М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (23)

23.
Бягащ вълк

Този път паниката беше някак по-приглушена за Вали, размътена от умората. Не издържаше повече и вдиша, усети стягането на гърлото, неволния гърч на мускулите, докато напъваше да излезе на повърхността. Опита да се отпусне, за да се случи каквото имаше да се случва. И страхът се свлече от него, изчезна като баласт, хвърлен от кораб.

— Той не мърда — каза Хогни.

Ори само поклати глава и погледна надолу. Дъждът заваля упорито, неуморно навяван откъм океана. Целият свят изглеждаше направен от вода, тресавището и ограждащият го склон бяха сиви петна под почернялото от бурята небе.

Вали чувстваше, че неизбежната смърт е умиротворяваща и уютна, тя идваше с обещание за края на всички грижи. Смъртта беше като топла постеля, на която да се сгуши, като мръвка за прегладнелия.

Някой или някои се бяха наместили в съзнанието му — усещаше враждебно присъствие. Струваше му се, че е изтикан, че е като гост в собствената си глава. Натрапваше се мъж, но едва се задържаше и се бореше с жена, в чието съзнание пък долавяше дълбочината и заплахата на океан. Но мъжът побеждаваше. Той отне нещо от жената. Обичайните сетива и мисли не схващаха какво е това нещо. То му се яви като форма, като прорез в света наоколо, като разръфан процеп в тъканта на сътворението.

Вали пак се озова в тунела, скалните стени светеха сякаш по тях се процеждаше вода, въздухът натежаваше студено. Залялата пода вода стигаше до коленете му. Озърна се и видя странна фигура. Мъж с корава вълча маска, направена от дърво и козина. Държеше плосък барабан.

— Защо съм тук? — с чудато глух глас попита Вали.

Мъжът с маската заудря по барабана. Вали се досети, че така призоваваше нещо, намиращо се в него. Светлината се разлюля и той пак долови онова нещо — избликваше откъм кожата на барабана, рееше се, разтърсваше се и пулсираше пред очите му. Вали знаеше, че съдбата се определя по рождение. Бъдещето е пътека между планини и не можеш да се отклониш от нея. Легендите за Норните — трите жени, които седят под световното дърво и предат нишките в съдбата на всеки човек, му бяха внушени от най-ранно детство. Но сега му предлагаха нещо. Чрез тази форма — неизразимо ужасна, някакво съчетание между нож и игла, можеше да среже нишките на живота си и да ги съшие наново. Извита като кука и остра, но и безплътна, по-скоро идея, а не предмет. Необикновената форма внасяше безредие в света и причиняваше още бъркотия. Тя беше руна. Сега я виждаше, но мисълта за нея някак се изместваше към границите на ума му, все едно си я припомняше от съновидение.

Барабанът биеше заповедно и у Вали се засилваше желанието да легне във водата, заляла тунела. Той се подчини, отпусна се назад, разпери ръце, изви краката си и наведе глава напред. Тялото му се разкриви подобно на формата, която сякаш обхващаше цялата му същност, цялата му съдба. Вълчи капан. Сега му се струваше, че той е само въплъщение на смисъла, вложен в руната.

Разбра, че му се предлага избор — или тази форма, или никаква. Руната или смъртта. Изведнъж представата, че самият той е руната, изчезна. Вали се изправи. Руната беше човекът вълк, когото плени в планинските подножия — носеше се над водата в тунела. След това се превърна в Адисла. Тя лежеше на гръб, гънките на роклята й бяха разстлани, ръцете разперени и краката сгънати в същата поза. Той се рееше над нея.

— Мила, къде си?

— Аз съм…

— Това е мястото.

Друг глас. Не се съмняваше, че го е чувал преди. Да, гласът на онзи мъж сред защитниците на селото, странния бледолик непознат с наметало от орлови пера. И той ли бе призован от биенето на барабана?

— Какво място?

— Мястото, където си изгубен.

Барабанът сякаш го раздрусваше, извличаше нещо, което беше в него. И предизвика движение също като стъпка, дала началото на свличане. Рев. Глас, какъвто не бе чувал — задавено, продрано отприщване на необуздана омраза.

Изведнъж се озова на земята, а на мястото на Адисла се появи великански, точещ лиги вълк, по-висок от него. Звярът бе вързан за скала с тънки въжета, врязали се в плътта му подобно на върви по провесен за опушване бут. Мяташе се, напрягаше се да стане, но не можеше, все едно бе хванат още при раждането си и краката му не издържаха тежестта на тялото. Още по-страшна беше устата му — зейнала кървава рана, вечно отворена от пъхнато парче мътен метал, врязало се и нагоре, и надолу.

Глас прелиташе през главата му, сух и бърз като тропот на чакъл по канара:

— Когато боговете се увериха, че Фенрисулфр е окован здраво, взеха въже, наречено Тънкото, и го вързаха за скала, наречена Писък. Звярът се опита да ухапе боговете, ала те взеха надежден меч и го пъхнаха в устата му, за да не се затварят челюстите. Там ще лежи вълкът Фенрис между мъки наяве и страдания насън до края на дните. Тогава оковите ще паднат и боговете ще бъдат разкъсани.

Звярът се напъна, надигна се леко, свлече се, олюля се нагоре и пак понечи да скочи напред, огромната му глава бе устремена към Вали. Изтерзаният му рев звучеше като стъргане на желязо по точилен камък, но хилядократно усилен.

Вали беше обзет от страх, но не какъвто би изпитал в битка — с онзи страх би могъл да се пазари, да му каже, че ще го послуша, само да почака мъничко. Този страх беше като страха от удавяне, от погребване жив, когато ужасът от небитието, от ръката на смъртта, заличила сетивата и спряла дъха, смазва неумолимо. Когато хватката на паниката се стегне, бориш се със зъби и нокти, а единствените думи в ума ти са: „Не това, само не това!“

Вали се обърна да побегне, но сега стените го притискаха. Той беше уловен в малко мъждукащо кълбо сред обгръщащ мрак. Мъките на вълка бяха и негови. Усещаше жаждата за свобода като задушен полъх по лицето си, изпитваше омразата към впитите въжета, пронизващата болка в челюстите. Давеше се не във вода, а в страданието на вълка, сякаш звярът го поглъщаше не с устата, а със съзнанието си.

Трябваше да се измъкне — да диша, да живее. Кръвта туптеше в ушите му… или беше барабанът? Погледна нагоре. Мъжът с барабана стоеше над него, а костта, с която удряше, бе добила очертанията на руната.

— Помогни ми — помоли Вали.

Мъжът престана да бие барабана. Хвърли руната към Вали.

— Превърни се!

И Вали подивя.

Както стоеше в тресавището, Хогни беше съборен от внезапния ритник на Вали.

— Той разкъса въжетата! — кресна Ори на Йодис.

— Ами стегнете примката и го убийте!

Хогни се опита да затегне примката, ала беше твърде късно. Вали вече държеше въжето й, дръпна го с все сила. Хогни бе омотал края на въжето около кръста си и князът го притегли към себе си. Докато мудно се опитваше да махне въжето, Вали го връхлетя с вой, пръскаше слюнки, хапеше и блъскаше. Браги, който стоеше на брега, скочи в тресавището към борещите се мъже.

Ори извади ножа си и нападна Вали в гръб, но се поколеба в гибелен за него миг. Все пак това беше наследникът на неговия господар. Князът като че усети опасността, извъртя се и прекърши шията на Ори с един удар.

Йодис изпищя, а Вали пак налетя към Хогни, но сега Браги се стовари на гърба му. Хогни докопа краката на княза и двамата воини изнесоха мятащото се тяло от тресавището. А там и други се накачулиха върху Вали, притиснаха го към земята, задушаваха го. Бяха бойци на Двубрадия, а зад тях, свирепо начумерен в пълното си бойно снаряжение — ризница, шлем, щит и меч, стоеше кралят.

Вали тънеше във видения. Все още различаваше, че пред него са воини от рода Ригир, но ги възприемаше не като хора, а като знаци на болката и смъртта. И можеше да вкуси тяхното недоверие, завист и страх, сякаш чувствата им ги обгръщаха като облаци. Чувства, които вдишваше — от силната ненавист до дребните вражди, а той беше способен да ги различи и назове подобно на миризмите от готвено в ден за пиршество.

Пак понечи да се възпротиви и примката се стегна на шията му. Започваше да се опомня, да осъзнава кой е. После всичко изчезна и го покри друга тъма, друг студ по гърба. Той примига, повърна вода и отвори очи. Хогни се взираше в него от горе надолу.

И отново му причерня пред очите за миг.

— Изправете го! Изправете този мръсен убиец на сродници.

Задържаха го прав. Вали усещаше костите си непоносимо тежки, все едно не го вдигаха от земята, а го изравяха. Срещу него беше познато, разкривено от ярост лице.

— Ще си платиш за това! — обеща му Двубрадия. — Не биваше никога да се доверявам на Ордата. Нищо чудно, че изпратиха тебе — най-безполезния си потомък. Е, поне ти ще платиш с кръвта си. Князът се стремеше към смъртта. Ние ще му угодим, момчета, нали така? Вземете оръжията и на другите шпиони.

Пет копия се насочиха към Браги, докато други бойци извиха ръцете на Вали зад гърба му.

— Заведете го в залата. Искам събранието да бъде свикано скоро. Той не може да умре без тяхното съгласие. И това не е екзекуция, искам всички да си го набият в главите. Това е обявяване на война.

Подкараха Вали с ритници нагоре по хълма, а той се давеше и задъхваше. Умът му преливаше от видяното под водата — вълка, пещерата, но над всичко беше споменът за Адисла, човека вълк и самия него, разкривени от страховитата руна. Знаеше, че съдбините им са свързани, това му носеше и утеха, и страх.