М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (47)

47.
Спускане

Фейлег не можеше да управлява лодка, затова тръгнаха по суша. Сега брегът се различаваше напълно от видяното, когато идваше на север — широко бяло поле се простираше към планините в далечината. Той знаеше добре накъде трябва да вървят, вълкът винаги намира дома си. Пое на юг под кълбящите се облаци, а Адисла беше зад него. С тази рана не би могла да ходи дълго, но Фейлег я настани на една от еленовите шейни, а той крачеше до животното. Шейната бе принадлежала на някой ноайди, който нямаше да си я поиска никога. Фейлег натовари шейната с хубави дрехи от еленова кожа, палатка, кожи, снегоходки и ботуши. Взе няколко кремъка и голям запас от прахан. Носеше и копие. Не се нуждаеше от него в схватка, но искаше оръжието да бъде знак за всеки срещнат да си търси други жертви, ако му се ще да ограби някого.

Оцелелите ноайди не бяха настроени за спорове. Когато Фейлег се отказа да слага още камъни на купчината, всички, освен един си бяха тръгнали. Последният беляза камък от купчината с руна и също си отиде.

Тази руна беше смътно позната на Фейлег. Съжали, че не попита какво означава, но нямаха общ език с жреца. Дали тя беше печат, който да задържи с магия звяра? Или нещо друго — може би предупреждение?

Мислеше за това, докато продължаваха на юг към Тролската стена, докато опъваше палатката и наклаждаше огън вътре, докато носеше на Адисла храната, която бе уловил или убил за нея. Вълкът е кралят на зимата и Фейлег беше почти щастлив да носи дивеча и да позволява на Адисла да го сготви, вместо да го яде суров, както бе свикнал. Такъв живот бе зърнал за миг, когато я целуна, след като тя го освободи.

Но Адисла се затвори в себе си. Вместо да лее сълзи сега мълчеше. Тя вярваше, че случилото се с Вали е по нейна вина. Нямаше никаква логика в това, но тя не можеше да се отърси от убеждението си. Заради връзката си с много по-високопоставен мъж, заради онова, което стори на майка си, дори заради примирението, с което се съгласи да стане жена на Дренги. На всичко това се дължеше участта, която сполетя Вали. Бе израснала с непоклатима вяра в магията и бе отгледана да се учи на лечителство и дори на малко гадателство. Чувстваше, че всичко е свързано. Майка й бе казвала, че хората стоят до океан от събития, чиито води се плискат по незнайни за тях острови и брегове. Тя бе позволила нещо лошо да изникне между нея и Вали. И сега нещо много по-ужасно бе изникнало в него.

Но когато събираха сили до огъня и Фейлег описваше смайващите случки от своето детство, безнадеждността на връзката й с Вали породи надежда за бъдеще с Фейлег. И полека откри, че може да говори с него. Разказваше му за годините с Вали, после само за себе си и за живота с братята си, а най-много за майка си. Човекът вълк слушаше, без да я прекъсва, и когато му разказа какво е направила на Диса, той поседя мълчаливо, преди да каже:

— Ще ми се и аз да познавах такава обич.

— За да я убиеш ли?

— За да я спася. Тя е била обречена да умре и го е знаела. По-добре бързо, от ръката на своята дъщеря, вместо смърт след гаврата на датчаните. Сама е избрала кой да й донесе смъртта — тебе, защото те е обичала. Не си по-виновна, отколкото ако сама се бе пробола с ножа.

— Само ако можех да го повярвам…

— Как мислиш, твоята майка щеше ли да желае да скърбиш?

— Не.

— А какво би искала за теб?

Адисла отметна глава да погледне сияйните фигури в нощното небе.

— Да продължа живота си, да срещна добър мъж и да родя чудесни синове.

Фейлег се усмихна.

— Тогава стреми се към това.

Тя виждаше, че Фейлег не е вълк. Шаманът не му бе отнел човечността с напевите и отварите си. Фейлег беше мъж, обикновен и разбираем, отгледан да се превърне в свиреп дивак, но отдалечил се от това. Адисла знаеше, че той би станал добър съпруг. И тя щеше да е горда да бъде негова съпруга, ако съдбата ги бе събрала по-рано.

Минаваха през планински проходи в късите зимни дни, но луната светеше ярко и Фейлег продължаваше напред и нощем.

— Знаеш ли накъде си тръгнал? — попита го Адисла.

— На юг. Планините там са като гънка от това море до Тролската стена. Ще следваме извивката на брега, доколкото можем, и планините ще ни насочат към мястото, където искаме да отидем.

Адисла оставаше без дъх от красотата на северната зима, от унилите хълмове и ослепителните равнини, но тази земя беше гола и заплашителна в сравнение с по-смекчените очертания на нейната родина до морето. Друсаше се по издатини и дупки, но в шейната й беше топло под кожите и дори задремваше.

Пътуваха от седмици по дебел сняг и започна да изглежда, че земята пред тях се е сгърчила в черни хребети. Видяха ги и по-отблизо — Тролските върхове, издигнали се като великански вълни в твърдо море. Вдъхваха страхопочитание, макар че пътят до тях беше лек по замръзналата земя и заледените реки. Понякога виждаха малка колиба за едно семейство. Имаше признаци на живот, но отминал безвъзвратно. Никой не излизаше да ги посрещне, не лаеха кучета, не подвикваха деца. Дрехи, прострени да съхнат на слънце, бяха избелели и изгнили, преди да замръзнат.

Адисла погледна Фейлег и вдигна вежди с неизречен въпрос: „Какво се е случило тук?“

Той сви рамене.

— От тези хълмове се разнасят кошмари. Винаги е било така. Може би на хората им е дошло до гуша.

Вървяха през местата зад Тролската стена и изглеждаше, че накрая кошмарите са се стоварили като чук. Всичко беше изоставено и разрушено. Нямаше нито една обитаема къща.

Свърнаха навътре в сушата покрай хълмовете и ги заобиколиха, преди да се изкачат в тясна долина. В мътната светлина на вечерта невидими вълци виеха от ридовете.

Адисла вече ходеше без болки. Озърна се уплашена към Фейлег, но той остана спокоен.

— Те са мои братя и ме приветстват със завръщането у дома.

Фейлег отговори на техния зов и Адисла ги видя. Тя се бе заблудила, че са камъни, но сега зверовете слизаха по склона. Фейлег се усмихна и сряза въжетата, с които подплашеният елен беше запретнат за шейната.

— Животното ни послужи добре — промълви Адисла.

— И да е вързан, и да е свободен, все ще го изядат — отвърна Фейлег. — Поне ще умре свободен. Така му е било отредено.

За елена нямаше спасение — вълци отпред, вълци отзад. Обърна се на едната страна, после на другата, изтича с къси подскоци напред, след това назад. И спря. Миг-два по-късно глутницата се струпа върху него.

— Дори не се опита да избяга — каза Адисла.

— Знаеше, че няма смисъл. Защо да умре изтощен? Смъртта е достатъчно лоша и без да се мъчиш, за да стигнеш до нея.

— А ние какво ще правим? — попита тя.

— Ще се мъчим.

— Говориш като Браги.

— Благодаря ти.

Той не бе споменавал, че старият воин е мъртъв. Твърде много й се събра и без това.

Когато вълците се заситиха, Фейлег нарами палатката и двамата продължиха нагоре по прохода. Глутницата ги следваше. И отдалече планината пред тях изглеждаше голяма. Отблизо беше огромна, по-грамадна от всичко, което въображението на Адисла бе рисувало — същински безплоден колос в сиво и бяло, извисяващ се над долината и скрит в облаци при върха.

— Ако можех да видя световното дърво — промълви Адисла, хванала ръката на Фейлег и загледана нагоре, — мисля си, че щеше да изглежда така.

— Влизаме вътре.

— Как?

— Трябва да намерим вълчи капан.

Адисла се сети за Вали, преобразен и затворен в страшната пещера. Пусна ръката на Фейлег и не каза нищо повече.

Фейлег се катереше по планината, а раната на Адисла започна да я измъчва. Той забеляза, че тя накуцва.

— Мога да отида сам. Нищо чудно да е по-добре така.

— Ще дойда с тебе — реши Адисла. — Сега сме свързани. Без тебе ще умра в тази пустош.

Фейлег искаше да я прегърне, да й каже какво чувства към нея, но виждаше колко решително тя се заставяше да върви напред, виждаше колкото е отдадена на своя княз. Съсредоточи се в намирането на безопасна пътека.

Подножието беше лесно за изкачване, въпреки снега студът не беше гибелен, ако ходиш или запалиш огън. Дори намериха пътека, виеща се по планината. Адисла винаги си бе представяла неспирно катерене, но склоновете тук бяха начупени. Пълзяха нагоре по сипеи или между големи отломки, после по била, където по-скоро вървяха настрани. По-нагоре пътеката минаваше косо по такива стръмнини, че Адисла по неволя се подпираше на копието, за да не се хлъзне по склона. Светлината беше мъждива и заличаваше цветовете. Фейлег спря на място, където пътеката стигаше до широко голо свлачище, разклонение на хребет, над което имаше лед. Откъм подветрената страна на голяма скала видяха няколко гърнета и две-три шишета.

Фейлег взе гърне и го помириса.

— Масло, но моите братя са го облизали. — Извади дървената тапа на шише. — Медовина. Обикновени хора могат да стигнат само дотук, без да ги застигне неизбежно безумие. Тук оставят приношенията, но никой не ги е взел. Погледни!

Сочеше нещо до пътеката зад тях. Адисла видя тъмно петно.

— Имаше вълча яма, за да опазят приношенията — обясни той. — Хората се боят от вещиците, а вълците — не. Аз счупих коловете.

— Как изобщо успяват да вземат нещо преди вълците?

— Имат слуги, които идват бързо.

Един вълк застана безшумно до него. Наведе глава да подуши земята, преди да се озърне към Фейлег и да продължи, сякаш питаше какво да прави.

Качиха се още по-нагоре, слязоха в долина, пак се покатериха и пак се спуснаха в друга долина. Тук имаше само голи чукари. От едната страна река, или по-скоро дълъг водопад, се разливаше в широк вир, преди да потече надолу по склона. Вълкът с Фейлег се втурна към вира, спря рязко до самата вода и хвана нещо със зъби. Адисла и Фейлег отидоха при животното. В устата му имаше детска ръка.

Фейлег вдиша дълбоко.

— Близо сме. Съвсем близо.

Търсиха два дена, но не намериха нищо. Сухите дърва за огън бяха оскъдни, храната привършваше, а той нямаше време да хване нищо — диреше из планината, насочваше вълците ту насам, ту натам, все едно бяха овчарски кучета. Адисла седеше в палатката и опитваше да се стопли, докато даваше отдих на болния си крак.

Фейлег се върна при вира.

— Нищо. Вълците надушват, че навсякъде из планината ходят деца, но следите им се препокриват. Пият тук, после се качват натам. И след това се връщат. Поне така изглежда.

Адисла се взря в бистрата вода, която не замръзваше, макар че това беше странно. Сега бяха много високо над долината, реката долу се бе превърнала в ледена пътека, вировете се виждаха като сини плоскости. Тук водата оставаше течна.

— Няма лед — промълви тя.

Фейлег погледна водата. Не се бе замислил за това. Потопи ръка. Не беше толкова студена, колкото очакваше. И беше бистра, необичайно бистра.

— Заклинание? — допусна той.

— Може би. Дали това е вход?

— Може да е един от входовете. Смята се, че има много, но нито аз, нито вълците успяваме да ги намерим.

— Ще влезеш ли?

— Да.

Фейлег първо разпали огъня в палатката. Постоя до водата, дишаше шумно, разтриваше си ръцете и тропаше с крака. Адисла се чудеше какво прави той и помисли, че не изглежда уверен. Фейлег се потопи до кръста.

— Изобщо не е студено.

Навлезе по-дълбоко, загреба напред и назад, опита да се гмурне, но тутакси изскочи на повърхността, задавен от кашлица. Опита отново, но се случи същото.

— Добре ли си? — обади се Адисла.

— Да.

Той се тресеше. Престраши се и потопи лицето си във водата. Този път се гмурна и не се появи за няколко мига. Изскочи, размахваше ръце и риташе с крака, пляскаше по водата с длани. Задъхваше се, но напипа опора с краката и се довлече при огъня. Тя обви с ръце треперещото му тяло, както я бе прегърнал магьосникът на кораба.

Дишането му се забави.

— Долу има нещо, издатина при дъното. Мога да се пъхна отдолу. Ще опитам отново.

— Чакай малко, трябва да си починеш.

Не го бе виждала такъв. За пръв път откакто познаваше Фейлег, в очите му имаше страх.

— Какво ти е?

— Трябва да има и други места, откъдето да влезем.

— А оттук можем ли да влезем?

— Има въже, закрепено е за нещо. Мисля, че води навътре. Но има и други входове. Няма как момчетата да внасят всичко оттук, храната ще подгизне.

— Щом има вход, защо да търсим други?

Фейлег се вторачи в земята.

— Не обичам водата.

— О, Фейлег…

Адисла го притисна до себе си. Той я погледна в очите и тя се поддаде на внезапното желание да го целуне леко по устните. Фейлег не знаеше какво да каже, камо ли какво да прави.

Адисла се измъкна от ръцете му, вдиша дълбоко три пъти и се гмурна във вира.