М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (42)

42.
Успехът на магьосника

Паника се възцари на скалата. Почиващите ноайди се опитаха да помогнат на другите, които бяха увлечени от мощта на барабаните и напевите. Някои се опомниха лесно, други не успяха и трябваше да бъдат оставени на смъртта, докато събратята им търсеха оскъдни скривалища из острова.

Лиеайболмай се озова проснат по лице в мрака на пещерата, тършуваше в кожените си дрехи за малкия нож. Чу се жвакане, сякаш някой стъпи в блато, и той видя как чудовището заби задните си лапи в гърдите на магьосника с птичата маска.

Великанската твар беше стъписващо грозна. Черната вълча глава с очи като грейнали изумруди се крепеше върху тяло, съчетало отвратително човека и вълка, но три пъти по-голямо от всеки мъж, когото Лиеайболмай бе виждал. Съществото подтичваше на четирите си крайника. Задните и левият преден бяха вълчи, но предният десен, с който разкъсваше и поваляше срещнатите ноайди, за да ги напъха в смазващите си челюсти, оставаше ръка на уродливо грамаден човек.

Магьосниците не можеха да се опомнят от изненадата. Някои замахваха към съществото с ножове, други хвърляха камъни, неколцина го обсипваха със стрели от късите си лъкове, но повечето тичаха презглава към лодките, с които можеха да избягат от острова.

Лиеайболмай се опита да прочисти съзнанието си. Нима не бе обвързал вълка? Нали отиде при него в сънищата си, призова го с барабаните, заповяда му да влезе в пещерата и направи цялата магия, която руните му разкриха. Пък и чу думите между момичето и вълка, вече знаеше, че те се познават и са важни един за друг. Вълкът се появи тъкмо в облика, който му бяха разкрили виденията. Тогава каква беше тази твар?

Усети, че се напикава, както лежеше. Трябваше да се овладее, да мисли ясно.

И внезапно прозря, че е бил подлъган. Богинята го бе надхитрила някак. Той улови в капана си вълк, но не онзи, когото търсеше. А бе докосвал съзнанието му, тичаше с него из мрачните планини, вдишваше радостта му от убиването на жертвите. Нищо не разбираше.

Лиеайболмай беше почтен човек. Не намираше удоволствие в тъмната магия, която му бе показана, и се стремеше към могъщество единствено за да се защити, а не самоцелно. Знаеше какво е длъжен да направи — да даде шанс на момичето, чийто живот съсипа, и на омагьосания от самия него вълк. Промъкна се навътре в пещерата и пусна въжетата в шахтата.

— Вълкът е тук — каза в тъмнината. — Останете долу, докато привърши изтреблението. Ще се опитам да му наложа волята си. Ще се…

Не довърши, защото първобитен усет му подсказа, че зад него има нещо по-лошо от опасността да си счупи врата при падането. И той пристъпи напред в мрака.

На дъното Фейлег и Адисла чуха как Лиеайболмай се стовари до тях, последва писък. Едната му ръка се изкълчи от ставата и той не можа да надмогне болката.

Още някаква твар тупна меко долу след него.

В чернотата се разнасяше шум като давене и кашлица. Съществото храчеше, ръмжеше и щракаше с челюсти. Адисла го чу да се тътри напред, муцуната му душеше шумно тъмнината. Тя почувства, че ще падне в несвяст. Не успяваше да мисли за нищо, освен за страшните стържещи звуци от гърлото на съществото, в които й се причуваха думи.

— Любима моя — казваше то. — Аз те намерих.