М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (53)

53.
Битката в пещерата на съкровището

Фейлег се проклинаше, че не може да се гмурне в тунела. Не защото му липсваше храброст. Просто не можеше да го направи, както не можеше и да лети. Крайниците не му се подчиняваха, а опитите да се потопи насила във вира завършваха с безсилно задавяне.

Адисла я нямаше и той се обърка ужасно. Всичко, което бе искал, стана негово в краткия миг на целувката й. Как копнееше тя да тръгне с него далеч от тази планина към дома му сред хълмовете, вместо да скочи във водата. Ала отиде да се срещне с вещиците, да спаси своя княз. И той нямаше избор. Обичаше я, затова щеше да й помогне.

Чакаше я да се върне. Притъмня. А когато се зазори, той опита отново. Напразно. Тялото му не изпълняваше неговите заповеди.

Все по-отчаяно търсеше вход из планината. В кръгла падина над шеметна пропаст откри пещера, която го обнадежди. Влезе и надуши човешки миризми, но нямаше и следа от вход. А таванът изглеждаше опасно напукан. Можеше да се срути всеки миг, затова Фейлег излезе навън. Обиколи тичешком цялата планина, взираше се за всякакво подобие на отвор. Реши, че няма какво друго да стори, освен да се изкачи по скалите. Знаеше, че входовете там се забелязват по-лесно, но бяха почти непристъпни.

Покатери се до върха на гигантската канара, чак до острия като нож хребет. Там стърчаха чудати високи каменни шипове като пръсти на чудовищна ръка, протегнати към небето. Това бяха траловете, дали името на Тролската стена — според преданието били вкаменени, докато се любували на прекрасния изгрев. Огледа околните земи отгоре. Сега беше толкова високо, че би отброил двайсетина удара на сърцето, докато пада. Под него се носеха облаци. Добра се до това място по прекалено опасни пътеки, а надвисващият ръб в краката му беше направо немислим. Но трябваше да опита. Спусна се, стиснал ръба с пръсти, и размаха крака, за да напипа някаква опора в бездната. И както във вира тялото му отказа да се подчини, той се върна върху ръба. Седеше в смразяващия вятър и се ненавиждаше за страха. Накрая видя нещо в равнината.

Далече долу вървяха двама души. Нямаше да си губи времето с тях, но тогава чу непознат за него звук. Вой от болка като тънко острие, което затрептя не във въздуха, а в главата му. Знаеше от чие гърло излиза — Адисла го викаше да й помогне. В ума му се открои назъбената руна върху камъка на магьосниците и той усети как го завлича подобно на отлив. За Фейлег езикът на вълците беше ясен като човешкото слово. Знаеше какво означава този вой: „Страдам непоносимо“.

Длъжен беше да отиде при нея. Може би тези пътници в равнината знаеха някой вход към пещерите. Хрумването се дължеше на безсилието, не на разума.

Наблюдаваше ги как заобикалят Тролската стена и когато се увери, че влизат в един пролом, тръгна да ги пресрещне. После го обзеха съмнения. Откога бродеше из тези земи като вълк, смазваше и разкъсваше, вземаше каквото пожелае? Заради всичко случило се, след като князът го плени, бе забравил кой е. Тези хора щяха да видят в него диво животно и сигурно щяха да избягат. Реши да ги следи отдалече, преди да отиде при тях. И все пак трябваше да побърза. Спусна се по планината с безшумни пъргави скокове.

Вървеше подире им над пролома към задния склон. Отначало ги взе за просяци. Жената беше облечена в дрипи, дрехите на мъжа не изглеждаха по-добре. Само извитият меч в ръката му показваше, че имат съвсем друго положение. Фейлег не ценеше златото и скъпоценните камъни, но и той беше омаян от великолепието на ножницата, която улавяше зимното слънце в бели проблясъци.

Реши да изчака нощта, да отнеме меча, докато мъжът спи, и да му го върне срещу сведения. Те обаче не спряха за нощувка, а продължиха въпреки чезнещата в здрача светлина. Накрая стигнаха до дългата пещера, която Фейлег бе огледал. Приложи всичките си умения на ловец, за да се вмъкне подире им, и видя как жената натрупа плоски камъни. Тя се пресегна с пръчка и смъкна нещо от процеп в тавана. Въже с възли, по което се покатери.

Идеше му да се втурне натам, да я откопчи от въжето и да се качи в мрака, но вече бе забелязал стойката на белокосия мъж. Колкото и да беше стар, имаше сили. Фейлег не се съмняваше, че ще го повали в схватка, но защо да го прави? Ами жената? Знаеше, че сестрите никога не излизат от тъмата, значи не беше вещица. Изглеждаше обаче, че познава пещерите и можеше да го заведе там, където той искаше да отиде.

Затова продължи да гледа. Мъжът държеше запалена свещ, докато жената се качваше, тя запали друга горе и той се покатери при нея. Издърпаха въжето и светлината избледня. Фейлег съкрати чакането, колкото му стигаше смелостта, грабна пръчката и скочи върху камъните. Порови с върха на пръчката, закачи въжето и го свали. Издърпа се в тъмния процеп. Напипа още един прът горе и предположи, че с него събарят купчинката камъни, за да заличат следите от влизането. Не го докосна повече.

Пропълзя по стръмнина до мястото, където беше вързан краят на въжето. Оттук започваше равен тунел. Нямаше светлина, но вълкът разчита на обонянието си, не на зрението. Човешките миризми и вонята на риба от свещта го насочваха, докато не зърна слабо сияние.

Вървеше след тях в тунелите и цепнатините, уповаваше се на миризмите, когато не виждаше светлина. Фейлег разбираше колко невероятно е да открие Адисла в този лабиринт, но двамата пред него бяха единствената му надежда. Не знаеше накъде са тръгнали, но поне отиваха някъде и имаха свещи. Така беше по-добре, отколкото да се провира упорито в мрака.

Слизаха все по-надолу и той започна да долавя още нещо в тъмнината, което не му желаеше доброто. Нямаше вълчи камък да го пази, нито дар от бог да го закриля. Самият мрак му приличаше на животно — отъркваше се в него, облизваше го, дори го познаваше. Фейлег чувстваше как нещо пълзи и в ума му, души мислите му, бележи ги със собствената си миризма. Вещицата знаеше, че той е тук.

Инстинктът го подтикна да се изгуби, да откъсне човешката си част, да остане само вълк, ловуващ в мрака, както го бе научил Квелд Улф. Натискът в главата му отслабна и се отдалечи. Тя се махна, но Фейлег осъзнаваше, че за да изпълни желанието на Адисла, за да й върне княза, трябва да застане лице в лице с вещицата. А дори отдалече присъствието й беше като паяк, налазил мозъка му.

Фейлег се потеше. Пламъчето на свещта бе застинало неподвижно. Той се промъкна напред и светлината се засили, стана по-златиста. Надникна иззад ъгъла и огледа.

Стори му се, че старецът с меча стои пред същински хълм от злато. Съкровището беше натрупано от пода до тавана на пещерата, която не беше ниска. Мъжът си бе сложил ризница и шлем, държеше и щит, наглед по-подходящ за перчене, отколкото за сражение. Фейлег прецени как изглеждаше този човек с бойното си снаряжение, излъчващата се от него самоувереност. Знаеше, че с този противник няма да му е лесно, не беше някакъв телохранител на търговец, когото да повали и захвърли.

А пред стария воин стоеше дете — мършаво момиче с мръсна кървава риза, което държеше счупена дръжка на копие.

Светлината изчезна. В искрите от огниво той зърна мъжа и спътницата му, но момичето го нямаше. Отново искри. И още веднъж — момичето пак беше там, насочило дръжката на копието към воина. Фейлег я видя да пада и пак настана мрак.

Тогава прозря. Опърпаното малко момиче беше вещицата — единствената надежда за княза, когото Адисла обичаше. Щом воинът я нападна, това го превръщаше във враг. Тъмнината беше непрогледна, но Фейлег чуваше дишането на мъжа, надушваше потта му, слушаше дрънченето на халките в ризницата.

Безшумен като вълк по сняг, той се хвърли към него.

Всички досегашни противници на Фейлег бяха падали още от първия удар, същото се случи и с Аутун. Кралят се просна на пода, Фейлег беше отгоре му. Но още в мига след удара Фейлег проумя, че схватката не е свършила. Нямаше гибелно изскочил въздух от гърдите на зашеметения противник, нямаше бавене, докато другият разбере какво го е сполетяло и се нагоди. Старецът тутакси блокира ръката, с която Фейлег го стисна за гърлото, заби длан в лакътя му и принуди човека вълк да отскочи, докато се извърташе да стане. И всичко извърши, без да вижда.

Ако Фейлег не беше толкова гъвкав, щеше да стане лесна жертва на Аутун, който можеше да му извие ръката и да го прикове на пода. Фейлег се търкулна и изтръгна ръката си от пръстите на Аутун, но положението се промени. Старецът беше прав, а Фейлег се търкаляше, за да се отдалечи от него.

Усети крака му в хълбока си — Аутун го гонеше. Воинът налучкваше къде е, за да не го изгуби в мрака. Фейлег отскочи назад и чу свистенето на меча.

Фейлег вече беше прав. Ризницата на краля дрънчеше като хамути на шейна при всяко движение и показваше на Фейлег точно къде се намира. Човекът вълк нападна отново. Кралят не го виждаше, но чу издишването при скока. Приклекна зад щита си и Фейлег прелетя над главата му, като падна лошо на неравния под.

Разнесе се печален звук отдалече, приличаше на планински вятър, но бяха твърде дълбоко под земята, за да чуят вятъра.

Въздухът изскочи от дробовете на Фейлег при падането и Аутун го доближи, ориентираше се по тежкото дишане.

Пак същият звук. Не можеше да е вятър. Имаше и нещо животинско в него. Аутун замахна в тъмнината и мечът му изтръгна искри от пода. Нов проблясък — Сайтада се мъчеше припряно да запали свещ. В този миг кралят видя, че човекът вълк скача.

Фейлег пак се блъсна в него, но Аутун го отблъсна встрани с щита. Кралят долавяше, че противникът се уморява. Съжали, че няма по-късо острие от Лунния меч. Ако допуснеше нападателя по-близо до себе си, можеше да го довърши с нож.

Стоманата пак удари кремъка и Аутун зърна противника. Това му стигаше. Лунният меч сцепи въздуха и закачи крака на връхлитащия Фейлег, който се блъсна с крясък в Аутун. Кралят го събори с щита. Фейлег виеше, но по-мощен звук вцепени Аутун — боботещо ръмжене като от свлачище. Огромно животно, може би мечка, идваше към тях. Шумът отвлече вниманието на краля и противникът се претърколи далече от него.

За Аутун беше ясно, че Фейлег не може да се изправи, чуваше го как пълзи. Друг враг беше наблизо и кралят не би рискувал да търси слепешком, за да довърши първия, но знаеше, че в битка хората могат да се надигнат и с по-страшни рани. Все пак раненият му беше полезен. Ако в пещерата имаше мечка, щеше да се насочи към стенещия мъж на пода. Аутун щеше да знае къде са и двамата му противници.

Най-сетне Сайтада запали свещ.

Фейлег се насилваше да стане, а зад него се рееха две светещи зелени петънца. Очите на Аутун се приспособиха към светлината и той потрепери неволно.

Насреща му имаше вълк, но по-голям от всеки друг. По-висок от мъж и доста по-едър от бяла мечка. Как се бе вмъкнал в пещерите? Нямаше съмнение, че тунелите са прекалено тесни за него. Съществото щракна с челюсти и се вторачи в Аутун, кашляше и хриптеше.

— Та… тат…

Ако Аутун не знаеше, че е невъзможно, би казал, че звярът се опитва да му говори.

Накара пръстите си да стискат по-леко дръжката на Лунния меч, освободи мускулите си от напрежението, издиша и пристъпи към вълка. Забеляза, че отдясно Фейлег пълзи нанякъде. Това не го засягаше. Този враг щеше да умре скоро от загуба на кръв, а дори да оцелееше, нямаше да се върне, за да нападне. Аутун знаеше колко бързо се изчерпва яростта, заради която хората забравят смъртоносните си рани.

Спря на пет крачки от звяра. Смая се, че десният преден крайник прилича повече на човешка ръка, а не на вълча лапа, но погледът му се прикова в зъбите — всеки колкото дълъг корабен пирон.

Кралят се усмихна. Каква рядка смърт, достойна да я възпяват скалди, но само жената с белязаното лице щеше да я види. Едва не съжали, че рани гибелно първия си противник. Каза си, че старият му приятел Варин щеше да бъде щастлив, ако можеше да умре в схватка с такова чудовище. Лицето на удавилия се мъж отново изплува в паметта му. Погуби го, но защо? Какво постигна с амбициите си, какво бъдеще осигури, какви съкровища спечели?

Звярът пак хриптеше и кашляше. Наистина ли се опитваше да говори? Все едно. Аутун искаше да умре и имаше съвършен противник пред себе си — враг, когото не можеше да съжалява, чудовище, свирепа твар, която да повали без угризения.

Аутун вдигна Лунния меч за удар. Животното сякаш се досети за намерението му още щом то възникна в ума на краля. Налетя с ръмжене и недоловима бързина и го събори. Ризницата опази гърба му от грапавия камък, но не можеше да си поеме дъх.

Аутун не си позволи това да му попречи.

Фейлег стискаше зъби, за да изтърпи болката, и гледаше в трепкащата светлина как кралят се търкулна встрани от челюстите на звяра, а после под него. Замахна нагоре с меча. Кръвта на вълка плисна по лицето на Аутун.

Съществото нададе вой и се отдръпна рязко, но не му трябваше много време да се опомни. Връхлетя отново и този път посегна с човешката си ръка към меча. Изненаданият Аутун би очаквал това от човек, но не и от животно. Лунният меч блесна във въздуха и издрънча. За пръв път в живота си Аутун беше обезоръжен в сражение.

Схватката се разгорещи, вълкът напираше към противника си с нокти и зъби, кралят пък се извърташе и навеждаше, отдръпваше се и отскачаше, а ако не успееше, поемаше ударите с щита.

Въпреки болката Фейлег се възхити на стария воин. Нямаше оръжие срещу такъв враг, но не губеше самообладание. Докато се изплъзваше на звяра, през цялото време доближаваше падналия си меч. Фейлег недоумяваше защо спътницата на стареца не му помогна. Тя си седеше невъзмутимо в светлината на свещта, сякаш слушаше приказка до огнището.

Кралят се примъкна по-близо до оръжието. Още беше невредим, макар че животното бе разкъсало дупки в ризницата и бе нацепило щита. Фейлег събра сили и се повлече по корем. Биещите се можеха вече да го настъпят, кралят приклякваше да протегне ръка към меча. Фейлег докопа Лунния меч и изпълзя в сенките.

Аутун изобщо не се стъписа, само промени посоката — отстъпваше при нападенията на звяра, за да се върне до златната купчина и оръжията в нея.

Фейлег се подпря да стане и изкуцука към най-близкия тунел. Придържаше се за стената и се тътреше в мрака, а шумът на битката отслабваше зад него. Слизаше все по-надолу. Тунелът сякаш нямаше край, но той не можеше да спира за отдих. Принуждаваше се да се отдалечава от стария вони, от зъбите на вълка. По някое време долови, че се намира в по-голяма кухина.

Чу звук като тих стон. За миг си позволи надеждата, че е намерил Адисла. Плъзгаше ръка по стената и се тътреше, опрял длан в раната на бедрото си и стиснал меча под мишница. Стигна до друг тунел. За късмет не беше много по-широк от раменете на мъж. Звярът не можеше да се промъкне тук. И пак чу гласа отдолу.

— Помощ…

Стомахът му се сви. Наистина беше Адисла.

Насилваше се да продължи, стиснал зъби, влачеше се измъчено по неравния под.

— Помощ!

Гласът прозвуча по-силно. Нямаше съмнение, че е Адисла.

Видя светлина зад извивката на тунела.