М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (25)

25.
Бягство

В кратката нощ самотен глас на вълк някъде из хълмовете се разнасяше надалече в тъмните долини, воят му тършуваше в пустотата. Вали си представяше, че разбира призива: „Аз съм тук. Ти къде си?“ Ярката пълна луна посребряваше кожата му дори на дъното на ямата.

— Като ги слушам, гладни са, а? Не се тревожи, вълчо, няма да гладуваш още дълго. Тук в ямата сме ти приготвили две сочни мръвки от предатели.

Агейр, който го бе изпреварил с коня си, за да отведе Адисла при краля, пак се опитваше да го дразни. Братята й също дойдоха по-рано, разбира се, но те не казаха нищо. Лейкр само се взря в ямата и Вали почувства гнева и болката на своя приятел. Опита се да поговори с него не за да се оправдае, а за да му разкаже, че неговият малък брат е умрял като герой, но Лейкр просто се отдалечи.

Агейр не беше гневен, а се забавляваше. Смъкна панталона си и се изпика обилно в тъмната дупка. Браги и Вали му провалиха развлечението — мълчаха.

— Вали, да знаеш, че го направих с твоето момиче. Тя ме помоли. Разправяше, че ти не умееш и искала да я задоволи истински мъж.

— А, значи си прихванал същата болест — изгъгна продрано Вали. — Тъкмо се питах защо пикнята ти вони като моята.

Браги се разкикоти и така тупна Вали по гърба, че почти го накара да съжалява, задето се обади.

И Агейр се подсмиваше. Нещо се раздвижи до него. Изглежда, горе имаше още някой, може би един от приятелите му сред телохранителите на Двубрадия.

— Май не те е еня какво съм направил. Тя чак такава пачавра ли е?

— Адисла не би те погледнала, ярл Агейр, тя предпочита мъже с благородно потекло.

Агейр стисна зъби за миг.

— Аз съм ярл, значи имам същото потекло като тебе.

— Нима един ярл е равен на княз, произхождащ от Один? Я ми кажи — твоят баща кога е позволил на майка ти да хойка, преди или след като я е заплодил? Има ли нещо вярно в слуховете, че тя много е обичала онзи роб Коби и ти си негово отроче?

— Копелето на кое ли датско прасе ще се пръкне от Адисла? — замисли се на глас Агейр. — През тези дни са й се изреждали по целия път от тук чак до Хейтабир, а когато я продадат, други ще й се изреждат.

Вали се насилваше да не мисли какво сполетява Адисла.

— Ако толкова ти се дърдори — обади се Браги, — слез долу да си поприказваме, както се полага.

— Ти да мълчиш — скастри го Агейр. — Да не се заслуша някой и да не научи за подаръчето, което ви донесохме. А, не, далече сте, никой няма да ви чуе…

— Къде са пазачите?

— Ние сме пазачите.

Чу се как влачат нещо, после Агейр заговори свадливо на другия:

— Смъкни торбата от главата му тъкмо преди да го хвърлиш долу. Не така, малоумнико! Срежи въжетата на краката му, но дръж здраво муцуната, не искам тази твар да ме захапе.

Тихо измъчено ръмжене, което Вали разпозна. Онези двамата бяха домъкнали вълк.

— Двубрадия ще поиска да чуе обяснение как се е озовал при нас — подхвърли той на Агейр.

— Ами паднал е, как иначе. Нали ги знаеш вълците, промъкват се и покрай бдителни пазачи. Ако го убиете, ще кажем, че е паднал. Кралят май няма да слуша приказките на убиец на сродници.

Тези думи прободоха Вали като острие на копие. Както и да се опитваше да го унижи Агейр, можеше да пренебрегне злобното бръщолевене на глупака. Но нищо не беше по-горчиво от истината — Вали уби един от своите.

Чу някакво дращене до ръба на ямата, нещо се мярна под небето, а после нечие тяло се сгромоляса отгоре му. Вали се метна назад и по инстинкт вдигна ръце да се опази от нападението на вълка, но нищо не се случи.

Отекна вик, изсъска меч, изваден от ножница.

— Кой е? Кой?! Не, не!…

Още нещо падна върху Вали, този път мокро.

Колкото и слабо да беше осветена ямата, Вали виждаше добре, само че му беше трудно да проумее гледката. Върху краката му беше проснат Агейр. Мъртъв.

В ямата имаше и друг труп. Този беше на Сигниути, също телохранител на Двубрадия, а от огромната рана на шията му бликаше кръв. Вторият мъртвец се бе стоварил по гръб до Браги, дясната му ръка още стискаше меч. Вали забеляза, че гръклянът му е откъснат. Избута трупа на Агейр и ръцете му почерняха лъскаво от кръвта.

Браги се надигна и взе меча. Нечия глава се показа над тях. В първия миг Вали се заблуди, че наднича вълк, но щом очите му се нагодиха, различи собственото си лице, обрамчено от вълча кожа.

— Имаш ли нещо против да не хвърляш повече трупове по нас? — заяде се Браги. — Впрочем, сетих се нещо… Я метни още неколцина и ще се покатерим по тях догоре.

В ямата се спусна стълба и затворниците нямаха нужда от покана. Браги се качи пръв, Вали свали меча от колана на Сигниути и го последва.

Щом надникна над ръба на ямата, видя Браги, който гледаше неуверено човека вълк. А Фейлег освобождаваше истинския вълк. Развърза предните му лапи и свали торбата от главата му. Животното щракна с челюсти, опитваше се да хапе, но Фейлег издаде гърлен звук, наклони глава и подраска с нокти пръстта. Звярът се успокои. Огледа се, спря поглед първо на Фейлег, после на Браги и Вали. След миг побягна и се скри в нощта.

Вали се издърпа и застана срещу човека вълк на лунната светлина. Инстинктът го подтикваше да нападне, но не забравяше какво се случи с Агейр и Сигниути. Ръцете и лицето на разбойника бяха оплискани с кръв и нямаше нужда от въпроси чия е тя.

Човекът вълк го прониза с поглед. Князът познаваше това изражение — убийствена омраза.

— Къде е тя? — попита Фейлег.

— Коя?

— Момичето. Адисла.

— Не знам. Искам да я намеря. Какво те засяга?

— Обичам я.

— Какво?!

— Обичам я. Тя беше добра с мен. Значи и тя ме обича.

Това беше прекалено за търпението на Вали и той предпочете да се заеме с по-неотложните неща.

— Трябва да се махнем. Веднага.

— Ти прави каквото искаш — заяви Браги. — Аз ще намеря берсерка. Ако се откажа, признавам вината си.

Вали изви очи към звездите. Не му се вярваше, че чува тези думи от наставника си.

— Пред кого? Пред Двубрадия ли? Знаеш, че е намислил да започне война срещу баща ми. В онези стопанства наоколо има само твои врагове. Боговете доказаха правотата ти, като те спасиха от ямата. Не плюй върху съдбата, като си пропилееш живота. Стари друже, ще се нуждая от твоя меч там, където отивам.

Доводите на Вали изобщо не разколебаха Браги, но не очакваше да чуе от него, че са приятели. А копнееше за тези думи, откакто беше наставник на княза.

— Така да бъде.

Браги се върна при стълбата и започна да се спуска в ямата.

— Какви ги вършиш?

— Ще взема дрехи за нас, щом ще пътешестваме. Не искаме да замръзнем до смърт, пък и ще всеем смут у хората, ако се изтъпаним голи насред Хейтабир в пазарен ден.

Агейр и Сигниути имаха какво ли не по себе си. След завръщането си Двубрадия бе заповядал на своите воини да носят винаги пълно бойно снаряжение в случай на ново датско нападение. Агейр беше втори по богатство след краля и имаше хубава ризница върху подплатена куртка, шлем, меч, щит и брадва. По-бедният, но все пак заможен Сигниути нямаше ризница, но дългата куртка си я биваше. Имаше и чудесен нож с дръжка от китова кост, меча, който Вали вече бе прибрал, също и щит. Вали остави Браги да си сложи ризницата. Дъртакът взе шлема и останалите оръжия на Агейр. Князът пък се задоволи с вещите на Сигниути. Запита се дали има нужда от щит, но се сети, че с него може да се пази от вятъра в открито море. А им предстоеше плаване.

— Старият Брун има фейринг, пътят дотам е само една вика по брега — каза той на Браги. — Ще вървим половината сутрин, може би и по-дълго, защото трябва да внимаваме.

— Това е най-сигурният начин да се върнем у дома — кимна Браги. — След седмица ще бъдем в Ордахайм.

Вали поклати глава.

— Бойните кораби на Двубрадия ще ни настигнат много по-рано. Потегляме в съвсем друга посока. — Обърна се към човека вълк. — Благодаря ти. Не виждам как да ти се отплатя, но ако попаднеш в двора на моя баща, разкажи им историята и предай, че Вали Безоръжния е заръчал да се отнасят с тебе както с него.

Фейлег стоеше вторачен в него.

— Какво има? — не се стърпя князът.

— Момичето там ли е?

— Не е там. Не знаем къде е тя, но тъкмо това имам намерение да науча.

— Идвам с вас — отсече човекът вълк.

— Не — отказа Вали. — Не те познавам.

— Дадох клетва да я закрилям. Ти отиваш при нея. И аз идвам с тебе.

Тонът на Фейлег показваше, че за него тези разсъждения са неоспорими.

— Тя не се нуждае от твоята закрила.

— Господарю, според мен не бива да се помайваме — напомни Браги. — Може да дойдат други, за да сменят пазачите.

— Така е.

Вали не каза нищо повече. Загърна се с наметалото на Сигниути, подгизнало до половината в ямата, и закрачи към пътеката, по която щяха да стигнат до къщата на Брун. Човекът вълк тръгна подире му, но Вали се обърна и извади меча си по-скоро от гняв, а не по волята на разума. Спомни си за двата трупа в ямата.

— Казах не! — изръмжа той.

Не успяваше да изясни подбудите си защо не иска Фейлег да се присъедини към тях. Нямаше причини да не му вярва — в края на краищата човекът вълк ги спаси. И все пак не го искаше. Смущаваше го признанието му, че дал клетва пред Адисла. А кой опъна онова парче плат над човека вълк, когато беше вързан за дървото? Кой го освободи? Вали не разпознаваше чувството, защото го изпитваше за пръв път. Не се съмняваше в любовта на Адисла нито преди, нито сега. Но у него се пробуди нещо, което не беше точно ревност, но и не се отдалечаваше особено от нея. Знаеше, че Адисла не би могла да се увлече по този мъж, но дълбоко у него настъпи промяна, неподатлива на разсъдъка. Твърде неясно беше бъдещето в този момент. И присъствието на човека вълк би добавило още несигурност. Ами да, това беше обяснението.

Лицето на Фейлег се смръзна в сляпа ярост, но той се сдържа. Взря се поред в двамата, преди да каже:

— Ще ви следвам.

Изчезна бързо в гънките на склона към брега. Вали и Браги го изпроводиха с поглед.

— Господарю, той щеше да ни бъде могъщ съратник — позволи си да каже Браги.

— Или камък на шията — възрази Вали. — Твърде особен е, набива се на очи. А там, където отиваме, бездруго ще бъдем чужденци. С него може би ще ни посрещнат още по-неприветливо.

Браги кимна.

— Но в схватка е чудесно да ти пази гърба. Агейр и Сигниути бяха тъпанари, няма спор, но рядко се срещат по-добри бойци от тях. Той ги затри с голи ръце. Такава зверска сила и пъргавина си заслужават уважението.

— Ако оцелеем, ще е благодарение на ума си, а не с битки — натърти Вали. — Да вървим, трябва да се доберем до лодката.

Князът беше угрижен заради опасностите по пътеката между стопанствата, защото рискът да бъдат забелязани ставаше доста по-голям. Прецени обаче, че повечето воини са в голямото село и дори да се натъкнат на някого по пътеката, може би ще е от селяните, с които се би заедно срещу датчаните. Ала и добронамерените спрямо него хора бяха длъжни да съобщят на Двубрадия, че са го видели. Единствената разлика между приятели и враждебно настроени хора щеше да е бързината, с която ще отидат при краля. А Вали и Браги бяха принудени да изберат пътеката, за да не се бавят.

Изкачиха склона, отдалечаващ се от морето, и минаха покрай горичката, край която се сражаваха с датчаните. Всичко ценно — от остриета на брадви и върхове на копия до дрехи — беше отмъкнато. Само купчина голи трупове на нашественици бе оставена за гарваните и враните.

Слязоха от другата страна в долината зад пристанището. Над стопанствата се виеха струйки дим от пещите и торищата. Слънцето пълзеше нагоре, но сенките в долината още бяха дълги. Само един човек шеташе между къщите — жена, излязла да нагледа добитъка вместо съпруга си. Повечето мъже се бяха събрали при Двубрадия. Животните се будеха с мучене и блеене, а кучетата още се излежаваха пред праговете.

Вали се огледа. Обичаше това място, а го виждаше за последен път. Пак се изкатериха по склон. Знаеше, че пътеката ще ги преведе покрай къщата на Адисла. Такава участ би желал — той да пази стадото, тя да бие маслото. Без да ги е грижа за битки, за кралства и наследяване. Ако успееше да си я върне, щеше да се откаже от правото си над трона и да стане стопанин. Може би тогава щяха да му позволят да се ожени за нея.

Когато стигнаха до отсрещната страна на долината, бяха забелязани. Момичето беше само на девет години и тичаше по пътеката с кучето си, но Вали я познаваше. Тя са навърташе край голямата зала, когато го осъдиха. Солвейг беше голяма пакостница и майка й сигурно я бе пратила с някаква заръка, за да не събуди в ранни зори всички в къщата.

Лицето й издаде, че разбира какво е видяла, а и тя си беше простодушна, веднага възкликна:

— Бегълци!

Вали и Браги се спогледаха, но не направиха нищо и тя избяга. Двамата се съгласиха мълчаливо, че в Рогаланд станаха предостатъчно убийства за едно лято.

— Можеш ли да побързаш още малко? — попита Вали.

— Ти си тичай, а аз ще те настигна, ако мога.

Вали се ухили.

— Как ще изляза в морето с фейринг без твоя помощ? Уви, това е работа за поне двама, иначе бих те оставил тук да съсечеш Двубрадия на две от мое име. Наистина ли имаш нужда от тази ризница?

Браги го тупна по рамото. Вали разбра, че старият боец е предложил искрено да се спасява сам, но и че му олекна от отказа на княза.

— Тя не ме бави.

Вали сдържа смеха си. Браги неведнъж бе заявявал, че е по-бърз пиян в бойно снаряжение, отколкото трезвен само по панталон и туника.

— Значи без нея си муден като охлюв — подкачи го Вали.

Чуваха как се надигна врявата в стопанствата зад тях — викове, разлаяни кучета, развълнувани детски гласове.

— Когато отидем там, ще имаме само един шанс — сподели Вали. — Щом се убедят, че крадем лодка, ще изкарат дракар от пристанището. Вятърът е добър и когато земята се скрие зад хоризонта, сваляме платното и се надяваме да не ни открият. Как мислиш, ще ни провърви ли?

Браги пухтеше до него.

— Не мога да измисля нищо по-добро.

Ясното небе отстъпваше пред напиращите облаци откъм хълмовете навътре в сушата. Заваля и Вали се зарадва. Всичко, което намаляваше видимостта, беше в тяхна полза. Той възнамеряваше да се отправят към Хейтабир, а Двубрадия щеше да предположи, че е избягал към земите на Ордата. В Хейтабир Вали щеше да разпитва за кораба, на който отвлякоха Адисла, смяташе да я откупи или да я открадне, ако бъде принуден. Ако тя не беше там… Не му се мислеше за това. На Хейтабир възлагаше единствената си надежда и се вкопчваше в нея, колкото и да беше малка.

Стопанството на Брун се състоеше само от две колиби до закътано заливче. Прехранваше се почти изцяло от риболов с малката си лодка. Но Вали нямаше избор — трябваше да му я отнеме.

Дъждът стана проливен, докато стигнат там. Жената на Брун тръскаше някакво платнище пред вратата. Лицето й пребледня, когато ги зърна. Тя стисна устни.

— Господарю Вали, ярл Браги… Каква изненада.

— Тук ли е съпругът ти? — попита Вали.

— Долу е, оправя лодката.

— А синовете ти вкъщи ли са?

Тя неволно вдигна ръка към шията си.

— Те са в кралския двор, както знаеш. Всички годни да се бият мъже са там тази седмица.

Вали кимна. Поне не се налагаше да убие и тях. Момчета на четиринайсет и на дванайсет години, макар и здравеняци за възрастта си, биха паднали скоро в бой с двама воини, особено ако единият има опита на Браги.

Пак се чуха викове и лай.

— Синовете ти май ще се приберат скоро — каза Вали и тръгна към брега.

Завари Брун да дърпа лодката към водата, без да обръща внимание на дъжда. Майсторски изработена лодка с високи бордове, за да издържа и в бурно море, широка, с четири весла. На пясъка не беше устойчива и се накланяше като огромна мида, лъскаво черна на дъжда.

— Брун — кимна Вали.

— Господарю.

Рибарят беше невъзмутим човек. Не пролича дали появата на двамата осъдени го стресна.

— Брун — подхвана Вали, — боя се, че трябва да поискам нещо от тебе.

— Какво, господарю?

— Твоята лодка.

Гълчавата се засилваше. На Вали не му оставаше много време.

Брун изви очи да види кой вдига тази шумотевица, после се вторачи в оръжията на Вали и Браги.

— Като гледам, няма как да ти откажа — проточи рибарят, — но не ми се вярва, че ще успееш да я изкараш в морето.

— Поискай отплата от моя баща в Ордаланд — предложи Вали, — а ако се завърна, ще бъда на твое разположение за каквато услуга поискаш от мен. Кълна се.

Три кльощави момчета изтичаха на склона над брега. Носеха дълги пръчки.

— Ако умра от глад тази зима, господарю, няма да дочакам твоите дарове — сви рамене Брун.

Вали не се забави да му отговаря, двамата с Браги вече бутаха лодката към водата. Не беше лека, но наклонът им помагаше. Князът се озърна. Двама селяни от далечни стопанства се бяха присъединили към момчетата. Те идваха в Ейкунд само когато Двубрадия ги викаше, затова Вали почти не ги познаваше.

— Рибарю, тези крадци да не ти отнемат лодката?

Брун мълчеше. Изпадна в необичайно положение, а той си беше предпазлив човек. Не му стигаше дързост да нарече „крадец“ княза на Ордата.

Струпаха се още селяни и неколцина роби, но засега нямаше бойци. Вали и Браги бутаха, тълпата слезе на брега. Когато доближиха на около осемдесет крачки, до водата оставаха пет дължини на лодката. Вали разбра, че времето няма да им стигне. Извади меча си и се обърна към хората.

— Господарю, ние сме десетима. Не си прави труда — опита се да го разубеди тантурест стопанин, който приличаше на бъчва с крака.

— Няма да сте десетима на връщане — обеща Вали. — Познавате Браги, доверен васал на Аутун Безмилостния. Вълците вият името му, толкова често ги е хранил.

Вали подбираше думите си, за да стресне селяните. Успя донякъде, защото те се подвоумиха. Долавяше, че смелостта им е като на кантар и може да се наклони всякак. Тръгна към тях с насочен напред меч. За нещастие двама от селяните бяха пияни и излязоха насреща му, потупваха по дланите си с тояги.

И настана суматоха. Откъм стопанството долетя писък, защото жената на Брун видя какво страшилище идва. По брега се носеше човекът вълк, но не прав, а на четири крака, огромните мускулести ръце го тласкаха напред по гладките камъчета. Озова се внезапно между Вали и тълпата, застана пред селяните и заръмжа. Лицето и ръцете му бяха зацапани с кръв, очите не се виждаха под вълчата кожа. Изглеждаше си същински върколак, чудовищен мъж, сътворен от лишения, ритуали, кръв и преди всичко страх. Ако някой би могъл да гледа сцената от безопасността на лодката си в морето, щеше да види само човек с наметната и на главата вълча кожа, който подскача чудато към селяните. Те обаче бяха израснали с разказвани в зимните вечери легенди за магьосници, които се покриват с животинска кожа и тичат като зверове. Затова видяха друго. Пред тях бе оживяла твар от приказките до огнището, изяждаше ги с поглед под черно небе на черен бряг — страшно изчадие, което можеше да ги завлече право в ада. Питието, разпалвало такава храброст у двамата допреди малко, сега отприщи невъобразими страхотии в главите им.

Фейлег наведе глава, отметна я назад и нададе неземен вой. Двамата пияни се врътнаха и побягнаха. Другите не отстъпиха, но Вали долавяше, че са готови да хукнат. Всички те все едно танцуваха на място с крачка напред, после встрани. Извадени ножове се пъхаха в каниите, други ножове лъсваха, тояги се подмятаха от ръка в ръка. Мъжете се оглеждаха за подкрепления. Нямаше никой зад тях.

— Лодката! — опомни се Браги.

Вали пак се напъна да бута, докато човекът вълк ръмжеше бясно пред селяните.

Дъното чегърташе по камъчетата към плиткото. Със следващия тласък лодката застана равно, намерила опора във водата. Вали и Браги я доизбутаха с колкото сили имаха, скочиха вътре и награбиха веслата.

Вали превиваше гръб до изнемога. Щом се отдалечиха на двайсетина крачки от брега, князът се озърна към човека вълк. Той бягаше към водата. Селяните добиха смелост и го подгониха. Вали дърпаше веслата, не можеха да се занимават с платното, докато Фейлег вдигаше облаци от пръски след тях с нелепите си движения. Вали разбра изведнъж, че човекът вълк не може да плува.

Неукротимата воля още го задържаше на повърхността, но той гълташе твърде много вода, почти без да навлезе навътре. Селяните започнаха да хвърлят камъни и по него, и по лодката. Вали сгуши глава в раменете си и се обърна към Браги. Щеше да му каже да се отдалечат от селяните колкото може по-скоро, но чу съвсем други думи от устата си:

— Прибираме го.

Браги не се поколеба, а завъртя лодката обратно под падащите камъни. Ръбесто парче отскочи от шлема му.

— Ето че върши работа — чукна се старият воин по шлема.

Вали не го слушаше. Доближиха човека вълк на някакви си двайсетина крачки от брега. Още камъни удариха лодката. Браги се бе въоръжил с обли камъчета за ловджийската прашка на Агейр, но опитите едновременно да пази равновесие и да отвърне на обстрела си бяха обречени на неуспех. Затова предпочете да свърши само една работа, но добре, вместо две, но лошо. Остави прашката.

— Ще се върна на брега и ще ви натикам тия камъни там, където не им е мястото — развика се той.

Вдигна щита пред себе си и изсипа куп обиди към селяните, за да отвлече вниманието им от Вали.

Князът се наведе през борда. Човекът вълк напразно размахваше крака във водата, ръцете му само пляскаха безцелно. Браги се премести към другия борд, за да уравновеси лодката, докато Вали посягаше надолу да хване Фейлег. Всичко в разсъдъка му внушаваше, че постъпва глупаво. Не знаеше защо спасява този опасен дивак. В едно беше уверен — след тресавището не би понесъл да гледа как някой се дави. Но нямаше ли и нещо по-първично? Спомни си руната, реещото се тяло под него във виденията му — тялото, което беше едновременно той, човекът вълк и Адисла. Сграбчи мятащия се във водата мъж.

Изтърпя два-три удара по раменете и гърба от размаханите ръце на Фейлег, но вече го държеше здраво. Когато пое тежестта му и задърпа нагоре, притисна го цялата натрупана умора от последните дни — битката, изпитанието в тресавището, ямата, бягството. Тогава се вгледа във Фейлег. Виждаше своето лице срещу себе си.

Престанаха да ги замерят с камъни толкова внезапно, че той се учуди. Издърпа Фейлег в лодката и пак хвана веслото. Докато двамата с Браги се стараеха да отдалечат лодката на безопасно разстояние, за да вдигнат платното, Вали поглеждаше към брега. Рибарят Брун бе застанал пред селяните и ги умоляваше да не мятат повече камъни.

— Уплашил се е да не му повредят лодката! — отсъди Браги. — Ей, копелета, само още един камък да хвърлите и ще я накълцам на трески ей така, напук!

Вали се почувства гузен. Сети се, че няма как Брун да моли за отплата баща му, ако започне война, а собствените му обещания бяха празни думи. Направи един бедняк още по-беден. Но Брун нямаше да умре от глад, другите щяха да му се притекат на помощ както винаги.

На стотина разкрача от брега нагласиха мачтата в направеното за нея гнездо, което моряците наричаха „бабичката“, и вятърът откъм брега изду платното. Лодката се устреми напред и Вали си позволи да се взре отново в брега.

— Няма да видим това място отново…

А Браги се бе улисал в пряко засягащите ги грижи.

— Няма сандък за тази ризница — замърмори, докато я сваляше от гърба си. — Трудно ще си опазим снаряжението сухо.

Прав беше. Скамейките за гребците бяха обикновени напречници, които само заздравяваха корпуса.

Човекът вълк лежеше на дъното на лодката и кашляше, изглеждаше доста зле.

— Тоя не е моряк — кимна Браги към него.

— Е, поне няма да ни убие в открито море — отбеляза Вали, докато брегът се смаляваше зад тях.

Сведе поглед към човека вълк, както го бе гледал във видението. Знаеше, че занапред съдбите им са неразделни.