М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (44)

44.
От обич

Никой не биеше барабаните и не пееше. Останалите на острова ноайди седяха като истукани, сякаш още бяха в транс. А от небето вече се спускаха гарвани и врани, в дрезгавите им крясъци звучеше удоволствие.

Някои ноайди помогнаха на Фейлег да натрупа още камъни върху плочата, за да не избяга звярът. Адисла гледаше безпомощно, кракът я болеше непоносимо, откакто се опомни от потреса. Един ноайди пристъпи към нея и Фейлег му изръмжа, но мъжът носеше торбичка и махна с ръка на човека вълк да се укроти. Фейлег го остави да извади стрелата и да превърже раната. Адисла дори нямаше сили да пищи, седеше безучастно на скалата. Магьосникът поднесе чаша вода към устните й, даде й еленово месо и твърда питка, а Фейлег отиде да носи още камъни.

Той чуваше воя от шахтата. Питаше се докога ли съществото ще има воля да стои в дупката. Долу остана магьосник, който беше храна за звяра. Ще порасне ли още, когато се засити? Ще натрупа ли такава мощ, че да излезе на свобода? Все едно. Дотогава ще бъдат далече оттук.

Накрая вече не можеха да слагат още камъни върху купчината, Фейлег отиде при Адисла я и прегърна. Но в нейната прегръдка нямаше такава топлина, каквато му се искаше. Тя му беше благодарна и се радваше, че двамата оцеляха, но не го обичаше. Той я чу какво каза на Вали и знаеше, че е готова да умре за своя княз.

Очите й се насълзиха. Фейлег я погали по косата. Той се бе зарекъл да убие Вали, защото князът го плени и го откъсна от живота му на вълк. Каза си обаче, че заради тези мигове в пещерата, когато разбра какво е да обичаш, трябваше да вижда в княза свой спасител.

— Ние ще го освободим.

— Как?

— Казах ти, че имам много съкровища, скрити по хълмовете. Истина е. Ще ги поднеса на вещиците, ще се оставя на тяхната милост и ще ги помоля да спасят твоя княз.

— А после?

— Аз съм вълк, видях достатъчно и от вчерашния, и от утрешния ден. Ще умра или няма да умра. Ще се върна на хълмовете или няма да се върна. Ще ме има или ще ме няма.

Тя си спомняше погледа на Вали от ямата. Видя нещо от човека в тези странни зелени очи. Обичаше го, възхищаваше му се по-силно от всякога, щом помислеше за смелостта му. Той им позволи да го затворят долу. За разлика от нея той беше достатъчно храбър да умре.

Адисла се обърна към Фейлег, толкова подобен външно, но толкова различен по нрав. Все едно боговете бяха отговорили на нейните молитви и й изпратиха обикновен мъж с образа на Вали, за когото тя можеше да се омъжи и може би дори да обикне.

— Ще дойда с тебе.

— Не е нужно. Вещиците не винаги са милостиви.

— Съдбата по-милостива ли беше? — отвърна Адисла и стисна ръката му.

— Опасността е голяма.

— Фейлег, ще дойда с тебе, защото и ти дойде да ме търсиш и ме спаси. В моите очи нямаш равен сред хората. Ще дойда, защото искам да си върна моя Вали, но имам и по-себични подбуди да го сторя. Нямам дом, където да се върна. Майка ми умря по най-страшния начин и не мога повече да погледна онази къща, без да си го спомня. Ако не мога да бъда с него, ще бъда с тебе. Ако не мога да бъда и с тебе, значи животът е свършил за мен.

Така Фейлег научи, че най-съкровеното му желание би се сбъднало, ако князът умре в онази дупка. Стигаше да донесе още по-големи камъни, може би да убеди и оцелелите ноайди да докарат камъни с лодките си, за да остане съществото долу и да умре от глад.

Сълзите се стичаха по бузите на Адисла, когато пак се взря в огромната купчина отломки върху шахтата.

— Хайде — подкани я Фейлег, — да вървим при вещиците.