Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Върколаци срещу богове (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wolfsangel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2021)

Издание:

Автор: М. Д. Лаклън

Заглавие: Капан за върколаци

Преводач: Владимир Зарков

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: „Полографюг“ — Хасково

Излязла от печат: 16.01.2012 г.

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-277-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8434

История

  1. — Добавяне

48.
Вирът на сълзите

Отначало Сайтада сбърка и тръгна на север през изоставени стопанства, покрай къщи, където само плъхове се подслоняваха в студа. Взе няколко вещи, от които имаше нужда — две мухлясали одеяла, за да се сгрява поне малко, парцали да закрие лицето си, да омотае ходилата си и да увие меча, също и чаша, в която си топеше сняг.

Чак след три дни видя дим от комин и когато каза името на Аутун, хората се разсмяха и посочиха на юг отвъд Тролската стена. Сметнаха я за слабоумна и въпреки това я засипаха със съвети. Не било безопасно да пътува на юг. Земята около тези планини била прокълната. По склоновете пропълзявали кошмари за смърт и изтезания, никой вече не издържал да живее там. Говорело се, че вещиците умирали и магията им отравяла земята. Сайтада слушаше и не казваше нищо. Незнайно как разбираше думите им.

През нощта синът в семейството реши да погледне какво носи старата просякиня във вързопа си. Но тъкмо посегна да го измъкне от пръстите й и зърна обгорената половина на лицето й под парцалите. Върна се в постелята си. На сутринта, засрамен от постъпката си, той й даде дебело наметало, стари ботуши и груба туника, на която спеше кучето. Сайтада благодари за гостоприемството им с поклон и пое по дългия път на юг.

Поданиците на Аутун не го бяха забравили, селяните и пастирите й казваха накъде да продължи. На юг снегът по земята беше по-малко, но вятърът брулеше жестоко. Хората обаче спазваха традицията в тези земи да посрещат приветливо чужденците, приютяваха я нощем и я напътстваха сутрин. Тя намери краля два дена след като навлезе в Желязната гора.

Един ловец я придружи до половината път от съжаление към съсипаното й лице, накрая й обясни откъде да мине — да върви между брезите и да се спусне надолу, щом стигне до гора само от ели, като внимава склонът да е отляво и Северната звезда отдясно, а за останалото да се уповава на късмета си. След толкова години в мрака й се виеше свят в нощта, усещаше главата си отворена към небето. И то какво небе… Из него пламтяха гънки в червено и зелено, струваше й се, че боговете са запалили сигналните си огньове, защото се радват на това, което прави. Не се улисваше в гледката, целта и желанието да се сгрее я тласкаха напред.

На следващата вечер луната изгря пълна. Тогава го срещна. Седеше на камък и се взираше във вира. Почти навсякъде беше замръзнало, но под малкото водопадче нямаше лед. И неговата дълга сребриста коса сияеше под луната като вода или предсказание как ще изглежда водопадът, щом студът го скове. Той не изви глава, погледът му остана впит във вира. Без да се обърне, Аутун каза:

— Не ме търси за битки, страннико. Предостатъчно вдовици крещят в сънищата ми.

Сайтада не отговори. Кралят не бе запалил огън, нямаше наметало и седеше толкова неподвижно, че мразовитата пара на дъха му я подсещаше за планина, обвита в мъгла. Накрая той вдигна глава.

Никой копиеносец или дори берсерк не би го накарал да стане, но Сайтада успя.

— Госпожо, мислех си за тебе.

Тя склони глава. Кралят продължи:

— И тези мисли ме доведоха тук. — Махна с ръка към водата. — Той е долу — мъжът, когото ти видя да пращам на океанското дъно, там са и другите ми сродници, които захвърлих с лека ръка. Все ми се струва, че този вир е вълшебен и го пълнят не ручеи от хълмовете, а сълзите на онези, които направих вдовици и сираци.

Обърна се да погледне водопада и пак се взря в нея. Никой враг не би могъл да го развълнува така.

— Съжалявам… Съжалявам, че постъпих така с тебе. Твоето лице ме измъчва в сънищата. Взех ти децата, а тебе оставих при чудовища. И за какво? За да насоча съдбата, но всички знаем, че съдбата е предопределена по рождение. Детето няма да донесе вечно величие на Ордата, поне аз не мога да си представя как ще го постигне. А и дори да успее, какво от това?

Сайтада не продумваше. Тя не мразеше краля. В нейните мисли той просто я бе отвел от едно място на друго, както я отведоха от ковача при селянина, после и при свещениците. В живота й бе отредено да бъде робиня. Не той я раздели с децата й, а вещицата.

Аутун обаче виждаше всичко другояче и чувстваше как срамът се засилва. Този срам вече го бе прогонил далече от кралството, семейството и сраженията, за да седи в замръзналата гора и да слуша гласа на водата година след година, да воюва с мъжа, който беше преди. Въпреки това, когато идваха грабители, нападаше мечка или започнеше зимата, той не можеше да се откаже, не можеше да умре и винаги се бореше за живота си. Отиваше на лов, макар че би искал да умре от глад, пиеше вода, вместо да умре от жажда. Сайтада се бе заблудила. Аутун не беше способен да убие никого. Не беше способен да убие и себе си. Този позор надвисваше над него като могъщ юмрук, който можеше да го смаже всеки миг.

— Какво ще искаш от мен, госпожо?

Сайтада посочи на север.

— Искаш да дойда с тебе ли? За какво? Ти ми даде съжаление и отчаяние. Какви други дарове имаш за мен?

Сайтада впи поглед в очите му и изрече първата си дума на неговия език след името му. Думата, която чуваше прошепната в пещерите на вещиците от трепещите устни на момчета, от гаснещото дихание на момичета.

— Смърт — изрече тя.

Доближи го и сложи в ръцете му вързопа. Аутун смъкна парцалите и в бледата светлина на горската нощ видя ножницата на Лунния меч. Извади оръжието и се загледа в студените лунни искри по острието.

— Щом е тъй, ще дойда с тебе.

Сайтада се обърна и тръгна по обратния път от гората.