

Адисла затвори очи и замахна, но мечът не удари. Аутун стоеше зад нея. Отне й меча, изпречи се отпреде й и я тласна назад в един-единствен миг.

Вали приклекна. Гледаше Адисла и знаеше, че мечтите му са били смазани от вълчите челюсти. Разделиха се и животът му загуби всякакъв смисъл. Озова се в капана на безсмъртно тяло и спътник щеше да му бъде само вечната покруса, че е по-тясно свързан с желанието за смърт на един побъркан бог, отколкото с жената, която обичаше толкова силно.

Виждаше зловещия меч в ръцете на своя баща, усещаше как раната в хълбока още кърви, макар че всички други рани бяха зараснали. Мислеше си, че Норните са спрели да предат нишката му и от него зависи дали ще започнат отново.

Искаше му се всичко това да изчезне, животът да бъде както преди. Още виждаше в Адисла момичето, което лежеше до него на тревата под ослепителното слънце. Но сега това беше само сън, а той стигна твърде далече, за да го превърне пак в истина.

Взря се в Аутун и срещна погледа му. Най-сетне изрече дума:

— Смърт?

— Смърт — потвърди Аутун.

По Лунния меч блеснаха отражения от лампата, очите и зъбите на вълка просветнаха от мрака.

Когато всичко свърши, мечът лежеше на пода, а вълкът не помръдваше.

Адисла отиде да погледне труповете, тялото й трепереше, а умът бе претръпнал. Странната жена с белязаното лице се бе навела над Фейлег и го галеше по косата. Адисла отиде при нея и сведе поглед. Сините му очи бяха отворени, вторачени в нищото. Имаше страшна рана отстрани, където вълкът бе прегризал корема му. Още не беше изстинал, но лежеше бездиханен и тя не се съмняваше, че е мъртъв.

Пое тялото му в прегръдката си и го целуна. В съзнанието й се преливаше руната, от която сякаш бликаше пролетно ухание, ромолеше дъждец при ручей. Прераждане. Опита се да я прехвърли в него, за да бъде отново цял, но овладяването на това изкуство отнемаше години, а цената му беше лудостта.

Жената с обезобразеното лице я гледаше и Адисла разбра какво казваха очите й: „Има начин“.

Жената взе лампата и излезе. Адисла вдигна Фейлег. Стори й се, че руните засияха в нея и не усещаше тежест, нито й беше трудно да мине през процепа. Вървеше след светлината по смълчаните тунели и накрая усети свеж полъх по лицето си. В края на широка пещера, където ярък сноп лъчи прорязваше тъмнината, жената спря и опря длан в ръката й. После целуна Фейлег по челото и докосна бузата на Адисла.

Младата жена продължи. Помириса вятър, дъжд и студ откъм морето.

Колоната от светлина се разшири. Тя продължи да върви напред. Пред входа на пещерата погледна от ръба близо до върха на Тролската стена. Земята беше далече долу. Огромен простор от суша и море се бе ширнал пред нея, великолепен в синевата и зеленината си.

Целуна Фейлег и го прегърна по-силно.

— За надеждата — прошепна Адисла и прекрачи в светлината.

Сайтада бе вървяла след нея до ръба. Някъде виеше вълк. Разбираше гласа му: „Аз съм тук. Ти къде си?“

Тя постоя заслушана и се върна в пещерите.